Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2020 г.)
Корекция и форматиране
sqnka (2020 г.)

Издание:

Автор: Васил Цонев

Заглавие: Едно време в Овча купел

Издател: Български писател

Година на издаване: 1970

Тип: сборник разкази

Националност: българска

Печатница: ДП „Тодор Димитров“, клон 2, София

Излязла от печат: 30.III.1970 г.

Редактор: Ивайло Петров

Художествен редактор: Елена Маринчева

Технически редактор: Лиляна Диева

Художник: Александър Денков

Коректор: Добрина Имова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5070

История

  1. — Добавяне

Веднъж, както си вървях, гледам — петдесет лева.

Насън винаги така си представях, че ги намирам: вървя си и изведнъж ги виждам — седят си на пътя и ме чакат.

Точно така ги намерих и сега — седяха на пътя и ме чакаха.

Грабнах ги и изтичах при чичо Кръстник. Той ги издърпа от ръката ми и ги бутна в джоба си, но като видя, че примигнах, веднага ми ги върна.

— Разбира се, ти си ги намерил, те са си твои. Аз мислех да ти ги попазя малко, но щом ти си ги намерил, те са си твои — нали, съвсем правилно е, като някой човек намери нещо, то си е негово и той ще си го държи…

Още дълго време чичо Кръстник ми обясняваше правилата за владеенето на намерените вещи, но виждах, че мисли за съвсем друго, защото бърчеше веждите си и премяташе езика си не в такт с думите, които говореше. И най-сетне — еврика!

— Имам идея! — плесна се той. — Ще отглеждаме зайци.

— Зайци ли?

— Разбира се, че зайци. Няма нищо по-лесно и доходно от отглеждането на зайци.

— А откъде ще ги вземем, за да ги отглеждаме?

— Много просто, нали ние с тебе сега имаме петдесет лева, не, не ние, ти имаш, но аз ще ти помагам в отглеждането. Е, щом е така, ние веднага купуваме два заека — мъжки и женски — и започваме отглеждането. Те се котят страшно бързо. Първия месец — дванадесет малки зайчета, които, щом пораснат, веднага също започват да се окотват, а техните зайчета също започват да се окотват и току-виж — за няколко месеца вече имаме към хиляда заека.

— А къде ще ги държим?

— От това по-лесно няма — каза чичо Кръстник, — нали кучето Барон го отровиха? Първите два заека ги слагаме в неговата колиба, а като започнат да се котят, ще оградим част от двора и там ще ги държим.

— Ами като станат хиляда?

— Ето, това вече е въпрос — замисли се чичо Кръстник. — Но виж, ха, ами много просто! — плесна се той. — Ние няма да ги отглеждаме току-така, ами ще продаваме част от тях. Разбираш, нали, и с парите купуваме място. Когато и това място се изпълни със зайци, купуваме още. Когато и то се изпълни — да, точно това е най-голямата идея, — когато вече имаме към десет хиляди зайци, тогава започва голямата работа. Тогава именно ние откриваме нашето предприятие.

— Какво предприятие?

— Предприятие за преработване на заешки кожи, а също така и ресторант, където ще готвим заешкото месо. Е, това да, това вече е голяма идея, можеш ли да си представиш — рекламираме по цялата страна: „Първия заешки ресторант — елате и вижте!“ Виждат, ядат и сетне разправят на близки и познати. Ресторантът се пълни — няма вече място и тогава…

— Откриваме нов ресторант.

— Точно така. И той се разраства. Тогава купуваме банята.

— Овчакупелската баня?

— Да. Купуваме я цялата. С парка и всичко. И ще пускаме само нашите клиенти. Овча купел става международен курорт. Идват хората, ядат зайци и сетне отиват в банята. Или не, първо отиват в банята и тогава отиват в ресторанта. Всъщност, ако иска някой, може първо да иде в ресторанта и тогава на баня. Защото, нали, има ги всякакви. Не можем сега да ги ограничаваме — ако иска първо да яде заек, нека яде, на после да иде на баня. Да, това е чудесно!

Чичо Кръстник се запали съвсем, грабна ме за ръка и ме заведе на Буземския баир, откъдето се вижда и банята, и цялата околност.

— Това всичко ще бъде наше — каза той, — а „Бузема“ ще стане училище за отглеждане на зайци. От цял свят ще идват да се учат как се отглеждат зайци. И правим филиали. Филиал в Лондон, Ню Йорк и Цинцинати. А сетне и в други градове. Например Париж, Авиньо, Монте Карло…

Тук той трепна, но махна с ръка:

— Не, Монте Карло ще го оставим, моето момче. Това е едно напълно пропаднало градче. Не искам да си имам работа с тия типове. Не, ние ще си вадим честно хляба. Ще имат да вземат тия от Монте Карло да ги тъпчем със зайци. Те, моето момче, друга работа си нямат, а само комар. Хама готовановци! Ние с теб ще се трепем да отглеждаме зайци, а те — с джобовете, натъпкани с нечестно спечелени пари, да ни ядат зайците! Не, няма го майстора! Значи, решено: в Монте Карло — без филиал. Нали, моля те, съгласи се.

Той така здраво ме стисна, че аз нямаше накъде да ида и се съгласих — в Монте Карло няма да откриваме филиал.

— Това е чудесно, моето момче — разпери ръце чичо Кръстник, — сега вече се чувствувам възроден. Да, край! Стига! — Той пое широко въздух. — Ние вече сме свободни хора. Само честно отглеждане на зайци, никакви такива монтекарловци и разни ми ти кафенета и тинтири-минтири…

Изведнъж той се сепна и грабна ръката ми:

— Дай бързо петдесетте лева. Разбираш ли, точно днес има пазар на зайци. Ще изтичам и след мигче съм тук с първия чифт.

И без да дочака да му ги дам, бръкна в джоба ми, извади петдесетте лева и хукна към трамвайната спирка.

Видях го едва на другата сутрин. Той седеше пред къщичката на отровеното куче Барон и тъжно гледаше.

— Има нещо тука, не, признай, че има нещо — викна още щом ме видя, — можеш ли да си представиш, от толкова време разработвам тази система, просто всичко ми е ясно и изведнъж — изгубих.

Той грабна ръката ми:

— Но не мисли, че аз съм мислил за пари — не, мойто момче, просто си казах: а защо направо не купя хиляда зайци? И тогава влязох в кафенето да спечеля пари за първата хилядарка зайци, а, виж — и той показа гърба си, — и новото ми сако отиде…

Чичо Кръстник въздъхна, но сетне махна с ръка:

— А бе знаеш ли, много хубаво стана, дето не се заехме с тия мръсни зайци. Те вярно, че бързо се котят, ама по някой път като почнат да мрат — иди ги хвани. По стотина, по хиляда, по сто хиляди наведнъж. И представяш ли си: дошли хора от цял свят, къпят се в банята и влизат в ресторанта да хапнат зайци, а зайци няма! Умрели. Можеш ли си представиш какъв скандал. И ще искат обезщетение. Дошъл човекът, да речем, от Монте Карло… Пфу! — Той плю настрани. — Исках да кажа от Париж, и изведнъж — не му даваш да яде заека, за който е дошъл, а нещо съвсем друго. Не, аз такова нещо не бих преживял. Та мисля, много хубаво стана, а?

— Е, да — казах аз.

— Само жалко за сакото — въздъхна чичо Кръстник, — ако не бяха твоите проклети петдесет лева и тия идиотски зайци, нямаше да ми хрумне дори да вляза в кафенето и да проигравам сакото, дето леля ти толкова време събира пари да ми го купи, ама нейсе…

Край