Година
(Пълни авторски права)
Форма
Есе
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Корекция и форматиране
cattiva2511 (2020)

Тъй, както внезапно се спусна завесата на извънредното положение заради COVID 19, още по-изненадващо и бързо тя бе вдигната.

Над изстрадалата българска вселена слънцето изгря без маска, а ярките му топли лъчи сублимираха сетните коварни капчици от невидимия вирус, който бе разтърсил с 1300 годишна давност изконните земи на хан Аспарух, по-страховито и от страшната му конница.

Председателят на Министерския съвет, наричан най-често „Премиер“ (за да е в разбираемо съзвучие с езиците на онези държави, към които малка България гордо се бе евросъчленила), не очакваше отведнъж гръмки прояви на признателност от изстрадалия си не само през карантината, ала „благодарение“ на нея, доказал се за пореден път — жилав народ. Като човек из най-дълбоките недра на този народ, премиерът му също носеше генетичната памет, че лошото по тия географски ширини идва изневиделица и светкавично, а си отива бавно и мъчително. Месеците неравна битка с микроскопичния враг, бяха поставили на изпитание не просто неговата лична морална и физическа държеливост. Още по-малко се притесняваше за десетилетното си управление, към чието дълголетие се отнасяше със съзнателно прикривана гордост. Явното му безпокойство бълбукаше чрез най-чувствителната чакра на пеленгаторския му организъм: изпод лъжичката на мощния си гръден кош улавяше тектонично надигане на смертелна опасност спроти оцеляването на собствения му народ и държава. Егати нелепицата! Подир хилядолетни мъки и страдания, величаво и героично минало, географско-политическата субстанция България, да вземе да се затрие тъкмо по време на неговото управление! И то, заради някаква си фантомна зараза, независимо, че е напъплила цялото човечество. Нима е утешение, ако родината ти погине всред световна епидемия? Нему човечество без български човеци не бе нужно! Ала кому да го обяснява?!…

Премиерът усещаше с непогрешимата си интуиция, че да се насърчават страховете на хората едва ли е проява на смелост, но със сигурност е проява на недалновидност. Страхът за съществуването завладява хората по-различни начини, но самото завладяване не им мърда. И още: той неведнъж бе изпитвал върху собствения си гръб библейската истина, че няма ненаказано добро. Ала сега, в този исторически миг, въпреки всички съвети, съображения и злокоби, цялата му същност крещеше „На извънредното положение трябва да се тури край!“.

Долавяше тътена на народното недоволство, което протяжната карантина можеше да отпуши като вулкан. А лавата на народния гняв по правило е справедлива, дори когато не е. Знаеше, че хората по природа или са много нетърпеливи или все отлагат нещата. Макар че в редица случаи ги съчетават, защото едното не пречи на другото. Забелязваше как през годините мнозина от обкръжението му преждевременно се състариха — вероятно от усилията, които полагаха за да прикриват истинската си същност. В момента тази пандемия принуждаваше дори лечителите да настигат пациентите си по болести и обратно: пациентите, цялото общество, бе научило толкова много за диагнозата си, че храбро препоръчваше и пристъпваше към самолечение. Самият премиер от ранното си детство бе възпитаван, че от каквото и да си болен, най-неуморително е, докато се лекуваш, да се държиш — все едно си здрав. И за околните е по-ведро, а и ти напъждаш болежките, дори само с мисълта, че вече са те напуснали. За периода на извънредното положение бе осъзнал, че когато сред обществото е пламнала зараза, всяка мярка е навременна и предпазна, защото тъй или иначе последващото е болест. Но вече на извънредната ситуация трябваше да се сложи край. Реши да го стори лично и на живо, а не чрез видео връзка. Когато министрите му се събраха, премиерът ги попита ясно и кратко:

— Знаете ли защо Съединените американски щати са велика държава още със създаването си? Защото един от бащиците на американската нация — президент и голям човек — имал акъла и смелостта да изрече: „КОЙТО ПРЕДПОЧИТА СИГУРНОСТТА ПРЕД СВОБОДАТА, В КРАЙНА СМЕТКА ГУБИ И ДВЕТЕ“. Нека здравният министър подготви заповедта за извънредното положение. Животът продължава!

