Жан дьо Лафонтен
Заек и жаби

Размисляше в леговището заек

(какво би правил там, освен да мисли той?).

Привиждаха му се премеждия безброй:

страхът и ден и нощ това зверче терзае.

        „Страхливият по нрав до днес

        е бивал винаги злочест:

спокоен залъче да хапне, той не може.

Наслада никъде; засада вред дирѝ!

Така живея аз: На̀, всичко ме тревожи,

с отворени очи и нощем спя дори.

Та поправи се де — умник те поучава.

        Но мигар се страха поправя?

        Аз мисля, нека бъда откровен,

        бои се и човекът като мен.“

        Тъй си приказваше и бдеше

        във дупката си заекът страхлив.

        Бе неспокоен, бе недоверчив:

мушичка, сянка, лъх — от всичко го тресеше.

        И както мислеше това,

        животното, обзето от тревога,

дочу отнейде шум и хукна презглава

        далеч от своята бърлога.

До блато някакво дотича блед и плах.

Веднага жабите във блатото се свряха.

Веднага жабите наскачаха в уплаха.

        „О-хо! И аз съм, значи, всявал страх —

        страхливецът си рече с облекчение. —

Аз плаша тварите, тревога будя в тях!

        Отде това юначество у мене?

Не мислех, че от мен треперели дотам!

        Страшилище съм бил аз непознато!“

 

Не съществува май страхливец на земята,

да не намери друг страхливец по-голям.