Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Scapegoat, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)
Сканиране
Silverkata (2018)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Дафни дю Морие

Заглавие: Изкупителна жертва

Преводач: Весела Прошкова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Фама

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: УНИСКОРП

Редактор: Мария Коева

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Мария Христова

ISBN: 954-597-220-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7256


Първа глава

Оставих колата на уличката до катедралата и слязох по стъпалата, водещи към площад „Жакобен“. Още валеше като из ведро. Проливният дъжд ме преследваше, откакто бях напуснал Тур, единственото, което видях от любимия пейзаж, беше мократа повърхност на магистралата, ритмично разсипана от монотонното движение на чистачките по предното стъкло.

Малко преди Льо Ман унинието, което ме беше налегнало от двайсет и четири часа насам, се задълбочи. Неизменно го изпитвах през последните дни от отпуската, но този път повече от всякога усещах, че времето се е изнизало прекалено бързо не защото бях прекалено зает, а заради неудовлетворението от свършената работа. Бележките за предстоящите ми лекции през есенния семестър бяха ясни и точни, съдържаха дати и факти, които по-късно щях да пресъздам на по-достъпен език, за да възпламеня поне искрица в съзнанието на безразличните студенти. Дори да съумеех за около половин час да привлека интереса им, накрая щях да знам, че не съм им казал нищо стойностно, че съм им поднесъл само крещящо оцветени образи — восъчни фигури, кукли, които се перчат в абсурдна пантомима. Истинското значение на историческите събития щеше да ми се е изплъзнало, защото никога не съм бил достатъчно съпричастен към ближните си.

Прекалено лесно беше да потъна в наполовина реалното, наполовина въображаемо минало и да не виждам настоящето. В градовете, които познавах най-добре — Тур, Блоа, Орлеан, се отдадох на фантазиите си — представях си други стени, много по-стари улици, широки пукнатини, загрозяващи някогашните бляскави фасади; за мен те бяха много по-истински от сградите пред очите ми, защото сенките ми вдъхваха усещане за безопасност, а безмилостната силна светлина на действителността носеше само съмнения и страхове.

Докато докосвах опушените от дим стени на замъка в Блоа, може би наблизо хиляди хора изпитваха болка и страдание, ала аз не ги виждах. Защото наблизо стоеше Анри III, лъхащ на тежък парфюм, окичен с бижута, кадифената му ръкавица докосваше рамото ми, до гърдите си досущ като дете той притискаше кученце; лъжовният чар на лукавото му женствено лице ми беше по-близък отколкото глуповатото изражение на туриста до мен, който зяпа и ровичка в пликчето с бонбони, докато аз чакам да чуя тихи стъпки, вик и новината, че херцог Дьо Гиз е мъртъв. В Орлеан яздех редом с Девата или като Орлеанското копеле[1] хващах стремето на коня и, също като него чувах шумотевицата, виковете и оглушителния звън на камбаните. Понякога дори коленичех да се помоля заедно с Орлеанската дева в очакване да прозвучат гласовете, които понякога смътно предусещах, ала още не бях чул. Залитайки, излизах от катедралата, наблюдавах жената-момче с ясни фанатични очи, чувствах се близо до невидимия й свят, после изведнъж се пренасях в настоящето, в което тя бе само статуя, аз — безучастен историк, а във Франция, за чието спасение се бе жертвала, живееха мъже и жени, които дори не се опитвах да разбера и опозная.

Последната сутрин, докато излизах с колата от Тур, неудовлетворението от предстоящите ми лекции в Лондон и осъзнаването, че единственото, което съм сторил през живота си не само във Франция, но и в Англия, е да наблюдавам хората, без да бъда съпричастен към радостта или болката им, ме хвърлиха в толкова дълбоко униние, подсилвано от дъжда, барабанящ по стъклата на автомобила, че когато стигнах Льо Ман, внезапно реших да обядвам в някой ресторант с надеждата да се поразведря и прогоня мрачното настроение.

Беше пазарен ден, близо до катедралата на площад „Жакобен“ бяха спрели камиони и каруци със зелени чергила, сергиите, притиснати една до друга, образуваха дълги редици. Вероятно през този ден се устройваше най-големият пазар в месеца, защото площадът гъмжеше от селяни, усещаше се специфичната миризма на зеленчуци и животни, лъхаща от разкаляната кафява пръст и от оградените места, където кравите неспокойно пристъпваха от крак на крак в тясното пространство. Трима мъже водеха бик към камиона, до който бях паркирал. Горкото животно ревеше, въртеше глава, доколкото му позволяваха въжетата, омотани около рогата му, упорито отстъпваше от камиона, вече претъпкан с негови събратя, които изплашено пръхтяха. Един от селяните заби вила в хълбоците му, видях осеяните с червени петънца очи на бика, изразяващи ужас и объркване.

