Жан дьо Лафонтен
Гарванът, газелата, костенурката и плъхът

На г-жа дьо ла Саблиер

Със своя стих ще ви издигна храм —

по-вечен от света ще го създам…

Ръцете ми с Божествено изкуство

започват да създават красотата,

и надпис ще изпишат на вратата,

подтиквани от светлото ми чувство:

ЖИВЕЕ ТУК БОГИНЯТА ИРИС.

Дори Юнона не е по-велика,

и Юпитер — върховен господар

над богове и всяка низша твар —

ще са щастливи Тя да ги повика.

Под свод апотеозен и красив

Олимп ще се оглежда мълчалив

в Ирис — под балдахин от светлина.

Ще украси животът й щастлив

с мотиви всяка храмова стена,

че тя сама възпира гибелта

в прогнилите държави на света.

А в дъното на храма ще виси

портретът й с вълшебните черти,

и с чара, който, без да го смути,

най-дивен блян умее да краси.

Аз бих направил в нейните нозе

да падат смъртни, да склонят глава

герои, богове и божества,

да се прекланят нимфи и князе.

В очите й разпалил бих душата

на всичките съкровища в света,

и пак не бих достигнал сладостта,

с която ни обгръща нежността

на нейната сърдечност, на властта

й мъжка с милостта пък на жената.

Тъй малък е словесният ми дар

пред вас, о, Ирис, и пред този чар,

който достига дивни висоти

и кара в унисон да затрепти

сърцето ми. (Това го казвам без

най-малкия любовен интерес —

той в двора ви не е приет.) Та аз

надявам се, че в някой светъл час

на Музата ми ще се разреши

с проекта си да почне да греши

пред вас — такъв приятел, че дори

приятелството ви напълно заслужава

от разказа ми да се забавлява.

С туй крал не би могъл да ви дари;

та нека обичта ми ви развлича,

а кралят — той не знае да обича…

Живота си положил бих пред вас,

приятелко. Сега, да пази Бог —

за да ви разведря, започвам аз

пак за животни — разказ, и урок.

 

Та Костенурка, Гарван и Плъх, че и Газела

живееха си чудно в един затънтен край.

Понеже бе далече от хорските предели —

        направо беше рай.

Ала открива всичко човекът зъл и хищен.

        Нито води дълбоки,

        ни небеса високи

покоя гарантират. Не му убягва нищо.

Газелата пасеше веднъж сред кът прекрасен,

        когато куче — пратеник ужасен

        на хорската злина голяма

следите й надуши из роената трева,

и тя побягна. Доста време след това

се сети Плъхът, че посестримата им я няма:

        „Приятели, Газелата къде е?

Да има някой някакво известие от нея?“

        Тук Баба Костенурка

        извика: „Ако можех аз

        тъй из небето да се щуркам,

        както умее Гарванът, завчас

        узнала бих каква ли каша

        грози приятелката наша,

        прочута с бързия си бяг;

в беда сърцето разпознава всеки знак.“

        Веднага Гарванът се стрелна

и с погледа си зорък бързо мерна

        Газелата в един капан.

Тозчас се върна той — тревожен, запъхтян,

разказа за това, и без брътвеж, разлян

        в стенания безмерни,

и без да губят време за преглед, разпилян

        по даскалски модел,

        направиха си план —

        и изчислен, и смел.

        Решиха тъй: двамина

        веднага да заминат

        за там, където стене

        Газелата пленена.

За третия решиха, че в цялата комбина

е по-добре да пази, с тъй бавния си ход

        тила им от комплот.

И мигом Плъх и Гарван надеждата ги юрна —

        дано заварят жива

        Газелата красива.

        Пък Баба Костенурка

        не изтърпя пасивна,

а също подир тях усилено запъшка,

понесла на гърба си възтежката си къща.

Зае се бързо Плъхът, без много да се мръщи

с въжето на капана, и го прегриза в крачка.

Но върна се ловецът: „Къде е мойта плячка?“

Веднага Плъхът в дупка подземна се пръждоса,

газелата — в гората, а Гарванът — в небето.

        Ловецът пък, ядосан,

        озърна се, и ето —

съгледа Костенурката бавно да се носи.

        „Все нещо ще намеря —

помисли той със яд — за моята вечеря.“

И я прибра в торбата без никакви въпроси.

Но Гарванът това видя и го разказа.

        Веднага се показа

пак пред ловеца дръзко спасената Газела.

        Той хукна да я цели

с лъка си, а тогава започна свойто дело

Плъхът и във торбата загриза дупка смело.

        От щастие затупа

сърцето костенурско — не стана днес на супа.

 

Така завършва тази голяма епопея.

Бих могъл още дълго — за вашата наслада

да ви разказвам — колкото цяла Илиада,

        или пък Одисея;

а Гарвана за главен герой бих назначил,

макар че ако трябва да бъдем честни, всеки

си има важна роля и всеки ми е мил;

        Препуска по пътеки

Газелата и може врага да заблуждава.

А Баба Костенурка пък мъдрости раздава

и Гарванът веднага ги въплъщава в дело.

        Пръв всеки е — в което

        се справя най-умело.

Кого да отличиш? Бих предпочел — сърцето.