Владимир Колев
Белият каравел

Прежуря, като преди дъжд. Усещам неприятно потичане на пот под мишниците. Майорът прави проверка на екипировката и дава указания. Много ценни. Знам ги наизуст. На сън да ме попиташ, ще ги издекламирам.

Раздвоен съм. Възможността да скоча с парашут не се появява често пред мен. По-точно казано — мизерно рядко. От друга страна, днес имам рожден ден. По този случай ще бъда поздравен по радиото с песен, която много обичам. Имам предупреждение от татко: „Не пропускай момента!“. Сума ти народ ще чуе името ми и татковото банално пожелание. Разбирам го. Как да измислиш точно за рожден ден нещо, което никога досега не е пожелавано?…

Песента ще прозвучи след двайсетина минути.

Колебанието ми е кратко. Слагам парашута.

Вертолетът пука, трещи и вози по доста особен начин. И ни възнася бързо нагоре.

Морето под нас е спокойно. Толкова спокойно, че изглежда като гланцирано. Отдолу ни чакат малък катер и три моторници. Правят си разпределение по радиостанцията и към всеки парашутист, грижовно се насочва по едно бръмчащо возило. Да го посрещне и натовари, след като е паднал във водата.

В машината, с изключение на мен, всички други са млади военни летци. Някои от тях, вече с професионалната слава на откачалки, които не се плашат от самолет. Истински летящи лъвове. Но сега, всички те са странно, непривично кротки. Не лъвове, а замислени котараци. Пилотите не обичат скачането с парашут. Отделянето от борда е свързано с преодоляване на някакъв много устойчив инстинкт. Определено, не се чувстват комфортно — тук и сега. Като ги гледам, излиза верен афоризмът, че даже посред бял ден, те правели нощни скокове. Нищо не виждали. Как да видиш, като скачаш със затворени очи…

… Куполът пришляпва над главата ми и се пълни нормално. Имам около три минути за лирични съзерцания. Гледам първо брега, покрит с гъстата четина на дървета и храсталаци. Между плътно зелената, лятна растителност, прозират покривите на къщичките. Ей там, в онази градина има чучело със специално предназначение — да пази лозето от крадливи птичета. Случайно минах от там и видях, че птиците и чучелото са в приятелски отношения. Разбрах го по мърморенето на дядото. Той продава пакети с грозде на чужденците, които изобилстват тук. Дядо бизнесмен.

Обратно на зеления брегови оптимизъм, хоризонтът към морето е сив, почти черен. Някъде в далечината, се вижда диря от сажди — димът на кораб. Погледнат даже от високо, той впечатлява с размерите си.

Все пак, три минути са си само три минути. Докато се огледам, водата вече е под краката ми.

Цопвам до катера. От борда сръчно улавят купола ми и го измъкват. Аз се изкачвам по страничната, въжена стълба. На палубата би било даже хубаво, ако не подухваше този лек, но остър ветрец. Работата е там, че всички скочихме по бански. Да имаше как да облечем по някоя дреха. Сега… Да имаше, ама няма! Треперим дружно. Офицери с различни звания и един войник. Казват, че съвместно изживяната неприятност сплотявала хората… Може и така да е? Но все ми се струва, че бихме били сплотени и ако не треперехме толкова…

Отивам до човека с морската униформа. Добре му е. Не го лови никакъв вятър. Питам го колко е часът. Вади голям сребърен, джобен часовник и важно ми съобщава. Времето до секунда. Чудото в ръката му цепело секундата на две. Гарантирана точност. Произведено е в Швейцария…

По това време радиото излъчва песента „Белият каравел“. За един елегантен самолет. Полетът, с който може да бъде сравнен и с отплуването към нови светове с истински каравел. Не знам колко му е било интересно на Колумб, когато е отлепвал от познато европейско пристанище към непознат, хипотетичен свят. Надали си е тананикал точно песничка…

Много обичам песента. Има чудно соло на електронна китара… Мислено се заслушвам в незвучащата край мен мелодия.

При следващата машина, катерът се насочва към поредния парашутист. И ставаме свидетели на запомняща се сцена.

… Оказва се, че човекът не знае да плува. Въобще, тия, които не знаят да плуват, а скачат с парашут над морето, си имат още един, сериозен проблем. Жилетката — спасителен пояс ги държи на повърхността, но в такова положение, че лицето потъва във водата. Ако си с ума си, само леко подпираш с ръце, стоиш вертикално и дишаш нормален, морски въздух. Но човекът поддава на паниката. И започва да засмуква вода. Един през друг, крещим да измъкнат първо парашутиста. Но старшият на борда има друга подредба на ценностите:

— Дръжте първо купола, че започва да потъва!

Човек се дави, а той — купола, та купола…

Добре, че се намира моряк от екипажа, който, без да слуша заповеди и указания, скача във водата и бързо се насочва към човека помпа. Ловко го прихваща и го повлича към катера. Измъкват давещия се. От корема му се излива половин кофа вода и човекът тръгва обратно — от онзи свят към нашия. След като се посъвзема, дълго стои до парапета на борда и замислено съзерцава зеленикавата вода под себе си. От един младок в кариран бански разбирам, че неосъщественият удавник е пилот вертолетчик. Скаран със службата. По стаж трябва да е подполковник, но по чин е капитан. Явно, в тези минути мисли екзистенциално. Нещо от рода: „Брей, мамка му, колко му е да се удавиш ей така, за няма нищо…“. Покрай него съчувствено се навърта друг военен с неизвестен чин, вероятно негов приятел. Банските обезсмислят атрибутите на военната субординация.