Мълниеносното решение озари светкавично карантинирана България и нейния героичен народ. Новината очаквано стана номер едно в електронни, социални, клюкарски и всякакви други мрежи. Правителството се оказа подготвено за дълго жаждания Ден Първи от новото летоброене на държавата — завръщането към нормален живот, отпреди извънредното положение, доколкото онова прежно състояние би могло да се квалифицира като нормално. Отворени и претъпкани със стоки, магазините щяха да спечелят всяка битка с пазаруващи пълчища; транспортът цъкаше като швейцарски часовник, а неизтощимите органи на реда, изчакваха кротко в притаена готовност да обдарят с милосърдие ликуващите и благодарни тълпи, в случай че радостта от възвърната им свобода, рукнеше извън полагаемото се законово русло.

Наближаваше пладнето на този исторически ден, ала очакваното оживление на люде, благородно тормозени дни наред чрез принудителна доброволна уседналост — не се забелязваше. Зорките правителствени съгледвачи не долавяха видимо раздвижване на жива сила и техника. Тъкмо наопаки: хората сякаш нарочно се бяха изпокрили и носа си не подаваха навън — там, където повечето до вчера си щъкаха безконтролно и напук на всякакви карантинни забрани.

До вечерта обстановката не се промени. Свикването към среднощ на извънредно правителствено заседание от страна на премиера, се възприе повече от нормално. То си бе наложително. Ситуацията надвисваше със страховита неизвестност. Реакцията на масовия българин към хуманните действия на властимащите, бе колкото озадачаваща, толкова и неприемлива. Върху непоклатимата фигура на премиера се стоварваше поредната непосилна тежест за овладяване на положението. Смълчаните му колеги, както винаги в подобни случаи, даваха безрезервно мълчаливата си подкрепа към ръководителя, който винаги досега бе надвивал и най-коварните опасности във вътрешен, международен и планетарен план.

— Колеги, място за безпокойство няма — подхвана премиерът в типичния си лежерно-закачлив стил и продължи с още по-характерната си бащинска строгост, с която се отнасяше не само към министрите си, а към цялата нация:

— Българинът е особена човешка материя. Той може месеци и години да си трае, мрънкайки недоволно, ала стовариш ли му отведнъж толкова добрина, както ние сега сторихме — стъписва се. Недоверието се пръква от глъбините на хилядолетно малтретираната му народна душа и ето ти, щръква като връх на айсберг с вечното едно на ум: „Абе, тия, щом така изневиделица го отменят туй, предизвикано уж от голяма нужда, извънредно положение, значи има нещо, дето не е баш тъй и за вярване!“ Знаете, че преди да взема някакво решение, винаги се съветвам с личности, на които вярвам. Така подходих и преди да ме осени прозрение за внезапната кончина на извънредното положение. Обърнах се към тримата най-важни според мен в тази коронакриза: Патриарха, Шефа на Щаба и Главния прокурор. Негово Светейшество мъдро припомни, че отделният човек е смъртен, ала човечеството е безсмъртно. Следователно, всичките тия люде пред очите ни, дето сега живи обитават Земята, все някой ден ще се върнат в нея и други ще се родят… С две думи, отправи благослов — не се плашете, чеда мои, от погибел, достатъчно страдахте… А пък у Генерала-шеф на този героичен Щаб, спасил нацията — преценката на лекаря надделя над дисциплината на военния. Той също ме подкрепи с полезен аргумент: със или без коронавирус, безспирният мравуняк народ, който диша, работи, живее и прочие — все от нещо ще се окаже болен, ако се направят персонални медицински изследвания, на който и да е произволно избран индивид. Най-лаконичен и точен, както обикновено бе Главният прокурор: „Г-н, Премиер, рече ми, искам да ви уверя, че всичкият този народ, комуто вие отново искате да върнете свободата на движение и другите му там свободи — те се разхождат свободно само поради липса на доказателства! Тъй че, няма особено значение дали сегашните карантинни ограничения ще се отменят или не…“

