Джани Родари
Върховете вървят

В най-стари времена върховете излезли от морето. Един по един, разбира се. Най-напред показал чело Монте Бианко, после Монте Роза, след туй се появил върхът на шапката на Монте Червино. Пред тях се простирала безкрайна пуста равнина и те протягали врат да видят надалеч, надалеч. Но нямало нищо за гледане.

Тогава бавно тръгнали: нямало как да тичат с всички онези снегове и ледници, и пропасти, и скали, които носели на гърбовете си.

Разговаряли ли са помежду си по време на този грандиозен поход?

Може би да, но на езика на планините, с гласа на гръмотевиците, бурите, ветровете, скалните свлачища.

— Щеше да е по-добре да си бяхме стояли на топло на дъното на Средиземно море — мърморел Монте Бианко, — челото ми се покри със скреж и чувствам как гърбът ми се пука от студ поради леда. Погледнете ми гърба, какво ми става?

— Ха-ха-ха — смеел се Червино. Смехът на планината бил по-скоро страшен и напомнял грохота на ледените топчета, които падат от небето, когато вали град. — Ти имаше хубав гладък гръб, помня… Сега си набръчкан, като старец на един милион години.

— По-леко с годините! Я имам, я нямам половин милион — отвърнал Монте Бианко.

— Хей, вие двамата, не се карайте! — отекнал воят на вятъра откъм Монте Роза. — Нямаше как да останем по-дълго в морето, добре знаете това. Чувала съм да казват, че Африка се приближава към Европа: навярно затова нещо ме тласкаше с такава сила. Отначало го понасях добре, но накрая натискът бе станал по-силен от мен и трябваше да се раздвижа. Сигурно и с вас е било така.

Да, така е било. Тогава планините, тежки и бавни като огромни фериботи, се насочили на север.

— Ако не греша, аз все още съм с крака във водата — мърморел Монте Бианко от време на време.

— А аз — не — смеел се Червино. — Целият съм извън морето.

Той бил изправен и строен хитрец, голям тарикат. Улавял облаците в движение и си ги увивал около главата, като дете, което играе на индианци.

— Да видим кой ще стигне най-високо — предложил Червино.

Другите двама приели облога. И тримата били добри катерачи, за кратко време стигнали до 5000 метра. Там, горе спрели, защото най-после намерили по-хубав въздух, лек и чист, който държал умовете им будни и свежи. От какво ли е направен умът на планината: от желязо, мед, злато, сребро?

После, с времето, ледът, водата и снегът издълбали мощните снаги на върховете, прокопали в хълбоците им долини, изваяли склоновете им като статуи: сега са малко по-ниски, но нямат желание да продължат изкачването. Стари и уморени са. И още как, след милиони години, изминали оттогава!

Точно затова са неподвижни, величави, едва-едва отварят едно око, когато бурята беснее. Червино мърмори:

— Кой ме гъделичка?

След това затваря очи и потъва отново в сън. Той е слязъл по-ниско от двамата си другари. Най-високо от всички е Монте Бианко.