Владимир Колев
Златните копчета на Наполеон

Притичвам на бос крак до съседното бунгало. Още отдалеч усещам възбуждащо изкушаващ аромат. Оля ме посреща с мека приветливост, свещенодействайки върху масата. Оля гадателката, жрицата на кафето. Жена с насмешлив и деликатен поглед, който разбърква по приятен начин душата ми.

Пред нас мъглата се стеле като стъклен памук между огромните борове. От гората се носи смесеният мирис на гнило и свежест. Росата още не се е вдигнала. Самотно проскърцва гласът на птица. Няма да се учудя, ако от храстите изскочи рошаво мече.

За тези десетина дни придобих вкус към кафето. Досега го пиех или за разбуждане, или защото и другите го пият. Сега пиенето на кафе е ритуал. Винаги съм внимавал с рускините, но Оля е изключение. Сдържана, излъчваща много фина човещина. Иронията прозира през думите й, но ирония добра, без грам злоба. Няма да правя анализ на достойнствата й, но вероятно, ако бях я срещнал по-рано, ако тя не беше с Олег, не бих седял само на „кофепитие“ с нея. Когато й го казах и то напълно сериозно, в присъствието на мъжа й, Олег се подсмихна: „Да, ама аз я срещнах преди теб!“ — констатация без грам ревност, злоба или друг мъжки атавизъм.

Като всички руснаци, Олег обича водката. Като повечето рускини, Оля си има едно на ум към нея. Това е постоянна тема за размяна на двусмислени сентенции за отношението на двете нации към алкохола. Тримата просто се разбираме. Сега двамата й мъже — малкият Митя и големият — Олег, още спят, а ние отпиваме от сладостта на сутрешното кафе. Съчетано с удоволствието от нищо незначещите думи, които си разменяме.

Привършвам със скоковете и утре си тръгвам. Вероятно никога повече няма да се видим. Добросъвестно ще си разменим адресите, ще напишем по две-три писма и връзката ще залинее естествено, като есенен лист. В това има някакво тъжно, но и светло очарование.

Подавам чашата. Гадателката Оля я гледа, отначало изследователски, а после с любопитство. Пояснява, че скоро ми предстои нещо, търси думата, екстраординерно. Ивица някаква й го подсказала. Рядко срещаща се ивица.

Откъм скритото зад дърветата шосе се дочува клаксона на автобуса. Тъпча партакешите и каската в скоковата торба и обувам кецовете на бос крак. Тия чорапи сутрин все ги няма. Научили са се от краката ми как да бягат…

Да бе, точно пък екстраординерно. И тя измисли една дума — на три етажа, с балкони към четирите посоки. А е много сдържана в изразите си. Какво ли й стана днес?

… Снижавам се към пясъчния кръг. Над самата земя парашутът започва да трепти и реагира по-нервно на командите. Забелязвам, че ми махат откъм платнищата при старта — ела тук. Правя завой и се изнасям за приземяване при групата. Поглеждам часовника — единайсет и половина. В дванайсет скоковете трябва да се прекратят. Норматив. Плавно докосвам земята така, че леко прескачам пейката и сядам върху нея. Демонстрирам възможности, покрай мен добродушно се смеят.

Обясняват ми, че за последно ще се прави една бърза машина от 2500 метра. Липсва им още един човек. Нямам парашут? Маша ми дава нейния, тя е навехнала крак. Правих няколко скока за събиране във въздуха с женската група, паснахме си и сега мога да стана временен петел на харема.

Докато самолетът набира височина, се занимавам с парашута. Сбруята на Маша ми е малка, затова охлабвам токите и се намествам в нея. На 800 метра ще пуснат двама новобранци, а ние ще продължим нагоре. И двамата са едри, с големи, още неуспокоени очи. Игор отваря вратата, корпусът потреперва от оттласкването на първия, после на втория. Трябва да охлабя още малко токата.

… Става нещо! Всички са се вторачили към вратата, а спускачът се е надвесил навън и като че ли държи нещо. Тежко… Жилата на вратата му се е опънала като въже. Въже? Въже… Ставам и надниквам. Е, такъв звяр няма, това, което виждам, не се е случило!

Второто момче се е завряло под автоматичното въже на първото и обесено на него, се ветрее до корпуса на самолета. Игор се опитва да направи нещо, но нещото, което може да направи е просто да го държи за едната двойка колани, без с това да му помага особено. Не може да го изтегли обратно.