Две жени с черни шалове, застанали до открита каруца, спореха за нещо, едната държеше за краката кудкудякаща кокошка; птицата негодуващо пляскаше с крила и заплашваше да събори ябълките в голямата плетена кошница, на която жената се облягаше; към тях се запъти едър мъжага със светлокафяво кадифено сако, лицето му беше зачервено — явно се беше почерпил в съседното бистро, погледът му бе замъглен, походката — несигурна. Взираше се в монетите в дланта си и недоволно мърмореше, вероятно бяха по-малко, много по-малко, отколкото бе предполагал; някак си беше объркал сметката през отлетелия час на алкохолна забрава и тютюнев дим, а сега щеше да си го изкара на майка си и на жена си. Представях си фермата, в която живееше, и което преди е била дом на баща му — на два километра нагоре по шосето, до нея води изровен коларски път, ниската къща, покрита с керемиди, е боядисана в светложълто, стопанските постройки са като размазано петно на фона на кафеникавите ниви, където по това време на годината са строени редица след редица тикви — светлозелени и тъмнорозови, обли и твърди, оставени да изсъхнат, преди през зимата да послужат за храна на животните или селяните да ги сварят на супа.

Отминах камиона, прекосих площада и влязох в бирарията на ъгъла; ненадейно бледото слънце блесна от капризното небе, хората наоколо, които след дъжда напомняха настръхнали черни врани — приведени, безлични — се съживиха, заприличаха на пъстроперести птици — усмихваха се, жестикулираха, продължиха работата си с новопридобито безгрижие, а небето се разпадна и превърна в злато унилия ден.

Бирарията беше претъпкана, въздухът бе натежал от миризмата на вкусна и пикантна храна, на сирене, набождано на ножове, изцапани със сос, разляно вино, горчива утайка от кафе… и всичко това, примесено с неприятния мирис на мокри вълнени палта, започващи да съхнат; сцената беше обрамчена от облаци синкав дим от цигарите „Голоаз“.

Намерих свободно място на масата до вратата към кухнята, поръчах си омлет; докато с удоволствие похапвах пухкавата яйчена смес, обилно полета със сос с подправки, летящата врата към сервизните помещения непрекъснато се отваряше и затваряше, блъскана от забързаните сервитьори, понесли подноси, отрупани с храна. Отначало гледката ми подейства като аперитив, но след като задоволих глада си, започна да пречи на храносмилането ми — прекалено много пържени картофи, прекалено много свински пържоли. Поръчах кафе, междувременно жената до мен продължи да се тъпче със зрял боб, докато се оплакваше на сестра си от повишаващите се цени, без да обръща внимание на бледото момиченце, което седеше в скута на съпруга й и мрънкаше, че му се ходи до тоалетната. Разговорът между сътрапезниците ми не секваше нито за миг; докато надавах ухо — това преживяване бе единственото ми развлечение, когато забравях историята и се връщах към действителността, — угнетеността отново ме обхвана, превърна се в нещо като тъпа болка, помрачаваща удоволствието. Бях чужденец, не принадлежах към техния свят. Дългите години на обучение и практика, фактът, че свободно говорех езика им, преподавах тяхната история, описвах културата им, ни най-малко не ме бяха сближили с французите. Бях прекалено неуверен, прекалено необщителен. Познанията ми бяха почерпени от учебниците и книгите, впечатленията ми от истинския живот бяха като на турист, който познава дадена страна само от написаното в пътеводителя. Желанието да науча повече бе мъчително като болка. Миризмата на пръст, шосетата, лъснали от дъжда, избелелите щори, скриващи прозорци, през които никога нямаше да надникна, сивкавите фасади на къщи, чиито прагове никога нямаше да прекрача, бяха като нескончаем упрек към мен, напомняне, че принадлежа към друга националност. Други биха влезли с взлом, биха прекършили бариерата… не и аз. Никога нямаше да бъда французин, един от тях.

