Жан дьо Лафонтен
Гарванът, които поиска да подражава на орела

Орелът, вкопчил с нокти, понесе тлъст овен,

        а гарванът, загледал го нагоре,

макар по-слаб, но не по-малко настървен,

        намисли същото да стори.

        Той над овните покръжи,

от тях най-угоения избра и наближи,

        то бе овен за жертвоприношение —

и неслучайно бе оставен за курбан.

А гарванът си каза, алчно в него взрян:

        „Ти хранен си като за мене —

как много ми харесваш, какъв си угоен!

        От теб чудесен пир ще стане!“

И спусна се над него, на стръв полакомен,

        със ноктите си да го хване.

Но тежък е овенът, грамаден е… и как

        да го преграбчи със краката?

А руното — дебело — изпоплетен гъсталак,

        като на Полифем брадата.

Заплете нокти гарванът във руното така,

та сякаш бяха му зараснали краката.

Дойде овчарят, хвана го и взе го във ръка,

в кафез го тури — за играчка на децата.

Със мярка всичко бива, това ни е познато:

не става от хайдучето изведнъж крадец.

А примерът понякога опасно изкушава

и затова е казал някакъв мъдрец:

„Мухата се оплита, де бръмбарът минава.“