Владимир Колев
Букет от магарешки тръни

Понякога го правехме. Когато на някого предстоеше скок, номериран с кръгла цифра, не се изпълняваха обичайните, поомръзнали тренировъчни задачи. Отпускаше се нещо по-свободно.

В този ден повод за разнообразяване ни подсигури двайсетгодишно момиче. Русо и доста хубаво, когато е облечено като млада дама. Но не губещо чара си и когато е с екипировка. Казано по друг начин — умеещо да залепва мъжките погледи върху себе си.

… Рано сутринта, някъде малко след шест. Слънцето сънливо пролазваше зад далечните, мътни облаци. Бяхме навлекли толкова дрехи, колкото можехме да напластим една върху друга. Докато се възнасяхме нагоре пилотът, добра душа, включи отоплението. Отначало беше даже приятно, но скоро се препотихме.

Добрата душа изключи отоплението.

На 3500 метра отворихме вратата на самолета. И за секунди загубихме комфорта, който топлината дава.

Жената си е жена, даже в непривична обстановка. Макар и с каска на главата, момичето оправи някакво въображаемо кичурче коса на челото си и малко нервно облиза устни. Трябваше да се отдели първа, затова застана най-близо до вратата. До нея беше приятелят. Аз бях последен.

Последно опипване — проверка на токи и колани.

В такива случаи трябва да се спазва едно правило. Вторият и третият се отделят възможно най-бързо след първия. Популярно сравнение — изхвърчаш като тапа на бутилка шампанско. Но… приятелят, въпреки старанието си, беше тромавичък. Просто не можеше да изгърми като тапа. Щеше да се размотае поне две-три секунди — прахоснически разход на време. С всяко помръдване на секундната стрелка самолетът щеше да ни отдалечава от целта ни — топящата се в далечината женска фигура. Преодоляването на тези стотина метра отдалечение по хоризонталата пък означаваше загубване на ценни секунди от свободния полет надолу.

Освен другото, в дясната си ръка държах букет от магарешки тръни, обвити в целофан — алегоричен израз на смесицата от колегиална симпатия и мъжка агресивност. Това имаше, това приготвихме. Поляната под нас беше покрита с тези разкошни синьо-виолетови цветове. Идеята беше, след като настигнем и доближим момичето, да се хванем за ръце. А после — бърза, бегла целувка и поднасяне на букета.

В целия почти еротичен сантимент на този сценарий имаше заложено и коварство. Дамата щеше да има проблеми с отварянето на парашута, пазейки букета си.

… Наближавахме точката на отделяне. Още няколко секунди… Хайде!

Русокосата пресече струята плавно. Изпрати бърза въздушна целувка, още докато беше срещу вратата. Приятелят се размота даже повече от две-три секунди. Аз се отлепих от борда на по-малко от метър след него, но… Бяхме далеч. Много далеч от губещата се в далечината русокоса прелест.

Приятел, ако искаш, тръгвай след мен. Ако не — съжалявам! И без това направи каквото можа. Заплес…

Опънах ръце за планиране и веднага почувствах как дърпам напред, по хоризонта. Но момичето ми се криеше някъде на фона на диска на слънцето. Когато се препокриеха, направо го губех из очи. При изменение на ъгъла, за момент пак го мярвах.

Струята се опитваше да изскубне букета от ръката ми, целофанът пърпореше яростно, но аз го стисках на инат.

Разстоянието до целта — фигурата на фона на слънцето намаляваше, но намаляваше и разстоянието до земята под нас. Присвих тяло, за да изравним височините.

Разказът ми до тук има смисъл само ако успея да ви предам личното усещане от следващите няколко секунди.

Предполагам, че всеки от вас има спомен за спиране на времето. Колко продължава такова усещане по часовник? — Сложен отговор на ниво Айнщайн.

В един момент станах свидетел на мимолетна картина, която може да бъде видяна само ако Бог е милостив към теб. И реши да ти покаже нещо, което не се показва на всеки.

Деляха ни само десетина метра. Бях почти изравнил височините. Момичето ме търсеше с поглед, ала не ме виждаше. Струята леко го поклащаше, а изработените рефлекси държаха устойчиво тялото му. Зад него, на фона на утринната мътилка, с режещ очите цикламен пламък, нетърпимо блестеше слънцето.

В този миг мярнах в женските очи, трудното за описване, но съвсем естествено за възприемане излъчване. То съдържаше в себе си много: събуждащата се и дишаща под нас земя; блясъкът на странното и познато, абстрактно цикламено слънце; небето без дъно… Усетих и по-важното — момичето не беше лекомислена кокетка, в чиито очи светът само се отразява. То също се беше потопило в този познат, но различен, почти надсетивно възприеман фрагмент от вселената.

Рядко се случва, но се случва. Тази моментна, надсетивна обвързаност с познатото непознато.

Тогава осъзнах. Струвало си е да дам години от живота си, за да мога да видя тази секундна магия.

… Връхлетях с голяма скорост срещу нея. В очите й видях сянката на лек страх — налитах й като Змей Горянин. В последните метри, премерено и рязко намалих скоростта на сближаване. Хванахме се бързо за ръце и се придърпахме един към друг. Чукнахме каските си като костенурки, за да се получи нещо като целувка. Тя уж хвана букета, но го изтърва. Само за част от мига той отбръмча в небето над нас.

Отблъснахме се един от друг и почти едновременно издърпахме ръчките — земята придобиваше наежващата релефност на опасната, малка височина.

Защо ви разказвам всичко това? Като изпълнение, в скока нямаше нещо особено. Просто поредица от усвоени технически рефлекси. Нормално е всяка от бързите секунди да носи свой заряд от някакъв вид напрежение.

Интересна, запомняща се, бе само магията на излъчването на очите. И като всяка истинска магия, тя се стопи, оставяйки насмешливо съзнанието да се двоуми — било ли е, или не? Спомен или фантазия?

Вероятно, в последните години на старостта, човек си задава подобни въпроси и за най-основната магия — живота…