Моите сътрапезници си тръгнаха, тракането на чинии и прибори престана, димът се поразсея, собственикът и съпругата му седнаха да обядват зад тезгяха. Платих, излязох от бирарията и бавно закрачих по улиците; безцелното ми лутане, блуждаещият ми поглед, облеклото ми — сив фланелен панталон, износено сако от туид — издаваха, че съм англичанин сред многолюдната тълпа селяни, които се блъскаха пред сергиите, търсеха по-евтини подковани обувки, които се продаваха, провесени като гроздове, престилки на черни и бели точки, плъстени чехли, тигани и чадъри. Край мен, хванати под ръка, минаваха девойки със ситно накъдрени коси; старици спираха, пресмятаха, цъкаха, възмутени от цените на карираните покривки, отминаваха, без да купят каквото и да било; младежи с наболи бради и лилави костюми, захапали неизбежните цигари, оглеждаха момичетата, смушкваха се с лакти — вечерта всички щяха да се върнат на парчето земя, което смятаха за свой дом. Притихналите поля и мучащите крави им принадлежаха, също и мъглицата, стелеща се над мократа земя, кухнята, оплюта от мухи, котката, която лочи от паничката си край люлката на бебето, докато старицата недоволно мърмори, а синът и с кофа в ръка гази из калния двор.

Междувременно аз, човекът, за когото времето е без значение, ще вляза в поредния хотел и ще бъда приет като местен, докато не извадя британския си паспорт; ще последват учтив поклон и усмивка, свиване на рамене, изразяващо съжаление: „В момента имаме малко гости. Туристическият сезон приключи. Мосю ще бъде почти сам в хотела.“ Предполага се, че изгарям от нетърпение да се сблъскам с шумна компания мои сънародници с фотоапарати „Кодак“, които се снимат взаимно, разменят си разговорници и вестник „Дейли Мейл“. Също като хората, с които сега се разминавах на улицата, хотелиерите не подозираха, че не понасям нито съотечествениците си, нито самия себе си, а копнея за щастие, което никога няма да изпитам — да се почувствам техен съотечественик, роден и израснал в тази страна, да ни сближават кръвни връзки, които те ще признаят и разберат, та като живея сред тях, да споделям радостта и скърбите им, да деля с тях хляба им — вече общ, не хляб на чужденец.

Продължих да крача по улицата, дъждът отново заплющя, минувачите се изпокриха в магазините или хукнаха към колите и камионите си. Никой не върви под дъжда, освен ако няма важна работа като сериозните мъже с меки шапки и куфарчета, които забързано влизаха в префектурата, докато аз нерешително стоях на ъгъла на площад „Аристид Бриан“. Накрая влязох в църквата „Нотр Дам дьо ла Кутюр“ зад префектурата. Нямаше никого с изключение на някаква старица, отдадена на молитвите си — в ъгълчетата на втренчените й очи блещукаха сълзи като малки перли; след малко по централната пътека отривисто затракаха токчетата на девойка, която запали свещ пред синя статуя и бързо излезе. В този момент сякаш тъмна приливна вълна погълна разума ми — знаех, че по-късно трябва да се напия, или ще умра. Какво означаваше провалът ми? Може би не бе от значение за шепата приятели, които смятаха, че добре ме познават, за работодателите ми, за моите студенти, за служителите в Британския музей, които учтиво ми пожелаваха „добро утро“ или „добър ден“, за възпитаните, любезни и скучновати лондонски сенки, сред които живеех и се славех с репутацията на хрисим и педантичен трийсет и осем годишен мъж. Но какво означаваше неуспехът за онзи аз, който опитваше да се освободи, за човека в мен? Как приемаше посредствеността ми?

Не знаех кой е и откъде се появи, какви желания и копнежи го вълнуват. Дотолкова бях свикнал да го потискам, че нямах дори бегла представа за него; може би смехът му бе ироничен, сърцето — безучастно, лесно се гневеше, сипеше сквернословия. Не живееше в малък апартамент, претъпкан с книги, не се събуждаше всяка сутрин с мисълта, че няма семейство, ангажименти, сериозни интереси, верни приятели, накратко — нямаше цели, които да осмислят живота му, освен пристрастеността му към историята на Франция и френския език, чрез които за свой късмет изкарваше прехраната си.

Може би ако не го държах под ключ, щеше да се смее, да лудува, да спори, да лъже. Може би страдаше и мразеше, може би само жестокостта придаваше смисъл на съществуването му. Можеше да е убиец, крадец, човек, изчерпал се в битки за загубени каузи, или човеколюбец, който подкрепя религия, проповядваща божествения произход и на Господ, и на човека. Какъвто и да беше, винаги присъстваше под неугледната фасада на невзрачния човек, който седеше в църквата „Нотр Дам дьо ла Кутюр“ и чакаше дъждът да спре, последният ден на отпуската му да свърши, да настъпи есента, скучният живот в Лондон да го впримчи за още една година, за поредния откъслек от време. Въпросът беше как да се отключи вратата. Какъв лост бе необходим за освобождаване на другия ми аз? Нямах отговор… освен, разбира се, временното облекчение и притъпяване на съзнанието, предизвикани от бутилка вино, изпита в крайпътен ресторант, след което отново щях да седна зад волана и да потегля на север. Тук, в празната черква, можех да се помоля, но за какво? Да осъществя внезапното си хрумване да отида в абатството с надеждата да намеря начин да се примиря с битието си на неудачник? Наблюдавах как старицата се изправи, пъхна броеницата в джоба на роклята си и тръгна към вратата. Сълзите вече не блестяха в очите й, ала не знаех дали е престанала да плаче, защото е получила утеха от Бог, или сълзите са изсъхнали върху страните й. Представих си пътната карта на „Мишлен“ в жабката на колата ми и как бях оградил със синьо абатството „Гранд Трап“. Защо го бях отбелязал? Какво очаквах да получа от посещението? Ще ми стигне ли смелостта да позвъня на вратата на сградата за гости? Може би монасите ще отговорят не само на моите въпроси, но и на въпросите на човека в мен…

