Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2020 г.)
Корекция и форматиране
sqnka (2020 г.)

Издание:

Автор: Васил Цонев

Заглавие: Едно време в Овча купел

Издател: Български писател

Година на издаване: 1970

Тип: сборник разкази

Националност: българска

Печатница: ДП „Тодор Димитров“, клон 2, София

Излязла от печат: 30.III.1970 г.

Редактор: Ивайло Петров

Художествен редактор: Елена Маринчева

Технически редактор: Лиляна Диева

Художник: Александър Денков

Коректор: Добрина Имова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5070

История

  1. — Добавяне

Един от малкото случаи, при които чичо Кръстник забрави, че има кафенета на този свят, беше освобождаването на Добруджа.

Когато съобщиха новината, чичо Кръстник пристигна с колосана риза и бомбе, но не намери никого освен мен. Всички бяха отишли нанякъде си и ме бяха оставили да си боледувам сам. Като малък бях паднал върху една стъргалка, изкривих си носа, стана някаква неразбория с дишането ми и все си боледувах по малко. Та и сега лежах в гостната и гледах големия портрет на дядо. Гледах го и му се чудех на ума — да учи толкова години за поп, а тъкмо преди да го ръкоположат, да махне с ръка и да избяга. Сега вече никак не му се чудя, защото поне десетина пъти направих същото — блъсках се, трепах се да стана летец и няколко дни преди производството напуснах. Съсипах си здравето, за да уча архитектура, и тъкмо направих дипломната работа с молив — получих такова отвращение към тази наука, че и сега, като видя бяла престилка, се изприщвам. Толкова мечтаех да стана щатен журналист, а щом ме назначиха — взех си веднага една година безплатен отпуск. И още много други подобни щуротии, за които никак не съм виновен аз, а тази пуста наследственост — тези малки невидими гени, които пълнят клетките ми и оставят всичките ми работи недовършени.

Но тогава си мислех, че съм по-силен от всички гени на света, и се чудех на дядо. А докато се чудех, чичо Кръстник влезе с колосана риза и бомбе на главата, обиколи няколко пъти стаята бегом и като видя, че съм сам, дръпна завивките и каза:

— Тръгвай да бием камбаните!

Аз много обичах чичо Кръстник и си знаех — щом той каже, че трябва да бием камбаните, значи, се налага да ги бием и ще ги бием, ако ще и турско да стане. Никога през живота не ми беше минавало през ум, че мога да бия черковните камбани. За мен те бяха нещо като причастието — недосегаемо и тайнствено, — но щом чичо Кръстник бе решил, че трябва да се бият, изведнъж ми стана чудно, че не ми е идвало на ум аз да ги бия. Така навярно е и при революциите — всички се кланят на царя и не могат да си представят как би изглеждал животът без него, а идва революцията, утрепват го и ти става смешно как си живял досега под скиптъра на някакво си величие.

Докато търчахме към черквата, чичо Кръстник ми разправяше как бил камбаните на черквата, когато умрял баща му. Тогава бил осемгодишен и видял как клисарят пратил сина си да бие камбаната на умряло. Чичо Кръстник се ядосал, блъснал клисарския син и му креснал:

— Защо ти ще биеш камбаните? Моят баща е умрял, а не твоят!

И забил камбаните.

— Сега работата ще бъде много по-лесна — обясняваше чичо Кръстник, — защото при смърт камбаните трябва да се бият съвсем равномерно, а при такава радост като днешната можеш да дрънчиш, както си искаш. Колкото по-голяма неразбория се получи при биенето, толкова по-голямо веселие обхваща хората.

Покатерихме се на един дъх на дървената камбанария, която стоеше пред черквата. Чичо Кръстник хвана въжето на голямата камбана, подаде ми въженцето на малката и каза:

— Але, хоп!

Камбаните дръннаха с такава сила и с такъв бяс, че отец Георги изскочи от черквата, както си беше с кръста, последван от кварталните баби.

Понеже камбаните дрънчаха с всичка сила, ние не чувахме какво реве светият отец, но по зачервеното му лице личеше, че думите, които употребява, не са съвсем благопристойни. Бабите се кръстеха и хващаха главите си. Като видя, че не може да ни насмогне с думи, отец Георги хукна по дървените стълби и изрева на ушите ни:

— Ще ви дам под съд за богохулство!

