Жан дьо Лафонтен
Магарето и стопаните му

Магарето на градинаря изплака пред Съдбата,

че трябва сутрин много рано за работа да става:

„Не са петлите още даже разбудили зората,

        а мен ме впрягат здраво.

И всичко за какво? Да карам сено с една талига.

Нима причина е това все недоспал да ходя?“

        Тогаз Съдбата съжали го —

на дългоухия сънливец стопанин нов проводи.

Един кожар започна вече магарето да впряга —

но ту му кожите миришат, ту пък хамутът стяга —

пак недоволство изрази добичето капризно:

„Май по-добре си бях преди, понеже се протягах —

        отзад товарът беше близо,

        и туй-онуй все пак си хрусках,

та всеки ден притурях нещо към своята закуска.

А тук не получавам нищо — каквото пък получа,

гърба насинва само — искам по-справедлива участ.“

        При въглищар Съдбата спря го —

        оказа се, че късно ляга.

И нова жалба. Но Съдбата разсърди се накрая:

        „Това Магаре вдига врява,

        докато хиляди си траят.

От него и кралете даже по-малко ми додяват.

        Не искам вече да го зная!“

Така роптаят всички хора от мястото, където

намират се, като измислят все нови аргументи.

        Най-зле е винаги в момента.

Накрая с нашите претенции разсърдваме небето.

Да би поискал Юпитер молбите да изпълни —

        самия него ще погълнем.