Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Форматиране
VeGan (2020)

Издание:

Автор: Владимир Колев

Заглавие: Религия за оптимисти

Издател: Еъргруп 2001

Година на издаване: 2009

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11813

История

  1. — Добавяне

Всеки човек има в живота си моменти, за които, хем му се иска да забрави, хем му висят като обеца на ухото. Не е приятно да си ги спомня, но и не трябва да ги забравя.

… Който е минал през началните стъпки на тръпката лудост, наречена парашутизъм, си мисли за тия дни със смесено чувство. От една страна е безпаметният страх, който те разтриса. От другата — вселенското усещане за простор. И за компресирания наркотик на чистия въздух в дробовете, докато се отделяш от вратата на самолета.

Бях с двата крака в това състояние. От многото четене на книги, особено през пубертета, знаех, че по света се случват много интересни и, което е по-важното, естествено героични преживявания. Случват се, ама на други хора. Оценявах моя живот като постен, та постен… Трябваше да минат доста години, за да разбера, че истински същностният период в живота на човека е точно детството. Но, това бе прозрение с доста по-късна дата.

След като направих първия си скок с парашут, най-после, се почувствах истински мъж. Или почти истински… Малко ме притесняваше страха, който съпътстваше скачането, но доста бързо установих, че това не е моя, персонална болест. От нея „боледуваха“ всички в групата. А когато си всред средата на един сходен, общ проблем, си казваш: е, и аз като другите. Нормално е.

Бягах от училище, трупах отсъствия, но… от време на време попадах в самолета и скачах. И този факт успокояваше всичките ми терзания. Летището — най-интересното място на земята…

По едно време стана нетърпимо интересно. Чу се: на поляната до пистата ще се снимат фрагменти от филм. В който имах шанса да попадна като статист. Статист, нестатист, после щях да имам материал за интригуващи разкази и за вдигане на стойки пред тия, които дисциплинирано ходеха на училище. И трепереха да не направят едно отсъствие. Знаех, че моята привидна свобода ги дразни и ги прави завистливи. Как да не споделяш точно с тях?…

И ето, снимките почнаха. Откъм слънчевия диск се чува се рев на мотор, някакви хора бягат по поляната, самолетът се снижава, стреля по тях. Някои падат, други заравят отчаяно глава в тревата. А ти стоиш на стотина метра отстрани и се кокориш с интерес. И си в час за хитрините, които зрителя пред екрана няма как да знае.

… Самолетът не е точно изтребител Месершмит, а безобиден Злин. На борда на Злина няма картечница, звукът се вгражда допълнително. А стрелба отгоре няма. Просто, на земята са заровени фишеци, които имитират обстрел отгоре. „Подплашените“ мъже в униформи бягат по определено трасе, за да не сгазят пиратките.

Но после, на екрана, всичко изглежда достатъчно истинско.

Следобедът се разбра, че някои от нас ще получат автомати и есесовски униформи. Защото утре ще има друга масовка. А отиди на училище!… При положение че можеш да попаднеш в числото на късметлиите.

До бараките беше израснало младо, черешово дърво. Пристигнахме с двама приятели рано сутринта, с първия автобус. И търпеливо трепетликахме от сутрешния хлад под дървото. Идеята беше: появяваш се пръв, пръв получаваш униформата. Така, както си стояхме и си бърборехме, стана леко весела случка. В чатал, на един от клоните на дървото имаше гнездо на гласовити птичета. Ние стоим отдолу и си бърборим, те си пеят над главите ни. И също се радват на все още студените лъчи на слънцето. Едно от тях, съвсем по природен закон, реши да си облекчи стомахчето при сутрешния тоалет. Бялата бомбичка, със снайперска точност, падна на главата на Теди. Разсмяхме се, разбира се, а той освирепя. Спретна съответния глагол, и тръгна да се катери по дървото, за да бутне гнездото на тия цвъкльовци. Хванах го за краката, опитвайки се да му обясня, че…

Още от малък бях болезнено милозлив. Затова никога не станах ловец. Ненужната смърт даже на глуповато птиче ми изглеждаше пълна безсмислица. А тогава, за едната бройка да се сбием с Теди. Тъкмо да се хванем за гушите, пред нас застана Гецата — началникът на летището. Гецата беше летец. И както се чуваше, направо добър. От друга страна, като физика, беше слабоват мъж с фалцетен глас. Без никаква героика в излъчването.