Чичо Кръстник спря да бие камбаните, тикна въжето в ръцете на отеца и кресна:

— Разгеле. Ти бий камбаните, защото ние имаме работа.

Отец Георги тръсна глава, но чичо Кръстник обясни:

— Добруджа е свободна!

Отец Георги само ахна и се подпря на дървената преграда. Сетне грабна въжето на голямата камбана, дръпна въженцето от ръката ми и задруса камбанарията с такава сила, че бабите хукнаха презглава обратно в черквата от страх да не се строполи всичко това върху тях.

Чичо Кръстник ме хвана за ръка и ме повлече след себе си.

В това време хората бяха започнали да излизат от къщите и да зяпат облещени към черквата.

Като ме влечеше след себе си, чичо Кръстник минаваше край тях, влизаше в къщите, отваряше шкафчетата, където си държаха ракията за гости, надигаше шишетата и пред изумените от това светотатство очи на домакините крясваше:

— Добруджа е свободна!

Хорицата плясваха с ръце и сядаха смаяни по местата си. Сетне грабваха шишетата от ръцете на чичо Кръстник и ги изпразваха до дъно.

Но чичо Кръстник нямаше време да гледа ефекта от изпиването. Хващаше ме за ръка и ние, подгонени от някаква невидима реактивна сила, хуквахме презглава към другите къщи, където повтаряхме същия номер.

След половин час улиците се изпълниха от развълнувани хора, които размахваха дадените им от чичо Кръстник собствени шишета с ракия и крещяха:

— Да живее Добруджа!

Отнякъде се явиха цигани (те винаги надушваха подобни веселия) и засвириха с всичка сила „О, Добруджански край“ с такива извивки на кларнета, че ако не знаеха, че е поръчано да се свири именно „О, Добруджански край“, хората биха помислили, че става въпрос за маане.

Чичо Кръстник търчеше между хората и организираше хор. Когато успя да събере към двадесетина души, той ги помъкна след себе си към къщата на Узун Кольо. Узун Кольо също беше добруджанец, но — както се вика — не живееше с вълненията на добруджанци, а си гледаше търговийката и огромната градина с най-различни сортове круши. Градината беше обвита с три ката бодлив тел и никой не смееше да припари в нея, защото само единият пестник на Узун Кольо тежеше колкото едногодишно теле.

Но този път ентусиазмът беше толкова голям, че всички забравиха и за Узун Кольовите пестници, и за тежината им.

След малко самодейният хор, подкрепян от циганите, зарева с всичка сила:

— „О, Добруджански край…“

Пяхме така около пет минути и изпяхме целия марш, сетне го повторихме, но Узун Кольо не се появяваше.

Постепенно очите ни почнаха да шарят и едва сега се сетихме, че сме именно в тази чудна и приказна градина, в която растат стоте вида круши.

Както пееше, чичо Кръстник протегна ръка, откъсна една круша и я захапа. Примерът му бе последван от останалите, докато най-сетне и циганите престанаха да свирят и започнаха да пълнят пазвите си с круши.

Единствен продължаваше да пее Наумчо Глупака, който заради глухотата си ревеше съвсем фалшиво. Ние вече бяхме забравили за какво сме дошли, когато мощен глас разтърси градината:

— Сега ще ви науча аз вас, вашта мама добруджанска!

Следния миг сред обрулените клони стоеше само Наумчо Глупака, който поради глухотата си не беше чул йерихонската тръба на Узун Кольо и продължаваше да реве с всичка сила.

А хорът, предвождан от чичо Кръстник и циганите музиканти, търчеше с прибежки към черквата.

Едва когато заобиколихме запотения от биене на камбаните поп Георги, се сетихме за Наумчо.

Чичо Кръстник се хвана за главата:

— Хора, Узун Кольо ще пребие момчето!

Но не стана нужда да изгаряме от срам. Само миг след това при нас се появи Наумчо с пълна пазва круши. Той се смееше и крещеше с пискливия глас на глухите:

— Аз му казах, че Добруджа е свободна, и той ми напълни пазвата с круши. И петдесет лева ми даде.

— Това се казва да изпуснеш жив дюшеш — ядосваше се чичо Кръстник дълго след това. — Ама откъде да знам, че този тулуп може да има и сърце?

Край