Кръстьо Станишев
Моят приятел прилепът (Приказка,разказана от понито Тони)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Кръстьо Станишев

Заглавие: Пътуващият цирк

Издател: Български писател

Град на издателя: София

Година на издаване: 1976

Тип: приказки

Националност: българска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 20.12.1976

Редактор: Любен Петков

Художествен редактор: Кирил Гогов

Технически редактор: Любен Петров

Художник: Никифор Русков

Коректор: Виолета Рачева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2027

История

  1. — Добавяне

Един артист от пътуващ цирк знае чужди езици. Колко много се учудил моят приятел прилепът, когато научил от Големия клоун, че неговото име на някои чужди езици означава „летяща мишка“. Но то се случило по-късно.

Моят приятел прилепът, преди да стане прилеп, бил наистина мишка, по-точно — мишок, но без крила, и си живеел мирно и безгрижно в обора на високите високомерни коне. А какво по-мирно и по-безгрижно от това да тичаш по цял ден покрай копитата на конете, да си похапваш от тяхната храна, а вечер да скиташ навън, под открито небе, да стигаш чак до тъмното безлюдно шосе, а над теб високо-високо да грее добрата луна?

Но животът е хубав, докато дойде лошото!

А то дошло тъкмо в една такава вечер, когато високо-високо греела добрата луна! Втурнало се в обора и облещило огромни светещи очи. Само за миг, защото след този миг направило скок, за да сграбчи в ноктите си моя приятел прилепа, който тогава бил един обикновен мишок. Но един обикновен мишок може да познае и в тъмното един обикновен котарак, който блещи огромните си светещи очи. Когато той скочил, за да го сграбчи в страшните си нокти, моят приятел се втурнал между копитата на конете. Високите високомерни коне били свикнали между нозете им да тича един мишок, но щом котаракът направил още един скок след храбрия беглец, получил такъв ритник, че се преметнал чак до входа на обора. И докато се свестявал от зашеметяването, моят приятел вече тичал вън така, както никога не бил тичал дотогава. Като истински шампион по бързо бягане, без да се обръща назад и без да вижда накъде тича!

Тъкмо затова се блъснал внезапно в някаква преграда, която не успял веднага да разпознае.

Спрял се замаян от сблъскването и мигом усетил, че се вдига нагоре. Не бил разбрал, че се блъснал в нозете на един човек, който се навел и го вдигнал в ръката си. Тогава моят приятел видял лицето на човека.

— Не се плаши! Ти си преследван, а аз съм защитник на всички преследвани! Аз съм един тъжен вълшебник, но мога да бъда твой приятел! Пазя едно местенце, където да си отдъхнеш. Там не може да те достигне никое зло!… — Непознатият тъжен вълшебник, който бил Големият клоун от Пътуващия цирк, пуснал в левия джоб на своята овехтяла риза моя приятел прилепа, тогава все още един обикновен уплашен мишок.

— Ще оставя джоба незакопчан, за да си приказваме и за да гледаш всичко наоколо! — прошепнал Големият клоун.

Той бил много тъжен, защото в тъмното гробище, недалече от шосето, била погребана жената, която обичал най-много. Тази жена била неговата майка. Преди много години той заминал по света, а когато се върнал, разбрал, че нея вече я няма…

Затова, когато безлюдното шосе го извело пред осветените прозорци на една кръчма, той спрял, замислил се и влязъл вътре.

Моят приятел също влязъл, тъй като се гушел в левия джоб на овехтялата риза на Големия клоун.

Тъжният човек седнал до една празна маса, върху която оставил своята пътна чанта, направена от скъпа кожа. Веднага се познавало, че неговата чанта е направена от скъпа кожа. А вътре нямало нищо скъпо, нито пари, нито злато. Само една дебела книга, скъпа единствено за тъжния вълшебник.

Той погледнал хората наоколо и си поръчал вино.

Пиел замислен, без да говори с двамата брадясали мъже, които седнали на съседната маса.

