Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2020 г.)
Корекция и форматиране
sqnka (2020 г.)

Издание:

Автор: Васил Цонев

Заглавие: Едно време в Овча купел

Издател: Български писател

Година на издаване: 1970

Тип: сборник разкази

Националност: българска

Печатница: ДП „Тодор Димитров“, клон 2, София

Излязла от печат: 30.III.1970 г.

Редактор: Ивайло Петров

Художествен редактор: Елена Маринчева

Технически редактор: Лиляна Диева

Художник: Александър Денков

Коректор: Добрина Имова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5070

История

  1. — Добавяне

Стара, пожълтяла снимка — шест момчета, наредени като шишета, и един едър мъж с голяма широкопола шапка и ококорени очи. На гърба на снимката — надпис: „Нова година — 1932“. Третото момче отляво надясно съм аз, ококореният човек е баща ми, а останалите са моите братя. Снимката е направена точно срещу 1 януари 1932 година.

Ех, че беше Нова година!

Още сутринта на 31 декември баща ми ни строи и произнесе прочувствено слово. След като направи кратък преглед на обичаите и обредите на различните народи при посрещането на Новата година, той отбеляза, че навсякъде се забелязва една обща характерна черта, а именно — непринуденото веселие, което обхваща всички слоеве на обществото. В деня преди Нова година веселието достига кулминационната си точка и се изразява в пиршества, танци, закупуване на подаръци, теглене на държавни лотарии и прочее, и прочее.

— И като така — завърши словото си той, — ние сме длъжни да изпаднем в същото непринудено веселие и да си поживеем и ние, майка му стара! Ура!

Когато овациите и аплодисментите стихнаха, баща ми направи проверка на наличните облекла. Горни палта имаха най-големият и най-малкият. (Най-големият носеше преправеното палто на баща ми, а най-малкият получи преди няколко дни палтото, което някога принадлежеше на най-големия и което беше минало последователно през гърбовете на всички ни.) Затова пък те носеха гуменки, докато вторият, четвъртият и петият имаха истински обуща от кожа, макар и не съвсем по размерите на краката им. Моите обуща… Не, аз нямах обуща. Аз имах галоши, и то толкова широки, че трябваше да ги връзвам с връв, за да не изпаднат, но веднага след галошите започваше най-ослепителният матроски костюм, който е виждан някога на света. Той беше подарен от някаква бабичка, на която баща ми беше боядисал кухнята, и изглеждаше съвсем като нов — имаше само няколко кръпчици, и то на съвсем незабележими места. Шапки нямахме и единственият калпак с наушници се считаше за колективно притежание и се предаваше от глава на глава по наряд.

— Мир-но! — изкомандва баща ми, когато прегледът свърши. — Давам шест часа срок за потягане на облеклото. Сборен пункт — пред къщата, точно в 16:00 часа. Свободни сте!

Точно в 16:00 часа ние се строихме и потеглихме с песни от Овча купел към София. Тръгнахме пеш — за да не се разглезваме и отпущаме в този тържествен ден, както забеляза баща ми. Песните бяха най-различни и предимно весели — „Ний сме попови лъжички, черни жабешки деца“, „Хей, Перник, Перник — далеко си бил ти“, „Защо са ни на нас жени, щом имаме крем «Бамбули»“ и други. От време на време спирахме, защото ни заболяваше устата от пеене, и тогава баща ми започваше да разказва колко било весело, когато бил малък и останал сираче — не ходел на училище, палел си огън в средата на къщата и правел още много подобни весели неща.

Към 17 часа и 15 минути се дотътрихме до центъра на града. Щом забеляза черквата „Света Неделя“ и стотиците сергии, които се простираха чак до Лъвовия мост, баща ми се вдъхнови, разпери ръце и викна:

— Градът е ваш! Разграбете го!

И се спусна пръв към продавачите, като размахваше широкополата шапка.

Какво ли нямаше на сергиите и пред сергиите! Фокусници, гълтачи на ножове, гълтачи на огън, продавачи на грънци, на играчки, на книги, семкаджии, фъстъкаджии, леблебиджии! Всички ревяха, крещяха и стреляха във въздуха.

— Чудесни пистолети! Пистолети с капси!

Баща ми се спря пред продавача, взе един пистолет и гръмна няколко пъти. След това го подаде на най-големия брат и му каза да постреля малко, сетне го даде на втория, после на мен, докато премина през ръцете на всички. Когато и най-малкият изгърмя своята част, баща ми взе пистолета от ръцете му и го подаде на продавача.

— Чудесен пистолет! — каза му той, като го потупа по рамото. — Поздравявам ви!

И ни поведе надолу. На един ъгъл продавач на бенгалски огън държеше две запалени пръчки, които хвърляха ослепителни искри на всички страни.

Баща ми взе пръчките от ръцете му и ги подаде на двама от нас, след това ги взе и ги подаде на други двама и накрая даде догарящите пръчки на предпоследния и най-малкия.

— Ето, и бенгалски огън държахме! — потърка весело ръце баща ми. — Чудесно нещо!