Опитай да извъртиш тая магия, да се спукаш няма да успееш, но щом е за проклетия, станала е… Преди дни чух впечатляваща статистика точно за тоя тип парашути — с тях са изпълнени над милион скока без нито една засечка. Но някой е дръпнал дявола за опашката и сега… Сега какво?!

Сядам си на мястото. Руснаците да се оправят! — Да се оправят, но кой? Людмила? Таня? Тук си е нужна мъжка сила, а и тя няма да стигне. Втори човек трябва да се улови за вътрешния кант на вратата с лявата ръка, да се плъзне внимателно прилепен о борда, да хване другата двойка колани, да се набере. И двамата с Игор да се опитат да внесат висящия обратно. Пък той надали вече е жив…

Не, просто няма да се получи! Пробвал съм го. Излезеш ли извън борда, си извън борда! Номерът с набирането обратно не става. Та и с половин обесен в ръката…

Следващите секунди почти ми се губят. Споменът е фрагментарен: струята ме блъска, подпирам се с коляно на ъгъла на вратата. Яката на недобре закопчаният гащеризон ми бие бързи, бръмчащи шамари по бузата. Нещото, което липсва, е емоцията. Справям се с тежък физически проблем, свързан с доста неудобства. Опитвам се да направя нещо, което не е лесно… В такива моменти, човек действа по инстинкт. Първосигнално. Анализите са за после, на земята.

… Получава се! И то толкова лесно, че даже не си вярвам. Главата ми ражда услужливо теория за импулси и мускулни… Моята глава може да формулира теория за всяко явление. Не съм сигурен, че винаги е за добро…

Върху лявата длан имам ивица от премачкано. Но, в първия момент не усещам болка. А хлапето май е живо? Захлипва, не може да поеме въздух. Автоматичното въже е направило по врата му впечатляващ, син кант. Сега сигурно бере душа? Не, пое въздух. Лежи бе човек! Инат! Сяда, гледа умно, ама много умно. А после решително заявява:

— И все пак ще скачам! — Юнак! Както се казва, чутовен руски герой…

Глупчо. С характер!

Вторият момент е, че на земята, по време на атракцията никой не ни е наблюдавал през окуляра на рогатката. А обикновено там стои дежурен. Да е гледал…

Третият. Игор ме помолва да потулим случая. Може би частично, временно… Докато отгърми.

Това, за което Игор днес би отнесъл наказание — шамар, утре би се разминало с назидателно мърморене. Кой оптимист би си поръчал точно шамар, ако може да се размине с него? Докато се снижаваме го подпитвам, не може ли да се обмисли друга трактовка на станалото? Все пак дадохме втори шанс на хлапето… Той се засмива криво:

— Не познаваш системата ни. Има предпоставка, трябва да има и наказания. Какво си мислиш, че ще ни потупат по рамото само затова че го извлякохме обратно?!

Приемам думите му. Той по-добре си познава порядките в къщата.

Минават три години. Отново съм на това летище. Имам си приятел, бивш летец бомбардировач, сега политически офицер. От породата на тия, които цял живот четат и с нещо си тъпчат главите. Ако по вечерно време седнем да си говорим на бутилка водка, не ни стига нито нощта, нито бутилката, за да довършим темите. Разпознава картините на Брьогел, Реквиемът на Керубини му е слабост, а Хегел му е за малкото пръстче… Умее да поставя фактите в неочаквани ракурси и така ме кара да се почесвам по главата. Умен е. Умен и свестен. С възкисело чувство за хумор.

Е, невинаги говорим само за класика в изкуството…

Споменава нещо и за атракцията, но по-друг сценарий и с други действащи лица. Пояснявам му, че не е така. Откъде знам? Ами, имах честта да участвам в шоуто, като директен изпълнител.

Отначало не ми вярва. Опипва ме с въпроси. Ако импровизирам, ще се издъня в детайлите. Вижда, че боравя спокойно с имена, подреждане, факти. Недоверие постепенно се сменя с любопитство към подробностите. А после с откровен присмех.

— Адаш, извинявай, но ти си глупак!

— Някаква малко по-мека формулировка?