Последвах старицата към изхода. Ненадейно ми се прииска да я попитам дали е болна, наскоро овдовяла, или синът й е на смъртен одър… дали след молитвата се е обнадеждила; ала когато я настигнах (още си мърмореше под нос), тя погрешно изтълкува състрадателния ми поглед, реши, че съм турист, който иска да й даде милостиня, и протегна ръка. Отвратих се от глупавата си сантименталност, дадох на жената двеста франка и дълбоко разочарован, избягах.

Дъждът беше спрял. Червени ивици набраздяваха небето, мокрите улици блестяха. Хора на велосипеди се прибираха от работа. Облаците дим, бълващи от комините на фабриките, изглеждаха черни и заплашителни на фона на току-що окъпаното небе.

По едно време осъзнах, че съм се загубил — отдалечавах се от магазините и булевардите, вървях по улици, които сякаш водеха наникъде, крачех под неодобрителните погледи на стените на фабрики и високи сиви сгради и знаех, че постъпвам безразсъдно; трябваше да се върна при колата, да си взема стая за една нощ в някой хотел в центъра на града или да потегля за манастира, като мина през Мортан. Изненадах се, като видях гарата; едва тогава си спомних, че катедралата, до която бях паркирал колата, се намира в другия край на града. Най-логичното решение беше да се върна дотам с такси, но първо трябваше да пийна нещо в бюфета на гарата и да реша дали да отида в абатството. Докато прекосявах улицата, някакъв шофьор рязко изви волана, за да не ме сгази, после удари спирачки. Свали стъклото и ми подвикна на френски:

— Здрасти, Жан, кога се върна?

Тъй като името ми е Джон, за миг се обърках — помислих, че отнякъде се познавам с шофьора, затова отговорих също на френски: „Тук съм само за малко, довечера се връщам“, като се питах кой, по дяволите, е този човек.

— Май само си си губил времето — ухили се той, — но спокойно можеш да ги преметнеш, че посещението ти е било успешно.

Забележката ме подразни. Какво му даваше право да мисли, че съм пропилял отпуската си? И откъде знаеше за натрапчивото ми усещане, че съм неудачник?

В следващия миг разбрах, че е непознат, когото виждам за пръв път. Учтиво се поклоних:

— Извинете, но се боя, че и двамата сме се припознали.

За мое изумление той избухна в смях, намигна ми и промърмори:

— Добре, ще се престоря, че не съм те видял. Но какво търсиш в Дьо Ман, след като много по-лесно щеше да ти е в Париж? Подсети ме отново да те попитам, като се видим в неделя. — Превключи на скорост и потегли, без да престане да се смее.

Загледах се в колата, докато изчезна, после влязох в бюфета на гарата. Ако непознатият беше в повишено настроение под въздействието на алкохола, щях да последвам примера му. Помещението беше препълнено с пристигащи или заминаващи пътници, които оживено бърбореха, с лакти ме изблъскваха от бара. Тежки куфари удряха пищялките ми. Кондуктори надуваха свирки, оглушителният писък на пристигащ експрес се сливаше със задавеното пуфтене на локален влак, лаеха кучета на каишки, някакво дете се задавяше от плач. С копнеж си представих как седя на спокойствие в колата си, паркирана до катедралата, разгръщам пътната карта, запалвам цигара.

Тъкмо отпивах от чашата си, някой блъсна ръката ми и промърмори:

— Прощавайте.

Отместих се да му направя място, човекът се обърна, загледа ме, аз също се втренчих в него — и изведнъж ми призля, изпитах смесица от ужас и страх, защото осъзнах, че прекалено добре познавам гласа и лицето му.

Гледах себе си.

Бележки

[1] Прозвище на Жан Дюноа (1402–1468), незаконен син на херцог Луи Орлеански и брат на Шарл VI. Боен другар на Жана д’Арк. — Б.пр.