Жан дьо Лафонтен
Котаракът, невестулката и зайчето

        Влезе в заешкия дом

        хитра Невестулка с взлом

        и добре се разположи,

даже свои вещи в шкафовете сложи.

Зайко бе навън за сутрешна разходка —

щеше му се ей така да се помотка,

        без въобще да се тревожи —

да почувства мащерката как мирише,

въздух свеж и ароматен да подиша.

После Зайчето Жано̀ се върна вкъщи,

а пък там — не щеш ли — невестулка му се мръщи.

„Боже, но защо сте в моя дом, госпожо?

        Я не ме сърдете,

        и веднага напуснете,

инак между всички плъхове ще ви изложа!“

Но тя отвърна, че принадлежи имотът

        на този, който пръв се настани.

        „Да — каза тя. — Тъй е в живота.

Отде-наде ще претендираш за някакви стени,

        и по какъв закон въобще —

бих искала да проумея — кралски някой дом

        се пада на Пиер или Гийом,

с какво пред мене по-заслужили са те?

        По кой закон, в кой том?“

Захвана Зайчето Жано̀ да разсъждава:

„Съвсем законно къщичката е на мен —

дядо Пиер на татко ми Симон я даде. Един ден

имотът пък от мене беше наследен.

Пръв аз съм настанен. Така се получава.“

        „Добре, я да вървим тогава,

щом още спорим — рече тя — на съд свещен.

Познавам съдия един — Раминагробис — Котарак.

        На всякоя неправда враг,

        светец направо, тих, възпитан, мек —

        за всяка разпра лек.“

        Жано̀ прие и те на път

        поеха двамцата тогаз —

        да търсят строг и честен съд.

Раминагробис срещна ги: „Елате, драги, аз за вас

ще сторя всичко; доближете, че съм глух.

Нали сте чували, на старини се губи слух…“

Щом те дошли до ноктите му по-наблизо,

        Котакът в миг ги уловил,

и ги изял, без в същността на спора да навлиза.

Така туй трудно дело разрешил.

 

От тази басня можете да разберете

как спорят дребните васали пред кралете.