И като махна с шапка на продавача, поведе ни по-нататък. Някакъв книжар въртеше голяма книга в ръката си и крещеше:

— Андерсенови приказки! Най-хубавите приказки!

Баща ми взе книгата от ръката му и ни прочете на глас приказката за пумпала и топката. Сетне остави книгата, ръкува се с продавача и отминахме надолу. Увлечен от крясъците и виковете на продавачите, баща ми постепенно изпадна в ентусиазъм. Той започна да крещи заедно с продавачите: „Насам, насаааам!“ — и размахваше играчките, като не забравяше да ги прехвърля към нас.

— Ех, че веселие! — подскачаше баща ми, когато се движехме от една сергия към друга. — Това се казва живот!

Най-накрая, до самия Лъвов мост, стоеше един фотограф, който правеше моментални снимки с магнезий. Като го видя, баща ми просто се разлудя. Блясъкът от магнезия го възбуди съвсем.

— Народе, братя! — зарева той. — Елате насам! Елате да видите чудото на магнезия! Метал, който гори. Съединява се с кислорода и се получава магнезиев двуокис. Изумително нещо! Като непосредствен продукт се явява снимката. Ето тази мадама, вижте я! — посочи той към една дебела госпожа. — Апаратът е така построен, че тя ще излезе на снимката като уиндзорската херцогиня. Мадам, пригответе се!

Дебеличката госпожа се усмихна, баща ми плесна с ръце и фотографът направи снимка. Докато се приготвяше снимката, баща ми крещеше — и обясняваше как при двореца на баварския крал той бил най-добрия фотограф и бил награден с ордена „Свети Людовик“ заради чудесната снимка, която направил на придворната готвачка на краля.

— Ето, господа! — ревна баща ми, когато снимката беше готова. — Погледнете! Вие виждате чудото! На снимката мадам излезе с десет килограма по-слаба!

Гражданите, които се бяха стекли да видят какво става, толкова се развеселиха, че пожелаха и те да се снимат. Тогава на баща ми хрумна идея и той предложи всички да се снимат заедно и после да си разменят адресите и да образуват взаимоспомагателно дружество „Нова фотография“. Снимката наистина излезе много сполучлива и развеселеният фотограф се съгласи да ни снима безплатно. И се снехме — ние, шестте момчета, наредени като шишета, и до нас баща ни — с ококорени очи и широкопола шапка.

— А сега — каза баща ми, след като се сбогува с фотографа — настана време за празничната вечеря. Елате след мен, за да ви покажа най-чудните ястия, които сте виждали някога!

И ни заведе пред витрината на един голям ресторант, зад която се виждаха богато облечени хора, които вечеряха, пиеха вино и се смееха.

— Ето — погледнете тоя! — посочи баща ми към един дебелак, който блъскаше в устата си месо и зеле, при което движеше цялата си глава. — Той яде гъска! Гъската е много хубаво нещо, но се различава от пуйката. Ха, ето оня там яде пуйка. Виждате ли колко по-тъмно е месото на пуйката? Деца, ако ви пита някой, ще знаете, че няма нищо по-хубаво на този свят от пуйка със зеле. Това е симфония, това е ангелска песен, спусната от небето, която стига само до ушите на избраниците… По-нататък, виждате ли отчето — той яде прасенце. Печеното прасенце, деца, е също много хубаво нещо. То е нещо изумително! А онази пък — дето я виждате — яде кокошка. Също добро ядене. А плешивият до нея смуче овнешки кокал. Овнешкото със зеле, деца, е също много добро ястие. Особено когато се полива с вино. Бялото вино е много хубаво нещо, деца — то има тънък аромат и прилича на младо момиче, облечено в прозрачна рокля от стъклена батиста, а червеното — о! — червеното е съвсем друго! То е здраво, набито — като червенобузеста селска хубавица! Да живее червеното вино, деца!

И като махна с ръка, извади от пазвата си истински голям бял хляб. Ние ревнахме ура и протегнахме ръце. Баща ми примижа, премери хляба на око, а след това го раздели на седем равни парчета и го раздаде. Никога в живота си не бях ял толкова вкусен хляб — той приличаше ту на гъска, ту на пуйка, ту на прасенце, ту на кокошка и дори на овнешко със зеле. А когато пийнахме от минералната вода на софийската баня, тя ни се стори като бяло и червено вино едновременно. Леко замаяни от чудната вечеря и от водата, ние започнахме да залитаме като пияни. Най-много се люшкаше баща ми и се заклеваше, че това е последната вечер, когато слага алкохол в устата си.

— Безобразие! — крещеше той. — Изпихме само десет литра вино и се напихме. Дали са ни от лошото! Искаме си парите!

— Дайте ни парите! — ревнахме ние и се търкаляхме по снега. — Ураааааааааааа!

А след това отново се строихме и с бодри крачки потеглихме към къщи.

Така прекарахме чудната Нова 1932 година. Оттогава минаха много години — шестте момчета, наредени като шишета, израснаха и станаха едри и силни мъже. Само човекът с ококорените очи и широкополата шапка не е между тях. Той си отиде отдавна, още по времето, когато чудните играчки и чудните ястия стояха зад дебелите стъкла на витрините и не бяха слезли между хората…

Край