Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2020 г.)
Корекция и форматиране
sqnka (2020 г.)

Издание:

Автор: Васил Цонев

Заглавие: Едно време в Овча купел

Издател: Български писател

Година на издаване: 1970

Тип: сборник разкази

Националност: българска

Печатница: ДП „Тодор Димитров“, клон 2, София

Излязла от печат: 30.III.1970 г.

Редактор: Ивайло Петров

Художествен редактор: Елена Маринчева

Технически редактор: Лиляна Диева

Художник: Александър Денков

Коректор: Добрина Имова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5070

История

  1. — Добавяне

Последните изследвания доказаха, че по интелигентност прасетата се нареждат непосредствено след делфините и човекоподобните маймуни.

Но аз тая работа си я знаех много отдавна и фактът, че не й давах гласност, можем да отдадем само на прословутата ми скромност и нежелание да се изтъквам.

Още от най-крехко детство животът ми бе свързан неразривно с прасетата. Като селско добруджанско чадо баща ми домъкна в столицата всички традиции и обичаи на сребърненци — хич и не го интересуваше, че наоколо е само паваж, — на Бъдни вечер той си баеше за повече жито, за повече мляко от крава майка, за овце, пилци и козя пастърма. И ние, градските чада, се чудехме какво да правим с късметите, паднали ни се от василевската баница — я нивата, я стадото, я лозето. Като го питахме, получавахме по едно загряване на врата, да мълчим там и да не врякаме, толкова години са живели прадедите ни с тези късмети, без да дигат шум, а ние, готованци с готованци, сме седнали да протестираме.

Сега разбирам, че неправилно сме се дърпали, защото вървим по същите стъпки.

Дъщеря ми не може да разбере защо крещя, ако падне на земята късче хляб, и защо обирам цялата мазнина от манджата — нали всички знаят, че е страшно вредна? Как да й обясня, че това е навик от онова време, когато хлябът беше по триста грама, а цялата месечна заплата стигаше за осем кила олио?

Затова и не се засмях, когато тя, кикотейки се, съобщи, че баба Деспина, съседката, всяка есен търчала из парка да събира съчки за зимата, въпреки че живее в апартамент с парно.

Но както винаги, аз май се отплеснах и забравих, че говоря за прасетата.

В тесния овчакупелски двор баща ми не можеше да въди нито крави, нито овце, но затова пък всяка година домъкваше за угояване прасе. Сега, като си мисля, разбирам, че това не е било никак изгодно от финансова гледна точка, но какво можеш да кажеш на един човек, който от дете се е сраснал с лозунга „Във всеки дом — говедо“.

Прасетата отначало бяха малки, сетне наедряваха и когато вече не можеха да се мърдат от сланина, баща ми собственоръчно ги превръщаше в дълги домашни суджуци, с деветдесет и девет вида миризми, които висяха по тавана чак до късна пролет.

Отначало те бяха дебели и се пръскаха по средата, когато ги слагахме в загрятия тиган, а сетне ставаха все по-тънки и по-жилави, докато към април с тях можеше да се реже стъкло.

Тогава ние гледахме на прасетата не като на одухотворени същества, а просто като на бъдещи суджуци — те минаваха и заминаваха и мога да кажа, че не съм запомнил ни едно. И как ще ги запомня, когато баща ми не даваше да се доближаваме до кочината — сам ги хранеше, сам ги чистеше и сам ги превръщаше в суджуци.

С бита на прасето се сблъскахме едва след смъртта на баща ми, когато се наложи сами да отглеждаме прасе.

Идеята дойде от само себе си.

Имахме кочина, до нас беше казармата на Трудовата повинност, в която всеки ден изхвърляха на боклука кофи с хранителни отпадъци, а на пазара кило мас струваше хиляда и двеста лева стари пари (за сведение майка ми работеше по това време като шивачка за пет хиляди на месец, а Коцето и аз се сменяхме като момчета за всичко при един търговец за три хиляди на месец).

Без да искаме, се сетихме за онези дълги ухаещи на горски билки суджуци и прасето — както се казва — само влезе в кочината.

Отначало то беше малко и розовичко, като бебенце. Да се утрепе човек, не можеше да повярва, че само след шест месеца това неземно същество ще се превърне в сто и петдесет килограмово прасище.

Както споменах, прасетата, които гледаше баща ми, минаха през стомасите ни, без да оставят духовна следа, но това още от първия ден влезе в живота ни като пълноценен член на семейството. Като истинско бебенце то се милваше в ръцете ни, лижеше дланите ни и квичеше от радост, като ни види. Такова същество не можеше да остане безименно и ние спонтанно го нарекохме Гошо.

Мисля си и не мога да разбера какъв е тоя мирис на имената? Виждаш нещо, и веднага ти идва наум някакво име, а след това не можеш и да си представиш, че може да носи друго име. Така е и с децата — преди да се родят, намислят им какви ли не имена, води се спор, караници, а като се роди — погледнеш го и виждаш, че то не може да бъде друго освен Мария, Лили или Хризантема, да речем. Просто, както се вика, се раждат с имената си и не можеш да си представиш, че една, родена за Мария, може да бъде кръстена Симеонка.

Така беше и с прасенцето. Още щом го видяхме в ръцете на майка ни, всички едновременно изкрещяхме:

— Я какъв Гошко!

И дори и наум не ни мина, че може да бъде Митко или Стоян.

Просто си беше Гошко, и това ти е.

