Владимир Колев
Късметът на благовестителя

В армията се обзаведох с индиански прякор: „Тихата стъпка“. Като ученик бях тренирал бягане и докато науча едно от основните правила: „Не разкривай какво можеш, защото ще ти излезе през носа“, вече бях показал какво мога с краката си.

Служех в поделение на военновъздушните сили като парашутен техник, в обкръжение на професионални военни. По силата на някакъв специфичен рефлекс, кой как ме видеше, все ме пращаше някъде „На бегом!“ Колко километри съм навил тогава? — Грубо, около половин обиколка на земята. По екватора.

След известно време придобих липсващата ми тактическа грамотност и съумявах да икономисам доста крачки. Е, пак бягах, ама за собствено удоволствие. Може би, на подсъзнателно ниво все пак съм искал да покрия една обиколка на екватора.

По едно време се заговори за впечатляващо събитие — участие във филм, като дубльори. Два дни преди появата на екипа, парата вече бе подгрята до червено. Ще прескоча подробностите до започване на снимките.

Според режисьорския замисъл, началните надписи трябваше да текат върху кадри от полет на самолет на фона на слънчев залез. Ето, отделя се парашутист, след малко още един и така, докато свършат титрите трябва да скачат и парашутисти. Последният надпис се появява, когато един от героите се изтърсва върху покрива на попска къща. Защо точно попска? — Така било по сценарий…

Като идея — направо чудо… Като идея.

Встъпление: Топъл августовски залез… Щастливи глупачета — птичета пеят; проскърцват щурчета, дето сън не ги лови; привечерният ветрец шушне някаква история, ама не се разбира точно каква. Идилия…

Товарим се в стария Ли-2 и се възнасяме в лятното небе. Двайсетина офицери и сержанти. Сред тях, един-единствен войник — Тихата стъпка. Чест велика! В търбуха на возилото жега, всички потни и ококорени. Шега ли е, ще се увековечаваме… Някъде под нас лети големият комар, вертолетът. На него е снимачният екип с камерата.

Набираме необходимата височина, отварят вратата и първата двойка застава до нея. Отвън струята боботи, земята надолу сивее… Самолетът лети над огромна царевична нива. Светва зелената лампа. Първият се отделя, но в това време щурманът размахва ръце откъм пилотската кабина — да не се скача! Вторият остава до вратата. Оказва се, че има проблеми с изравняването на скоростите на двете машини. Самолетът се мярвал за момент пред обектива на камерата и веднага изчезвал. Сериозен проблем!

Ама много сериозен! Двойка парашутисти стои на вратата и чака. „Скок!“, „Чакайте, чакайте — стоп! — Пак са ни изтървали… Сядайте ако искате.“, „Айде, ставайте бързо! По-бързо де! Остави, пак нещо не се получава…“ От време на време скочи по един човек, най-много двама. Щурманът през цялото време маха с ръце като вятърна мелница. Надвиквания, надприказвания… И така около два часа.

Скачам някъде по средата на водевила, тупвам в нивата, прибирам парашута и се измъквам до втория външен царевичен ред. Съображението? — Позицията е стратегическа — аз виждам шефовете, те не ме виждат; и не съм подложен на непрекъснатия риск някой да ми извика „Бегом до…“. Лежа върху купола, слушам как пеят щурчета и блаженствам. След като се приземява и последният парашутист, полковникът дава заповед за строй. Армия без строй закъде? На строя хората се броят, дават се указания, хокат някого, правят се анализи и се извършват други полезни дейности.

Излизам от нивата и заставам накрая. „Равнис!“, „Мирно!“… До „Преброй се!“ добре. Броим се един път, два, три пъти. Да, ама една бройка не излиза. Сержантът Боре. Бързо разследване: С кого скача Боре? Преди кого скача Боре? След кого скача Боре? Някой да знае нещо за Боре?

Никой не знае нищо за Боре! Станала е тя една, ами…

— Боец, бегом до спалното помещение! Кажи на дежурния да вдигне всички по тревога! След десет минути да са тук!

Тихата стъпка търчи до помещението. Дежурният и дневалният играят карти. Предавам нареждането. „Добре, ей сега да си довършим играта“. „Виж, напечено е…“ „На кой му е напечено, да се топи у ледена вода. Ей го на, заради теб ми взе последната ръка. Я внимавай, стани! Тревога бе, сган сънлива…“

Не след десет минути, но след половин час войнишката група пристига при офицерската. Отново строй и указания, само че този път ОЦ — особено ценни. „Значи, бойци, разпръсквате се през два реда и внимавате! Ако видите купол и тялото на парашутист, което…“

Ако е станало това, което не трябва да става, душата на сержант Боре вече се е наредила на опашката горе, за да се представи на Всевишния.

Тръгваме от единия край на безкрайната нива. Търсим. Добре, че има пълнолуние. По някое време, след полунощ излизаме от царевицата. Нищо. Нищичко!

„Бойци! Задачата е отговорна! Отваряйте си очите! Може би човекът се държи с последни сили за живота, така да се каже… Отваряйте си очите ей, че ще ви…“

„Боре, дръж се за живота, пак идваме!“

Захладнява, царевичните листа режат ръце и лица. Псувни, кикот. „Ей го!“ „Къде бе?“ „Спокойно — майтап!“ „Да ти го…“.

Около три сутринта. Пак сме там, откъдето тръгнахме. Боре го няма. Офицерите се съвещават. Извикват Тихата стъпка.

— Бегом до портала! Там ще вземеш от дежурния бланка за…

Според здравите военни виждания, попълването на документ придава гражданственост на факта, че високият сержант преминава директно на подчинение на всевишния. Тихата стъпка приближава портала. Спира и мисли. Силно мисли. Вчера Боре дойде на работа с москвича. Сега москвичът го няма. Малко вероятно е и железарията да се е възнесла на небето, поради привързаност към собственика си. Почуквам на дежурния, той излиза, протяга се и пали цигара. Проверявам работната си хипотеза. Питам. Отговаря ми се:

— Он доде още снощи къде осем и половина, запали си московецо и си пойде дома. Жена му била в овулация, а планирали второ дете. Бързаше, човеко…

Боре, Боре… Знаеш ли колко пъти ще бъде спрегнат по твой адрес точно любовният глагол? И дали ще ти се размине само с това? Дано шефовете вземат предвид благородното ти намерение да подпомогнеш възпроизводството на нацията…

Не бягам, а летя. Искам да зарадвам хората. Докладвам. Офицерите палят по цигара с облекчение. И войниците също палят, но нервачки. Поради доброто си домашно възпитание няма да цитирам целите им реплики, а само началото. Започват с „Да ви…“ и „Да му…“.

Единственият, за който не се отнася хепиендът е Тихата стъпка. Ощастливяват го с непоряд, защото не е донесъл ненужната вече бланка. „Помислих, че…“ „Помислил бил… В армията не се мисли, а се изпълнява!“

… А уж режели главите само на само тия, които носят лошата вест… Оказва се, че може да го отнесе и благовестителят.