— Какво става, момчета?

— А, нищо, ние, аз… — смутолеви Теди.

Притежавах нелоша дарба в бързото измисляне на добре звучаща лъжа. Започнах с обяснението:

— С Теди отработвахме физическо натоварване. Един се катери по дървото, а друг му виси на краката. Допълнителни килограми, по-здрава мускулатура… — Не звучах особено убедително, но беше важно с нещо да започна. После ще добавям убеждаващи детайли.

— Ако това е свързано с каруцарски псувни, отработвайте други упражнения, момчета. И… такова… ако на обяд гнездото не си е на дървото, вероятно няма да стъпите повече на летището — обобщи с фалцетния си глас Гецата.

Това е да си на позицията началник. Няма нужда да биеш хлапето, за да го убедиш в правотата си. От две думи те разбира правилно. Бързо и бодро дадохме необходимите обещания, а Гецата отиде да си гледа работата. Теди излезе през портала и отиде до чешмата. Изми птичето петно от главата си. И отново станахме приятели.

Тогава, край летището минаваше международният път от Белград за София. От двете страни на шосето растяха дървета с огромни корони. Паваж, огради. Малко френски, провинциален пейзаж. По короните на дърветата понякога се закачаше и по някой парашутист. За допълнителна екзотика на френския пейзаж.

А чешмата имаше душа. И два великолепни, дебели чучура, от които на изобилна струя течеше хладна, витошка вода.

… Чешмата и днес е пак там. Отдавна забравила какво е да радваш хората с оптимистично бълбукаща радост…

Стана очакваното, хубаво чудо. Получихме бленуваните униформи. Есесовците може да са служели на неправилния бог, но униформите бяха без грешка. Залепнаха за телата ни. Прочетохме го в погледа на Надето, която ни огледа експертно и констатира по женски:

— Просто да се объркаш. В тия униформи ми харесвате и двамата…

Как да не надуеш перките при такъв откровен, женски комплимент? Освен другото ни дадоха и автомати. Развалени допълнително, за да не могат да стрелят, без патрони, но… автомати. Скитосвахме напред-назад, вдигахме стойки, чувствахме се интересни. Почти велики…

А снимките, в които трябваше да участваме все не почваха и не почваха. Дойде обяд, огладняхме. Хората от снимачния екип получиха неизвестно откъде сандвичи. Този яде, онзи яде… И ние уж сме от групата, а не ядем, а само преглъщаме и се оглеждаме.

Ударих го на размисъл. Първо — къде са сандвичите? — Къде могат да бъдат, освен в сградата на щаба, някогашната столична аерогара. Името бе величествено, но аерогарата бе всъщност едноетажна къща с пет-шест стаи в нея. Надникнах. Ами да, в дъното на общото помещение имаше масичка. На нея две касети. Едната празна, другата с няколко сандвича. Лелката с очилата се прозяваше. После влезе в съседната стая да си говори с друга лелка.

Влязох със скучаеща походка, тихо, като котарак, минах край касетите и свих три сандвича. Всъщност, опитах да взема четири, но в една ръка се сместиха само три. Бързо разкопчах униформата и ги натъпках в куртката си. Хубаво е да имаш вталена дреха, но това има и неудобствата си. Няма къде да скриеш и три сандвича.

Със същата скучаеща, но леко забързана походка, излязох. Смигнах на Теди и се изнесохме зад хангара. Там унищожихме за нула време сандвичите. После се завъртяхме отново пред сградата. Подпитахме някакъв чичо от екипа няма ли да започват вече снимките. Той ни отговори по еврейски — на въпроса с въпрос.

— Не виждате ли как пече бе момчета? Потърсете си по-добре хубава сянка и му дремнете.

Оценихме положително идеята му. Освен това ни се пиеше вода, а тази от чешмата пред щаба беше топла, от селския водопровод. Решихме да се разходим до чешмата с двата чучура, пред портала. От там изтичаше истинска, първокласна, витошка радост.

… Над чешмата бе разперила клони великолепна върба — ракита. Бълбукане на студена вода и шарена сянка. Можете ли да си представите нещо по-хубаво в тая жега?

На пейката до чешмата бяха приседнали възрастни мъж и жена. Нещо си говореха. Май — на немски. Отмаряха. Даже не погледнаха към нас. Теди загледа колата им и нещо съобрази.