При възникналата ситуация, колеги, предлагам да изчакаме още ден-два. Ами, преборвайки невидимия короназвяр ние се увенчахме с най-големия успех не само у нас, а сред цялото човечество, та сега, без нужда — народът ще ми се прави на невидим! Туй да не ти е турското робство да се покриеш някъде петстотин години… Ще се покажат, рано или късно ще изпълзят, където и да са се заврели, поради каквито си щат подбуди. Те тогава, бъдете уверени, ще ни изкарват виновни, загдето сме ги спасявали. Но ние, както винаги, благодарности не щем. България ще продължи да плува в бурния океан на днешния непредсказуем свят, защото ние всякога сме се отнасяли към нашето управление сериозно и отговорно. Казвам да изчакаме, което абсолютно не означава да бездействаме. Можете да се доверите на вътрешния ми глас, за да разгадаем това мистериозно изпокриване на този неуправляем народ, който дори страхът от зараза не го стресна достатъчно или пък дисциплинира чрез извънредни мерки. Съмне ли утре, хуквайте сред народа. Ама хитро, предрешете се като онзи арабски владетел Харун ал Рашид и отидете при масовия гласоподавател, слейте се с него, независимо дали е наш симпатизант или противник. Сторете се по-незабележими и от лилипутския коронавраг, па слушайте, гледайте, и научавайте има ли бойкот на моето решение и защо. Кой и какво изпоприплаши нашите сънародници, та прилегнаха по-ниски от тревата и по-кротки от водата? При мониторинговия обход най-добре е да се разделите по двойки. Ако единият гледа, другият — чува. И обратно. А пък мислят и двамата. Два акъла са повече от един, учи ни поговорката.

В заключение, колеги, искам добре да запомните, че лично аз съм напълно съгласен с това, което казах. И се надявам да го изпълнявате!

През остатъка на кратката лятна нощ едва ли някой от правителствените членове бе мигнал. Как тъй ще се оформят по двойки? Ако имаше нещо емблематично за управлението на Премиера през всичките му мандати, то се изразяваше в монолитността на кабинета. Не дай си боже, да има и най-малката пукнатина, нежели пробойна — премиерът стъкмяваше нов кабинет, без да му трепне ни мускул, ни очен нерв. И в момента, въпреки благословията му, как да се нацепят по двойки? Това не залагаше ли капани занапред, щом задачата бъде изпълнена, да се пропука единството сред най-високите етажи на изпълнителната власт? Кой с кого да се чифтосва премиерът не бе уточнил, а утрото се сипваше без всякаква надежда да е по-мъдро от вечерта.

Вицепремиерът, който през цялата коронакриза по длъжност трябваше да я следи изкъсо, пръв даде пример за решителност и предложи те с финансовия министър да положат началото на патрулирането под прикритие, заръчано от премиера. Естествено, полагаше им се най-трудният опустял участък — центърът на столицата София. Двамата държавни мъже, предрешени на обикновени граждани, без много обсъждане, скроиха план: най-първо да обиколят по жълтите павета. Защото те знаеха, че за последните сто години, ако нещо сериозно се случваше в държавата България, то непременно тръгваше от тези жълти софийски павета, пък докъде стигаше… историята не само помнеше, ами непрестанно дописваше нови страници — за добро или за лошо.

В утрото столичният град грееше чрез хилядите слънчеви капчици, които звънливо прославяха кристалния нощен дъжд. Улиците скриптяха с незапомнена чистота, а Витоша бе слязла да се разходи сред тази възкръснала зеленина и свежест. Високите правителствени чиновници под прикритие съзерцаваха красивия безлюден пейзаж в равномерен ход. Те нямаха слава на сантиментални люде, ала спокойствието край тях предполагаше откровение в диалога им, който не би застрашил околната хармония.

— Знаеш ли, колега, аз не мисля, че сме свидетели на някаква индивидуална или групова съпротива, макар българинът да обръща всичко напук. Най-вероятно е настъпила разновидност на така наречения „стокхолмски синдром“, при който жертвата, след известно време при похитителя, започва да му симпатизира. За периода на карантината, може би хората са заобичали да си седят затворени и някак не им се ще отведнъж да се завърнат към предишните стереотипи на поведение. Не ми се вярва за няколко месеца толкоз да са обеднели…

— В никакъв случай причините да се изпокрият не са финансови. Този народ държи десетки милиарди в банките, а всяко домакинство къта на най-скришни места поне няколко хилядарки в брой. Човек от беднотия не се скрива, а по-скоро излиза на светло да заработва. Туй е азбучна истина — при подобна криза — икономиката изсветлява.

— Някой си немски философ рекъл: ако загубиш пари, малко си загубил; загубиш ли чест — много си загубил; ала загубиш ли смелост — всичко си загубил. Може народът да е загубил смелост?!