— Как е? — пита съчувствено приятелят.

Неосъщественият удавник повдига уморено рамене:

— Още от сутринта ми се пие коняк. Опитах да го заместя със солена вода, ама виждам, че не съм бил прав. Човек трябва да поддава на първия подтик. Щом слезем на брега, ще се налея до козирката със „Слънчев бряг“. — Отлепва се от парапета и тръгва бавно към старшия на борда. Застава срещу него, гледа го и клати глава. Весел момент. Старшият е полковник, а капитанът го гледа направо безочливо. Затова, умни хора са измислили униформите. Когато ги няма върху военните организми, нещата могат да излязат от контрол. Вертолетчикът процежда бавно:

— Слушай, бай пенис… Казвам ти бай пенис, за да не използвам едно друго обръщение. Селско! Повече няма да ме видиш да скоча с парашут. Нито над вода, нито над суша… — и непочтително обръща гръб на началството.

Нетипична реплика. Представяте ли си: пенис с пагони?… Старшият се опитва да излезе с шега от положението. И връща топката с обещанието:

— За догодина ще те уредя с два скока. Над суша и над вода.

Капитанът вдига високо дясната си ръка. Пръстите изобразяват популярния фалически символ.

— Половин скок да ми уредиш, няма да скоча! — категоричен е нереализираният удавник.

Друго интересно няма. След обяд, та до късна вечер, скатаваме парашути. Лягаме и бързо заспиваме. Денят бе толкова дълъг, мокър и ветровит…

Човек не може да си избяга от късмета. Оказва се, че черешката на моята торта била приготвена за друго, постепенно втасващо изживяване. На следващата сутрин, след пришляпването на отварящия се парашут, виждам нещо по-различно над главата си.

Платът се е скъсал през четири от секторите над главата ми. Куполът се завърта бавно, но постоянно в лява посока. С леко притрисане. И ме снижава видимо с по-голяма скорост. Ако това се случи над сушата, без размотавки, трябва да отворя запасен парашут. Услужливата ми памет ми напомня подходящ виц: В лудницата построили плувен басейн със скокова кула. Направили откриването, официалните лица се изнесли и останали група ентусиасти с треньора си. Добре, ама басейнът бил празен. Треньорът обявил: Днес няма да тренираме плуване, а скокове от 10 метра. И, ако сте послушни, за утре ще ви напълним басейна и да плувате… Нали разбирате? — Ако се изтърсиш от десетметровата кула над празен басейн, не е здравословно. Друга е картината, ако под краката ти има дълбока вода. Както при мен, сега.

… Не, че ми е безкрайно спокойно, другите трима парашутисти се снижават видимо по-бавно от мен. Понеже скачам без боне, струята направо боботи в ушите ми. Адреналинът ми се е вдигнал, но все пак съм над дълбока вода. Достатъчно дълбока, успокояваща вода…

Въртенето и притрисането настойчиво ми напомнят, че нещата не са на шест. От катера явно ме наблюдават съпричастно. Малкото корабче пърпори бодро срещу мен. Отдолу нещо ми крещят и махат с ръце. И аз им махам и даже се усмихвам: „Няма страшно!“. Наистина няма страшно, докато…

… Докато не се уверявам, че може и да стане страшно. В стремежа си да дойдат колкото може по-близо, малко преди приводняването разбирам, че може да ми се случи припалубяване. Катерчето се завира точно под мен. Вместо пълен басейн, ето ти празен… Толкова много вода, а аз да се издъня на палуба… Въпреки изобилието на влага, преглъщам на сухо…

Все пак дядо Боже решава, че ми е още рано да се преселя в по-добрия свят. И праща спасителен, силен пулс на вятъра. Прескачам катера и цамбурвам на метри встрани от него. Благодаря ти Господи за протегнатата десница!

Ако разчитах на старанието на спасителите в катера, сега щях да съм доста поразглобен. Щях да врещя от болка. Да дишам трудно, на пресекулки. И да се пукам от яд, че вместо към цивилния свят, ще трябва да се упътя към отвъдния. И то след очакващи ме часове истински, неподправени мъки…

… С разпокъсани карантии. Пардон — вътрешни органи… — Нехигиенична истина: човек е зависим от здравината на кара…, на вътрешните си органи. На ниво живот.

Има израз: „Вятър работа“. Вече знам, че тия, които го употребяват не са прави. Ако не беше пулсът на вятъра…

Благодаря ти, господи! Благодаря! За пулса на вятъра. Обещавам, вече да не бъда само атеист под прикритие, а пълноценен вярващ. Обещавам…

Обещавам! Ама ти много не ми вярвай… Вероятно ще се сетя за теб, когато пак закъсам… Ама те и показно вярващите, се сещат за теб само при необходимост. Предполагам го знаеш?…

Хващам се, че подсвирквам нещо под нос. Нещото е с чудно соло на електронна китара. Хубава песен. За „Белият каравел“, който величествено отлита — отплува към далечни брегове…