Васил Цонев
Чичо Кръстник ни води да посрещаме Нова година

Така се случи, че една Нова година баща ми не беше с нас. Трябваше да иде някъде в провинцията по много важна работа и затова остави чичо Кръстник да го замества.

— И внимавай да не направиш някоя магария! — каза баща ми. — Или да заложиш децата на комар!

— Гледай какъв човек си бе, баджанак! — обиди се чичо Кръстник. — Аз на тия дечица такъв новогодишен фойерверк ще направя, че ще има да ме помнят, докато са живи.

Баща ми го погледна с едно око, с което искаше да каже, че всички чичо Кръстникови фойерверки са му известни, но сетне махна с ръка и си тръгна.

Чичо Кръстник беше страшно ентусиазиран и ни обясни, че това няма да е обикновена Нова година, а празник, за който ще има да се говори.

— Помнете ми думата, деца — каза ни той, като вдигна кокалестия си пръст към небето. — Ще има да се помни!

Но с приближаването на светлата дата ентусиазмът му започна да намалява и навръх тридесет и първи декември спадна до абсолютната нула.

Ние и шестимата седяхме на кревата и си обръщахме главите ту наляво, ту надясно, за да го гледаме как се разхожда из стаята напред-назад, как рита столовете и мърмори:

— Брей, майка му стара, баш на мен ли тия номера!

И други подобни изречения.

Като стана девет часът вечерта, той въздъхна, разпери ръце и рече:

— Няма какво, деца. Това е единственият изход. Тръгваме!

Като вървяхме към града по заснеженото овчакупелско поле, чичо Кръстник разви мисълта, че като бъдещи войници ние трябвало да бъдем много дисциплинирани и да не се учудваме от нищо, а да го зяпаме право в очите. Каквото и да каже, трябвало да приемаме, че е точно така, а не да се блещим и да се дърпаме като телета. След тази психологическа обработка ние не казахме нищо, когато ни поведе към зданието на Трудовата повинност, което беше някъде към спирка Лагера и чиито прозорци светеха празнично. Като стигна до поста, чичо Кръстник му викна:

— Здравей, младеж!

И така ни бутна, че ние полетяхме с главите напред в празнично наредения салон.

Новогодишният банкет на Трудовата повинност беше започнал отдавна, всички вече крещяха и ревяха нещо на висок глас, та не ни обърнаха внимание, като насядахме на една крайна маса. Но, изглежда, бяхме дошли малко късно, защото на този ъгъл всичко беше изядено и имаше само ябълки и фъстъци. Чичо Кръстник каза да си траем и ей сега щял да оправи цялата работа. Ние видяхме как той стана и съвсем недвусмислено се запъти към една от централните маси, където стояха непокътнати две големи чинии с печено прасе и парчета печена пуйка. Но точно в този миг всички изкрещяха: „Тихо!“ и „Сядай на местата!“, защото полковник Стоянов щял да говори за славното българско оръжие. Чичо Кръстник седна отново на мястото си, но нещо не го свърташе, защото няколко трудоваци тихичко бяха започнали да прибират чиниите по масите. Точно когато полковник Стоянов завърши речта си и изрева ура, един смотан трудовак протегна ръце да вземе пълните чинии. С един скок чичо Кръстник препречи пътя му и викна:

— Господин полковник, разрешете да кажа няколко думи за битката на Чанаккале!

Военните изръкопляскаха и казаха браво, защото им се видя много мило и трогателно, че някакъв стар военен в цивилни дрехи се е трогнал и иска да разкаже нещо от военните си спомени.

— За по-голяма прегледност ще си послужа с някои подръчни предмети — каза чичо Кръстник и като задигна двете чинии, сложи ги тържествено пред ръцете ни.

— Да речем — провикна се чичо Кръстник, като посочи парчетата с печеното прасе, — че това е двадесет и четвърти пехотен турски полк. Вляво от него се намираше двадесет и трети турски стрелкови полк (чиниите с парчетата печена пуйка). А вдясно — батальон от сто и седемдесети на името на Сюлейман Великолепни пехотен полк (голяма чиния с руска салата от съседната маса зае най-десния фланг, точно пред мен и най-малкото братче — Коцето). А какви бяха нашите сили? В средата — седемнадесета усилена рота под командата на поручик Иванов (една голяма гарафа с вино), вляво от нея — спешен трети дивизион от първи конен на негово величество полк (три шишета лимонада), вдясно — стрелковата дружина под командата на капитан Петров (нови три шишета лимонада), резерв от турска страна — 56-и попълващ полк (фруктиера с мандарини), от наша страна — 15-а пехотна дружина (фруктиера с портокали).