— Айде да си направим майтап с тия шваби — предложи тихо той.

— Какъв майтап? — попитах го мързеливо. Защото усещах желание и аз да се наместя под сянката и въобще не ми се занимаваше с някакви си обелели старухи.

— Сега ще видиш — тихо отговори Теди. Насочи автомата към тях и кресна: — Халт! Хенде хох!

Дядото и бабата трепнаха като от удар с палка. Обърнаха се бавно към нас, в погледите им се изписа ужас. Вдигнаха над главите си разтреперани ръце. В първия момент и аз тръгнах да насочвам автомата към тях, но на секундата осъзнах, че правим върховна глупост. Обърнах цевта към земята и викнах на Теди:

— Абе, глупендер, усещаш ли какво правиш? Ами ако бабата инфарктяса?

— Спокойно брато, може да инфарктяса дядото — ухили се Теди. Беше доволен. Обелелите бяха направо ошашавени.

Вече знаех, че сме я загазили здравата и веднага тръгнах да успокоявам старците. На френски. Такъв език учех. На немски не знаех и пет думи. А и не бях сигурен, че наистина са германци?

… Оказаха се австрийци. Евреи. Накрая на войната попаднали в концлагер, облекли ги в раирани униформи. В лагера млади, хубави момчета есесовци си правели гаргара с живота на тия, в раираните дрехи. Тренирали въображението си в посока на мислене — каквото и да направиш на евреина, все е малко… Споменът за концлагера беше оставил неизбежен, вледеняващ отпечатък в живота им.

Постепенно, с годините, кошмарът уж започнал да се смива. След пенсионирането решили да си направят екскурзия до далечната балканска страна, за която се знаело, че има невероятно, красиво море. По обяд спрели колата пред някаква чешма, пили вода, и понеже не бързали, се заприказвали.

… Като в кошмара на най-черен сън, сякаш изсипани от небето, срещу тях изскочиха двама млади есесовци и им изкомандваха: — Стой! Горе ръцете!

Какво можеха да направят? Първосигнално вдигнаха разтрепераните си ръце към безмилостното небе.

Започнах да им се извинявам на паянтов френски език. За разлика от мен, бабката говореше този език перфектно. Не разбрах всичко, което ми обясняваше. Но почувствах каквото трябва. Бяхме им скъсили живота с години! С недодяланото си, хлапешко чувство за хумор. Перспективата с инфаркта беше съвсем реална и за двамата.

Само след минути ни простиха. Дядото извади от вътрешния си джоб снимки на две хлапета по на 10–12 години. Внуци вероятно? И ни ги показа. Сочеше снимките, сочеше нас и нещо обясняваше. Може би, че внуците им приличат на нас?

Само дано не е по акъл… — мина ми през главата. Извиних им се за десети път, забрах Теди и се прибрахме около хангарите. Опитах се да го нахокам, но той махна пренебрежително с ръка:

— К’во ти пука? Нали ни се размина… Видя ли как увисна ченето на бабока?! А очите на дядката станаха кръгли и големи като гевреци…

Усещах силно желание да му ударя шамар. От друга страна, макар и за момент, и аз вдигнах дулото на автомата. И го насочих към старците. Гафът беше съвместен. Бях изгубил позицията на поучител — мърморко. Нямах право на шамар.

Дадох му гръб и тръгнах към къщичката на щаба. Помотах се пред нея, влязох вътре. И чух угрижен женски глас:

— Уж контролирах раздаването. А три сандвича изчезнаха. Господи! В каква държава живеем?… Един от асистент операторите остана без обяд. Ужас. Ужас!

„Ама за сметка на това, две гладни души хапнаха!“ — успокоих на ум грижовната леля.

Излязох пред сградата, измих си очите с възтопла вода и продължих диалога с лелята. На глас. Казах:

— По въпроса за ужаса, питайте старците пред портала, госпожо! Те наистина знаят какво е ужас.

Когато филмът се появи на екран, напразно търсих сцената с нашето участие. Не стига, че ни снимаха отдалеч, ами въобще не ни показаха. Но не си го сложих на сърце.

А защо е такова заглавието на разказа? — Така се казваше филма: „С пагоните на дявола“.

… Чешмата и днес е там. Отдавна забравила какво е да радваш хората с оптимистично бълбукаща радост…

Край