— Ха-ха, лесно им е на немчугите да сипят мъдрости от сорта. Че как ще е малко, ако си загубил пари? Къде тогава отива фискът на държавата?! Германия нали е богата — таквиз философи ще се наплодят. И после — какво значи да загубиш пари: разходът за едни е приход за други. В съвременния свят има една аксиома: или ти работиш за пари, или парите работят за теб.

— Колега, нека не свеждаме всичко до пари. Животът е една спяща клетка. Нито знаеш кога ще се пробуди внезапно, нито пък дали няма отведнъж пак да заспи. Мисля, че в случая сме свидетели на някаква цикличност и премиерът е прав — хората рано или късно пак ще се покажат. Мене ми се чини, че началникът, просто, за да не бездействаме в тревожност, ни прати да патрулираме.

Като чу, че вицепремиерът се позовава на „началника“, финансовият министър благоразумно замълча. Тъкмо крачеха пред Народния театър и изведнъж… о, радост за очите: двама старци седяха на една пейка и се припичаха. Значи — показват се вече. В услуга на мониторинга им се зададе майка с дете. Не повече от 10–12 годишното момченце ясно и на висок глас се провикна:

— Мамо, мамо, виж ги тия дядовци как са седнали и не мърдат — като в музей. И всичко наоколо прилича на музей! Мамо, ние в музей ли живеем?…

Детските думи накараха вицепремиера да замръзне на място. Майката и детето отминаха, а вицепремиерът не помръдваше. Финансовият министър попита без тревога:

— Нещо изпуснах ли?

— Музей! Малкият каза „музей“. Ами да, подир тази коронакриза, ние сме се превърнали в музей. И кой го изрече? Пак невинна душа, като в приказката единствено детето се провиква „Царят е гол“. Това е велико — да обявим цялата държава за музей! Чуй как звучи: БЪЛГАРИЯ — ПЪРВАТА ДЪРЖАВА МУЗЕЙ В СВЕТА! Сега е моментът да го сторим…

Финасовият министър не бързаше да отговаря, ала когато вицепремиерът го попита колко е заплатата на един музеен работник, нещо в главата му прищрака, а мислите се канализираха в нужната посока. Ако държавата бъдеше музей, значи хората, които я населяват щяха да са музейни работници със заплати на такъв твърд щат. Наистина гениално хрумване: столицата, областните центрове, градчета и селца, изчезнали и изчезващи махали — всичко да придобие статута на музейна ценност. Тя и без друго България се стопява, а такъв изход не просто даваше бъдеще на страната, ами веднъж завинаги решаваше стабилно мястото й сред световните държави. Ще отпаднат вовеки бюджетните тревоги — средствата щяха да постъпват от непрестанното увеличение на броя посетители — чужденци, прииждащи да видят таквоз чудо за първи път — цяла държава музей, заедно с народа си. Ами те, хората, нямаше нужда да излизат от родните си къщи, улици и места. Щяха да развеждат иностранците и да им показват кое как е било и доколкото, каквото още има…

Вицепремиерът сякаш четеше мислите му:

— Убеден съм, че тази идея може да получи политически консенсус от всички сили — в парламента и извън него. Ако музейният статут се разпростре върху всички видове разделение на властите и институциите, най-вероятно работещите в тях ще прегърнат идеята при определени условия: всеки да си остане завинаги на поста, където го е заварило прогласяването на държавата за музей. Депутатите си остават народни представители пожизнено, само че ще показват Народното събрание в качеството си на музейни работници; в Президентството — по същия начин и т.н. — до най-последния кмет и самотен човек по всички кътчета на територията. Децата, доколкото ще се раждат, ще си учат в училища-музеи, университети-музеи… Без страх ще закриваме фабрики и заводи — нали там всички автоматично ще се превръщат в екскурзоводи, които да разказват: „Тука някога се произвеждаше еди-какво си, а пък там имаше н’ам к’ъв си поминък“. И още, и още… всички области щяха да се обхванат.

Още дълго двамата отговорни държавни мъже вдъхновено обсъждаха гениалното си прозрение, докато накрая финансовият министър обобщи:

— По този начин малката ни държава ще придобие своеобразен имунитет във всички посоки, откъдето ни дебнат бъдещи кризи: финансови, икономически, здравни, демографски, етнически и бежански… всякакви! Списъкът е безкраен и е възможно да се допълва по всяко време, но Държавата-музей ще бъде имунизирана завинаги!

Край