Изпил няколко чаши вино, платил, взел си чантата, направена от скъпа кожа, и излязъл от кръчмата.

Моят приятел прилепът, който тогава бил само един обикновен мишок, скрит в джоба на човека, видял всичко това през малката дупчица в плата. Видял и онова, което тъжният вълшебник не забелязал.

Двамата брадясали мъже станали, платили и тръгнали. Моят приятел си помислил, че те много приличат на онзи зъл котарак от обора.

Само след миг разбрал защо му била хрумнала тази мисъл.

Чули се удари и приглушени задъхани викове. И след още миг тъжният вълшебник, който бил Големият клоун, стоял вързан за едно дърво. Устата му била също вързана. Двамата брадясали мъже, които много приличали на злия котарак от обора, грабнали чантата, направена от скъпа кожа, и побегнали.

Моят приятел прилепът, който тогава все още не бил станал прилеп, а си бил обикновен мишок, скрит в джоба на човека, почакал, докато крадците се изгубят в тъмнината. Погледнал през малката дупчица, за да се увери, че наистина разбойниците ги нямало и че нямало да се върнат. Чак тогава открехнал капака на джоба и подал навън глава. Тъжното лице на вълшебника било усмихнато, но той не казал нищо, защото устата му била запушена.

Моят приятел прилепът казал:

— Бъди спокоен! Аз ще те спася!

Спуснал се надолу и набързо прегризал въжето, с което бил завързан тъжният вълшебник. После пак се покатерил по неговата дреха и се мушнал в джоба, като подал главата си навън. Вълшебникът махнал кърпата от устата си и тихо рекъл:

— Благодаря ти! Ти ме спаси. Ти си ми истински приятел!

— А твоята чанта, направена от скъпа кожа? Те я откраднаха!

— Не се тревожи! В техните ръце тя се е превърнала в обикновена чанта. В нея има само една дебела книга, която те никога няма да могат да прочетат! Тази книга е написана на езика на вълшебниците. Притисни ухо до гърдите ми и ще чуеш как звучи езикът на вълшебниците!

Моят приятел скрил глава в джоба, който бил зашит отпред на лявата страна на дрехата.

— Чувам само туптене! — учудил се той, когато подал отново главата си навън. — Такъв ли е този език? Като туптене? Нали там е твоето сърце?

— Да! — кратко отговорил тъжният вълшебник.

— Значи езикът на вълшебниците е скрит там вътре, в сърцето?

— Да! — отново кратко отговорил тъжният вълшебник. — Ти си умен, храбър и предан приятел. Искам да направя нещо хубаво за тебе! Искам да имаш крила!

— Да имам крила!

— Тогава ще бъдеш недостижим за подли нападатели! — усмихнал се тъжният вълшебник.

— Значи, ще стана мишка с крила! Ще мога да летя! Досега не е имало летящи мишки! — извикал радостно моят приятел, но веднага уплашено добавил: — А… има ли… летящи котараци?

— Летящи котараци няма! И не бива да има! — Тогава вълшебникът, който бил Големият клоун, поставил ръката си пред джоба, моят приятел скочил на дланта и другата длан го захлупила. Чул няколко думи, които не разбрал, но си помислил, че това е езикът на вълшебниците. Когато отново видял лицето на тъжния вълшебник, то вече не било тъжно.

— Трябва да се разделяме! Всеки от нас ще полети по своя път! Ти вече можеш да летиш!

— Ще се върна в моя обор, при високите високомерни коне. Там животът е хубав! — отговорил моят приятел, който вече бил прилеп. А прилеп на някои чужди езици означава „летяща мишка“.

— Сбогом! И не ме забравяй! — казал тъжният вълшебник, който вече не бил тъжен и който наистина бил Големият клоун.

— Никога няма да те забравя! — Гласът на моя приятел прилепа звъннал радостно.

Той размахал крила и се стрелнал в тъмнината, за да се върне в обора, където животът щял да бъде вече истински хубав, защото името на моя приятел прилепът на някои чужди езици означава летяща мишка.

Край