Военните се надигнаха, за да разгледат разположението на силите. Между тях се разнесе одобрителен шепот и те отново седнаха.

— И — каза чичо Кръстник, като разпери ръце — когато, смятайки, че превъзхожда силите ни, турската страна стоеше спокойно по местата си, с изненадващ удар на 5 септември, шест часа сутринта, стрелковата дружина на капитан Петров, обхождайки фланга на двадесет и трети турски стрелкови полк, го разгроми и обърна в бягство (чинията с печената пуйка беше така разгромена, че на всеки един от нас шестимата се падна по едно голямо парче, а в ръката на чичо Кръстник — дебелият копан). Веднага след това — продължи, дъвчейки, чичо Кръстник — спешеният трети дивизион се нахвърли върху централната турска част, а именно двадесет и четвърти турски пехотен полк, който, изненадан от това, че не го напада стоящата срещу него в центъра седемнадесета усилена рота на поручик Иванов, се огъна и скоро побягна в паника назад, като остави десетки и стотици трупове на полесражението (чинията с парчетата печено прасе също беше разгромена и натикана в ръцете ни). Тогава руската салата, тоест — поправи се чичо Кръстник — батальонът от сто и седемнадесети на името на Сюлейман Великолепни полк, изпаднал в панически ужас и виждайки, че зад гърба му има само трупове и леш, хукна напред и сварвайки неподготвена седемнадесета усилена рота на поручик Иванов, й нанесе значителни загуби. (Чичо Кръстник вдигна гарафата и отпи към един литър от нея.) Не трябва да забравяме също така — продължи той, като се облиза, — че и спешеният трети дивизион от първи конен на негово величество полк, а също така и стрелковата дружина под командата на капитан Петров понесоха също загуби (шестте бутилки лимонада се натикаха в ръцете ни и ние отпихме по няколко юнашки глътки от тях). Но, общо взето, както и вие сами забелязвате (той посочи опустошените чинии), неприятелят беше разгромен и само отделни части, като зелева гарнитура и прочее, тоест отделни бойци, успяха да се отдръпнат към село Чанаккале, което привечер беше заето от нашите победоносни части.

Като каза това, чичо Кръстник отпи още една глътка от гарафата, налапа едно парче от печеното прасе и седна на масата.

Разнесе се гръм от аплодисменти, а трудовашката музика изсвири подходящ военен марш. Полковник Стоянов дойде до чичо Кръстник и със сълзи на очи се опита да го прегърне, като спомена, че рядко е чувал такова добро възпроизвеждане на военна битка, предадено с такава компетентност и любов към родното оръжие. Но понеже беше много пийнал, не можа да улучи чичо ми, а прегърна един от трудоваците, който се опитваше да измъкне чинията с руската салата от масата. Салатата се размаза по куртката му, вследствие на което трудовакът беше наказан петнайсет дни под оръжие, а полковникът, подкрепен от най-близките си подчинени, отиде да се чисти навън. Тогава към чичо Кръстник се приближи един капитан с молив и лист в ръка и поиска да научи името и адреса му, защото, както каза, бил военен историк и искал да си запише тази интересна битка, за която досега не бил чул нищо и която щяла да служи за велика поука и пример на подрастващото поколение. Но чичо Кръстник изведнъж се плесна по челото и каза, че имал много важна работа тъкмо сега — трябвало да държи слово пред випускниците на военната академия — и без да слуша молбите на капитана, ни подбра и изведе навън.

Когато отново поехме пътя към Овча купел, аз се приближих до чичо Кръстник и го попитах:

— А бе, чичо Кръстник, откъде знаеш тази битка, когато през войната не си бил никакъв войник, ами си бил кафеджия във Фере?

— Виж какво, мойто момче — каза чичо Кръстник, като продължаваше да дъвче една свинска пържола, — тая история е малко бамбашка и е доста завързана и ако се гледа правичката, такава битка изобщо не е имало, защото, доколкото мисля, и никакво Чанаккале не е имало никъде по земята, но сега след поздравленията на полковника съм малко разколебан и ако действително се окаже, че е имало такава битка и аз съм я предал добре, на драго сърце съм готов да дойда догодина и да им я обясня пак.

Тия негови думи ни се видяха много чудни и ние дълго вървяхме замислени, като ядяхме портокалите и мандарините, с които бяхме напълнили джобовете си. Само Коцето сумтеше недоволно и се чудеше къде да избърше ръцете си. В бързината и суматохата той беше напълнил джобовете си с руска салата.