Жан дьо Лафонтен
Жабата и плъхът

Често, който на другия гроба копае,

        си копае и своя с това.

Съжалявам, че днес рядко спомнят си тая

стара истина с нейните верни слова…

Ала вече за басня е време сега;

Плъх един, със закръглена тлъста снага —

враг на поста, другар на добри ядива,

се приличаше с кеф сутринта на брега…

Изведнъж от водата едра Жаба подхвана:

„Друже, я ми ела на обяд, аз добре

        ще почерпя.“ И Плъхът прие.

Той не беше от тез, дето дълго ги канят.

Тя за своето блато като за море

задърдори, описа му чудни пейзажи,

за които след време с успех ще разкаже

той на своите внуци. Описа места

екзотични и пълни с чудесни неща.

Даже каза за свойто правителство водно

        народно

вица няколко. Само че малък проблем

Плъхът имаше — беше посредствен плувец.

„И какво — рече Жабата, — имам конец!

Крак за крак ще се вържем — ще се доберем!“

        Тя направи така. И тозчас

своя спътник затегли в дълбокото с бяс —

просто искаше — подлата — да го удави;

глуха и за закон, и за Божия глас!

Според нея бе пипнала тлъсто парче

и на ум дооглозгваше тя хубостника;

той вопие за съвест, а тя се бъзика;

той се тегли, а тя го влече ли, влече.

Но не щеш ли, отгоре го Щъркелът мерна

как разпенва водата — веднага се стрелна

и го пипна, а заедно с него награби

        и хищната Жаба.

        Да — плячка неслаба

        му прати съдбата.

        Той сви към гората,

        приготвен спокойно

        за порция двойна…

        На злия играта

        му се преобръща

        и често злината

        при него се връща.