Жан дьо Лафонтен
Хищните птици и гълъбите

Веднъж война разтърси небесата:

Пернатите захванаха войната,

но не онези, дето пролетта

ни носят със чадъра й зелен,

и с песните си карат любовта

да украси живота възроден;

нито ония благородни птици

върху венерината колесница,

а хищните и клюнести ята,

готови чак до края на света

да водят страшен бой за мъртво псе…

Самият аз не бих могъл да се

спра повече на тези боеве,

в които падна не един злодей.

Помисли си самият Прометей

че вече няма кой да го кълве.^[1]

Лежали между птиците бойци

безчислени крилати мъртъвци.

Останалите хитро, с нова стръв

кълвели се, потънали във кръв.

Примирие не искали, нали

не знаели какво са страх, пощада…

Умиращите толкова били,

че можело да се препълни Ада.

Потресла тази ярост друг народ —

живеещ тих и праведен живот;

решили тези кротки птици да

дадат на дипломацията ход,

та белким спре кръвнишката беда.

Тъй пратеници се избрали от

народа гълъбов. И най-подир

успели те да уговорят мир.

Но този мир обърнал се, уви,

срещу самите гълъби — със човки

подгонили ги хищниците ловки

от полските поля, реки, треви…

Разселили се после по земята

и всяко кътче хубаво превзели.

Самите хора в чудо се видели

с такава хищна напаст на главата.

 

За разум злите щом не са узрели —

нека се бият. Туй ви гарантира,

че другаде ще имат други мира.

А инак злият стига и до вас.

Тук смятам точка да поставя аз.