— Няма! Ще ти задавам въпроси. Отговорите ще си даваш сам. И ще се увериш, че си глупак. — Произнася „глупак“ с явна наслада. Отпива сочна глътка водка. — Защо си замълчахте?

— По няколко съображения. Щеше да се преустанови обучението по експерименталната програма.

— Не е вярно! Трябваха ни хора за Афганистан! Не можехме да останем без пушечно месо из планините. — Не го попитах. Знаех. Обесеният под самолета беше точно пушечно месо за Афганистан.

— Щеше да го отнесе инструктора на курса. Приятел ми е.

— Ресто! Саша е тарикат и умее да се постави!

— Щеше да си изпати началникът на аероклуба. Беше свестен човек.

— Правилно. Свестен беше. Затова го и изгонихме. Идеалист! Друго?

— Друго няма.

Съсипа ме с аргументи. Прав е! Опитвам да обясня позицията си с последния довод:

— Освен другото, Игор ме помоли…

— А ти защо го послуша? Не можа ли да осъзнаеш личния си интерес? Въпрос от следващата група. За какво се дават званията и ордените?

— За подвизи.

Гледа ме подсещащо. В погледа му се чете: „Говорим сериозно!“. Повдигам рамене.

— Майтапя се, наясно съм. По идеологически съображения. За впечатляващи щуротии. Да се палят хората, най-вече младите. Да не се колебаят да си трошат даже главите, ако Нейно Величество Системата го изиска. Явлението трябва да е впечатляващо. Ако трябва, се понапудря. Прави му се политическа козметика…

— Точна констатация, но закъсняла. Ако не бяхте се правили на скромни, от Москва, до час време щяха да дотърчат необходимите журналисти. На другия ден, на първите страници на официозите „Правда“ и „Известия“ щяха да се мъдрят заглавия: „Съветският парашутист, майсторът на спорта Игор… и българският му колега майсторът спорта Владимир… спасиха живота на…“. След такова заглавие нормативно следва присвояване на званието „Герой на Съветския Съюз“. Не е ли порок скромността ви, помисли? Лишихте братството между два народа и натегачите политофицери от такъв лъскав пример. За бой сте!

Игор бил помолил да…

… Минават още две години. Пак съм на летище Волосово. Приклекнал съм и скатавам парашута. До мен застава атлетичен лейтенант от десантните войски. Проскърцващите ботуши, коланът, новата униформа и много детайли по нея издават новопроизведения офицер. Гледан отдолу, изглежда още по-висок.

— Знаеш ли аз кой съм? — Въпросът му не излъчва скромност.

— Нямам честта да знам. Но ако искаш, представи се.

— Аз съм този, който зависна под самолета.

Гледа ме настойчиво. Кой знае защо, имам усещането, че очаква аз да му благодаря? За предоставената възможност да му стана спасител, може би?… В този сценарий има нещо нелогично и сбъркано…

Ако по случая беше създаден филмов екшън, тук трябваше да следва сдържана мъжка прегръдка. Но това е случай от ежедневие. Лейтенантът явно решава, че е казал каквото е трябвало, обръща се на другата страна и отива при свой познат да си говорят.

Не знам дали това е точно суетност? Но… ми се искаше да чуя една дума! Не я чух.

Моят приятел, офицерът летец разсъждаваше грамотно политически. Логиката му бе желязна.

… Трудно ми е да го обясня. Дали не съжалявам за пропуснатата възможност да стана титулуван „герой“? Може би… да, но малко. Все пак и аз съм човек, а човекът е суетен. Но определено вярвам, че нещата в живота се подреждат не по политическа, а по своя, категорична логика. Вярвам, че ако е трябвало, съм щял да стана даже „Герой“.

… А се сещам и за друго виждане по въпроса — шегаджията Наполеон нарича ордените копчета… И ги цени точно колкото копчета. Но, знае как да кара възторжените будали да жертват живот за копче.

За всеки французин е сбъдната мечта, да стане кавалер на „Почетният легион“, например. Опитай се да убедиш удостоения, че орденът му е копче. Няма да се получи. Умен е Наполеон, наистина е умен.

… А от онези дни имам наистина хубави спомени. За утринното кафе. За добрата гадателка Оля. За топлината, която се излъчваше от онези, на пръв поглед незначителни разговори. Които придават на обикновения живот тръпка, граничеща не с временното и суетното, а с истинското и вечното.