Жан дьо Лафонтен
Скулпторът и статуята за Юпитер

Дивял се скулптор неслучаен

пред мраморен, прекрасен блок —

какво от него да извае:

животно, маса или бог?

 

„Да бъде бог е подходящо —

а пък в ръцете ще държи

той гръмотевица трещяща —

да удря земните лъжи!“

 

Така си рекъл — и голямо

творение създал с длето.

И всички казвали му: „Само

не може да говори то.“

 

Пред Юпитера си тържествен

пръв скулпторът се поклонил.

И пръв повярвал, че божествен

дух всъщност го е построил.

 

Подобно този скулптор прави

поетът също често, знам.

И ту се плаши, ту пък слави

той собствени химери с плам.

 

В това прилича на децата;

тях много силно ги боли,

само когато от играта

за миг ги нещо отдели.

 

Сърцето винаги се чуди —

и после пада в плен на бляна.

Така след своите заблуди

върви народът без подкана.

 

Робуват всички не от вчера

така на страст и идеал.

Така Пигмалион^[1] Венера

залюбва, а я е създал.

 

Пред битието безотрадно

върви човека, разбери!

Стои пред истината хладно,

а пред заблудата гори.