Владимир Колев
Второто пътуване с Александър Македонски 

Нощ, ръждива и неуютна. Мракът беше полепнал около всичко материално. В такива вечери хората с неустойчива психика посягат на живота си, а „отворените“ събират край себе си наивници, за да им разправят истории за вампири, скелети и лочене на кръв. Влакът дремеше в края на коловоза и създаваше усещането, че ще тръгне едва след като се наспи. Неизвестно кога. Вървяхме по слабо осветените коридори, заничахме в неотоплените купета, но не ни се влизаше в тях. Огледахме се като крадци и хлътнахме в първа класа.

Рай, забранен за простосмъртни двайсетгодишни момчета в отвратителни, шаячни униформи. Но ние проявихме хлапешка смелост и тя бе възнаградена. В купето, в което се намъкнахме имаше само една… фея. Въпреки оскъдната светлина на аварийната лампа, от нея просто струеше — французите го наричат „елеганс“.

А всъщност беше две или три години по-голяма от нас. Но тя беше от друг свят. Не беше хлътнала на страх в първа класа. Беше първокласна и просто си беше на мястото. В държанието й отсъстваше надменността, на която имаше право. Държеше се с нас добродушно и покровителствено. Като с домашни любимци, с който в момента няма настроение да се занимаваш.

Така да бъде! Настаних на съседната половина от седалката и с всяка клетка на тялото си се наслаждавах на топлината и полумрака, в който бяхме попаднали благодарение на дързостта си. Усещането за удоволствие се подсилваше от постоянната възможност да бъдем изхвърлени от нашия малък рай. Като Адам. За целта даже не беше необходима появата на бога. Достатъчен беше и един кондуктор…

Бях облъскан от милиони безсмислени неща, които трябваше да свърша през изминалия ден. Затова заспах за секунди. Сънувах нещо, което после не успях да възпроизведа, но беше много приятно. Събуждането беше смесица от амброзия и блатна вода. Хубавото идваше от меката ласка, което женският скут дава. Щом съзнанието ми започна да просветва, почувствах, че съм направил гаф. Веднага след заспиването, съм наместил удобно глава върху бедрата на съседката си. Последвал въпрос констатация: „На тоя май много му се спи?“.

Върху рамото ми се беше отпуснала изящна женска ръка със стилен златен пръстен. Изглежда съм се държал естествено като пудел, който знае как да се огали. Още сънен, рязко се изправих и започнах объркано да се извинявам. Феята ме погледна с леко отегчение и промърмори: „Споко, де! Какво толкова е станало?“.

След малко се появи и божият наместник — кондукторът. Без много пазарлъци ни изхвърли в полагащото ни се студено, второкласно купе. На земята раят не се дава на всеки. До сутринта зъзнахме и се опитвахме да си разправяме разни, уж приятни неща. Май не се получаваше…

… Величаех го с помпозно име — Александър Македонски. Значимият прякор не пасваше особено на физическата даденост на приносителя си. Коста беше направо грозен: лице, сипаничаво, с белезникава кожа; воднисти очи; рядка коса върху глава — пъпеш. Спирам до тук, защото каквото и да кажа още за външността му, ще е все в този порядък.

Но в него имаше и още нещо, което не се среща често. Противно на постановката, че македонецът е опак, заядлив и своенравен, Коста беше контактен, добродушен и внушаващ доверие. Не усещаш кога ти е влязъл под кожата, но ти е приятно да се оставиш в ръцете му. Въпреки че, обикновено просто те лъготи.

… Имаше едно първо пътуване, когато все още слабо се познавахме. Но тогава и второкласните купета бяха натъпкани. Носехме със себе си парашут, който трябваше да предадем в летището, до което отивахме. Висяхме в коридора без особена надежда да се класираме до място в купе. По едно време Великият все пак успя да хлътне вътре. Пет минути по-късно подреди звездите така, че и за мен се намери място. А нещото, което се случи през следващия половин час е трудно да бъде описано. Разказите за змейове, черни дупки и космически катастрофи бледнееха пред изживяванията, които бяха минали през главата на моя колега. Той беше безстрашният воин, оживял плъзгайки се по склон тогава, когато парашута му беше отказал да се отвори. При друг случай беше догонил във въздуха объркано момче, забравило да дръпне ръчката и фучащо към неизбежния удар със земята. В последната десета част от секундата беше отворил парашута му и по чудо сам бе оживял. Той…

Той… още не се бе качвал на самолет. Но това го знаехме само аз и той. Не и тия шарани, които го гледаха с неприлично отворени уста. От време на време, се чуваше междуметие или кратка фраза. Нещо от рода: „А?!“ „Айде бе?! Виж ти?!“ Ако ползвам скучното сравнение, той великодушно им подаваше бастун, а те кълвяха като невидели. Както вървеше, след малко биха клъвнали и на дръжка от лопата…

