Жан дьо Лафонтен
Конят и вълкът

        В ливадите бе пролетта дошла.

Животните от всички колибища, села

        на паша са излезли из полето.

През зимните несгоди намъчил се, вълкът

видя самотен кон и рече тоя път

        късмета си и с него да опита.

        „Как ще те рапна — каза, — ти тъкмо си за мен,

по-лесно би било да беше ти овен.

Но нищо, с малко хитрост ще бъде гърло сито“ —

помисли, предпазливо го доближи съвсем

        и тъй за лекар се представи:

„Познавам всяка болест и нрава, да речем,

        на всички, дето тук пасем.“

        Та щом така умело изцерява

        от всичко… то, разбира се, тогава…

И Кончо, ако би пред него сам разкрил

        каква е точно болестта му,

        безплатно би го изцерил,

        защото, като гледа само,

        че си пасе невързан той,

това показва, че от нещо боледува.

        „Мен — каза конят — ми се струва —

        в копитото ми има гной.“

Вълкът угрижен каза: „Такова нещо, сине,

        не всеки може да цери,

но аз лекувал съм коне-князе дори,

        та… и на тебе ще ти мине.“

Хитрецът мислеше как своя пациент

        да рапне — за да го удави.

Но конят със един добър ритник направо

        муцуната му на кайма направи.

        Помисли Вълчо тъжно примирен:

        „Помни — от своя занаят разбирай само.

Реши да си хитрец, а пък излезе щур.

        Касапин си, а се помами

        да бъдеш също и хирург.“