Предишните прасета стояха затворени в кочината и улисани в ежедневието, ние с учудване забелязвахме, че прасенцето се е превърнало в прасище. Но това бебенце беше такова същество, което не можеше да не бъде непрекъснато до нас. Щом го затваряхме в кочината, то започваше да се блъска във вратата, да квичи или се обръщаше по гръб и риташе с крачката си. Успокояваше се едва когато го извеждахме навън и го разхождахме по улиците, вързано за верижка. Като истинско кученце то се зъбеше на чуждите деца и дори се опитваше да лае, когато види някакъв едър небръснат мъж. Към жените изпитваше някакво странно чувство, особено към по-хубавите. Започваше да мига срамежливо, подскачаше радостно и буташе глава напред, за да бъде погалено.

Трудоваците свикнаха с него и отдалеч крещяха: „Здрасти, Гошо!“, на което Гошо отвръщаше с остро квичене и радостни подскоци. Миризмата на войнишките дрехи за него беше винаги свързана с огромна кофа, пълна догоре с хапки, плувнали в мазнина.

Но особено Гошо се встрасти в детските игри. Щом чуеше детски смях, започваше да врещи и не преставаше, докато не го извадим на полето. Там се втурваше презглава към децата и започваше да търчи слалом между тях. Заедно с нас играеше на жмичка, на „Кральо, портальо“ и на футбол.

Отначало търчеше непрекъснато след топката, но когато получи по невнимание един-два ритника, започна да стои зад вратите и чакаше. Щом топката изхвръкваше, хукваше след нея, захапваше я за кожените върви и я слагаше пред краката на вратаря.

Най-странно беше отношението му към чистотата. Думите „мръсно като прасе“ никак не се отнасяха за него. Това чувство, изглежда, придоби от факта, че всеки ден от желание да си играем с него ние го къпехме на средата на двора в голямо дървено корито. Той така свикна да е чист, че щом изцапаше кочината, започваше да врещи дотогава, докато не я изчистим. И врясъците му не бяха едни и същи: по друг начин врещеше, когато е гладно, по друг, когато е радостно, и по съвсем друг, когато искаше да изчистим кочината.

Но най̀ ни смая с един нов врясък, който не бяхме забелязали.

Началник на Трудовата повинност стана някакъв жесток човек, който забрани на трудоваците да дават храна на прасето. Като истински мръсник той вървеше след трудоваците и следеше остатъците да се хвърлят в канала. Едва когато виждаше празните кофи, спокойно отдъхваше и тръгваше из плаца да гледа кой му козирува накриво, за да му друсне арест.

Това беше голям удар. Ние бяхме купили Гошо именно защото разчитахме на тези остатъци, и сега увиснахме във въздуха.

Гошо стоеше затворен в кочината и пропищя ушите на квартала. Съседските деца, които също разпознаваха квиченето му, започнаха да носят късчета хляб, моркови, остатъци от обелени картофи, но Гошо ревеше като детенце, чиято майка е останала без мляко.

Тогава решихме да му сварим фасул.

Гошо помириса фасула, сетне вдигна зурла към нас и ни погледна изненадан: това пък какво е?

Като видя, че му кимаме с глави, наведе се и хапна едно зърно. Млясна с уста, примижа, сетне ни се стори, че се усмихна: мда, май че е добре. И се нахвърли върху фасула. Изяде го и едва тогава седна доволен на пода.

Разковничето бе намерено. Цял месец го хранихме с варен фасул.

Отначало Гошо ревеше и подскачаше от радост, сетне ядеше фасула с безразличие, но към края на месеца започна да се замисля.

А един ден изведнъж нададе оня страшен вик, който не бяхме чували до този момент.

Когато Коцето се доближи до него с пълната тенджера варен фасул, Гошо отстъпи една крачка назад и го погледна с недоверие — какво има днес в тенджерата?

Какво ще има освен варен фасул.

Коцето изсипа фасула в тавата и се отдръпна.

Гошо ни погледна отново, сетне погледна тавата и пак нас. Накрая се приближи, бутна зурла във фасула и в същия миг изрева по новия начин. Целият квартал наостри уши.

Съседските деца се струпаха пред кочината да видят какво става.

А Гошо търчеше край фасула, ревеше и тръскаше глава. Накрая се доближи до тавата и направи нещо неочаквано — повдигна я със зурлата си и изсипа варения фасул на пода. Сетне пак със зурла го измете навън до последно зрънце. Едва когато подът стана чист, седна на завъртяната си опашка и заквича по познатия начин — както квичеше, когато е гладен.

Средствата ни се изчерпаха.

Ами сега?

Всички съседски деца ни погледнаха и сетне сведоха глави. Дааааа, ясно.

А бе то е ясно, ама как ще стане тая работа?

— Нищо, деца — каза майка ми, — малко е рано, но все пак Гошо е вече към осемдесет кила. Ще станат хубави суджуци от него. Нали помните как ги правеше баща ви?

Ние мълчахме и подсмърчахме.

Съседските деца стояха край нас и също подсмърчаха.

А Гошо виреше зурла към небето и пищеше от глад.

Всичко друго си бяхме представяли, само това, че ще дойде ден, когато от онова розовичко прасенце, което обичахме повече от себе си, трябва да направим суджуци, не бяхме и помисляли.

В този миг намразихме всички суджуци.

Стояхме с наведени носове, съседските деца също стояха с наведени носове, а майка ми ни гледаше и се чудеше.

Тогава Коцето подсмръкна, взе едно дебело въже, завърза го около врата на Гошо и го поведе навън.

Всички тръгнахме след него.

Майка ми се опита да каже нещо, но никой не я чу.

Отидохме на пазара и продадохме Гошо на първия срещнат селянин. Дори и не искахме да се пазарим, дори и не искахме да гледаме парите, които взехме.

Търчахме с всичка сила към къщи, за да не чуваме писъците на Гошо, който квичеше и се опитваше да захапе смаяния селянин по крака.

Край