Периодично бях призоваван като свидетел на поредното чудо. И през ум не ми минаваше да го разоблича. Кимах авторитетно — да, така беше! И допълвах с детайли, които правеха пейзажа още по-автентичен. „Нали там, в ония дракалаци размаза пепелянката. Откъде да знае горкото животно какво ще му падне от небето…“

Покрай умонепостижимостите на Великия, се оказа, че и на мен ми се е случвало това-онова. Доста по-постничко от неговите изживявания, но все пак… Да сте чували слава да се дели на две поравно?! Жанрът си има железни правила. Ярък герой и асистент. Това е…

По едно време извади от парашута лъскавия кислороден прибор и започна да просвещава аудиторията, че това е „една такава джаджа, която изхвърля пилота от кабината, ако самолетът се подпали, например“. В главата на полуосведомения, полуистината става доказателство за автентична истинност. Разбира се, повярваха му едно към едно. След малко дотърчаха кондукторът и началник-влака с идеята да изхвърлят „джаджата“ през прозореца, за да не избухне в купето.

Предвиждах скандал, но Александър Македонски се пресътвори в Йоан Златоуст. Резултатът от бясното налитане на усърдните чиновници беше, че се преместихме в купето на началник-влака. Появи се бутилка с бодлив препек. И два буркана с домашна туршия. Ако потвърждаването на чужди лъжи е смъртен грях, само тогава съм си заработил вечно пребиваване в ада. Но бях спокоен. Вярно, лъжата е в челната десетка на смъртните грехове. Но тя е невзрачната провинциална братовчедка на фантазията. Досещах се, почти бях сигурен, че мястото на математици, физици и писатели просто не е в пъклото.

При първото пътуване заменихме висенето в коридора с благоразположението на важната фигура — началник-влак. С произтичащите от това привилегии. Екстра!

При второто, някакъв обикновен кондуктор ни лиши от магическото присъствие на една вълшебна жена. Мъка!

Рано сутринта се измъкнахме от вътрешността на студения змей и хванахме пътя към летището. Днес беше последният ни скоков ден в казармата.

Не виждах възможност за нормален живот, ако не скачам. Бях взел мерки, приеха ме в престижен университет, а връзката с цивилно летище ми беше уредена. Няма да си кривя душата — записах следването не заради интерес към някаква наука, а заради летището. Александър Македонски, противно на прякора си, не искаше от живота нищо повече от спокойствието на забутаното си родно село. Чакаше го и момиче, с което щеше да подкара нещата по отъпканата от дедите пътека.

Добре помня това пътуване, тази утрин, този ден. Но преди това…

Имаше един такъв прибор, КАП-3. Ако нещо се заплеснеш и не дръпнеш ръчката, той отваря на предварително настроената височина парашута. Но даже той не може да попречи на вироглавството на двайсетгодишния. Настроих прибора така, че да сработи едва при земята. Исках да направя по голяма задръжка преди отварянето. А още нямах необходимите навици и не бях овладял елементарни рефлекси.

При отделянето от самолета успях да легна на струята, закрепих се и десетина секунди падах нормално. И тъкмо се зарадвах колко съм велик, влязох в свредел. Земята и небето се замазаха пред очите ми. Знаех, че не трябва да се правя на умник, а да дърпам бързо ръчката. Но от центробежната сила ми е липсвала координация и ръката ми все не можеше и не можеше да намери спасителното желязо. Ако не бях пипотил КАП-а, той щеше да си свърши работата. А така щях да си сляза до земята с увъртяна глава и неотворен парашут.

Спомените от такива изживявания обикновено са фрагментарни. Нещото, което се е набило в съзнанието ми е, че слънцето се въртеше пред очите ми. Значи съм падал с гръб към земята. Имаше и неизбежното неприятно усещане, свързано с това въртене. И неистово до болка желание да се събудя от този сън… Дали е имало точно страх? — Едва ли… Нямаше кога.

Все пак намерих ръчката…

Сега ми е неприятно да си спомня на колко хора съм вдигнал кръвното. Е, след години аз пък станах инструктор. И се нагледах и натреперих от левашки номера, които въртяха поредните многознайковци. Бог въздава всекиму своето!

… Добре помня и тази привечер пред лавката на малката селска гара.

Знаехме, че оттук нататък пътищата ни се разделят. Всеки от нас беше с убеждението за правота на избраната посока. Сигурно е било качествено приятелство, защото никой не започна да поучава другия, да му дава акъл за довиждане…

Отпивахме мълчаливо, на малки глътки от сладникавата ментовка и гледахме постепенно изпъкващите звезди. Вероятно всеки е мислел за собствения си път.

Общи оставаха само звездите…