Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Реч
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране и разпознаване
Karel (2018)
Форматиране
zelenkroki (2018)

Издание:

Автор: Илия Бешков

Заглавие: Словото

Издание: първо

Издател: Книгоиздателство „Георги Бакалов“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1981

Тип: сборник

Националност: българска

Печатница: ДП „Стоян Добрев-Странджата“ — Варна, Пор. 80

Излязла от печат: месец септември 1981 г.

Редактор: Станислав Сивриев

Редактор на издателството: Панко Анчев

Художествен редактор: Владимир Иванов

Технически редактор: Добринка Маринкова

Рецензент: Здравко Петров; Светлозар Игов

Художник: Иван Кенаров

Коректор: Денка Мутафчиева; Елена Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5149


Няколко забавни неща

Позволете ми да ви кажа няколко забавни неща, а не истини, тъй като за мене истината е по-непонятна и от забавното. Тя е скрита, а и съвсем рядко я чувам, но се надявам, че тя обитава в забавното и в парадокса — иначе и забавното, без което не може да съществува светът, би било само лъжа. Трябва сега да ви уверявам за неща, в които сам не съм повярвал, а само са ми хрумнали…

Поканен съм в първия доклад да кажа нещо за обучението по илюстрация в Академията.

Да ви чета ли доклада, или да ви говоря?

За „трагедията“ в българската илюстрация

Цялата българска илюстрация, а тя е крайно бедна, е детска още от своето създаване — детска по тематика и сюжет, детска и наивна по изпълнение.

Да приемем ли, че това е поради особените интереси на старите буржоазни среди и издателства? — те печелеха много от детските издания. Детето е най-сигурният купувач на книжки и картинки. И то, и майка му, и баба му са доволни, мирни и еднакво щастливи от хубавата детинщина в къщи. Празници, именни дни, семейни декламации и рисуване по стената…

Дали тая детска издателска продукция на литература и илюстрация не беше и една държавна политика: да се отвлече вниманието на народа от по-сериозните и „възрастни“ проблеми — революционни и опасни! За мене това е така.

Но има още едно обстоятелство, на което искам да се спра.

Нашият народ излиза от едно многовековно робство и от едно дълбоко мълчание.

Изречените открито и свободно истини отнемаха живота му и живота на децата му. Затова тия истини народът в своето мъчително, страшно робство превръщаше в мъдрости, поговорки, образи. Като не смееше да ги изрича от свое име, изрече ги от името на животните, цветята, реките и птиците. Това, според мене, не е от пантеистически предразположения, а от страх, от инстинкт за самосъхранение. Така — сигурен за живота си само сред животните и гората — той се сроди словесно и образно с тях, за да се родят: „Гората — майка свещена“, „Соколът — птица юнашка“, „Тихата трева“, „Мълчаливата риба“, „Кумчо Вълчо“ — тоя гениален образ на мъченик и страдалец. „Кума Лиса“ — тая умна, волнодумна, свободолюбива съпруга, булка, сестра, роднина и майка, която се стреми да се справи с всички затруднения в живота. Тия два образа не са нито положителни, нито отрицателни: народът е влял в тях всичките си желания, копнежи и прояви — той не търси в тях някакъв морал, а своята свобода! „Калинка-Малинка“, „Ежко-Бежко Таралежко“, „Зайо-Байо Средногорски, скрит от лоши думи хорски“ — всички тия герои са въплъщения на спотаената, смълчана и наплашена народна душа. Тя не чака от никого нищо, че да се реши и продума. Затова народът получава истините от някое пиле или от гората — продумала, за да не могат властите да арестуват това пиле и цялата гора. На това се дължи, дето в илюстрацията не се рисува самото животно, а синтезът — физически, душевен и психологически. Оттук нашата илюстрация не е научно-познавателна, а тълкуваща психологическото състояние и характера на българина. Това не е и анимализъм!

По тоя начин човекът като герой е изключен; по-право — заменен с животни, треви, цветя. И всичко е превърнато в песен. Дори у Ботев човекът-герой е самотен, неизказан — сред вълците в гората. „На Ирин-Пирин тревата“, слънцето, самодивите, тръните в полето и бесилото говорят вместо него. Как ще се нарисува всичко това?

Кума Лиса — това е Ана Каренина. Друга нямаме в нашата литература. Кумчо Вълчо е Дон Кихот. Враното конче, което говори, мъдрува и спасява — е Хорацио.

Опитът на Вазов и други автори да освободят човека след освобождението, да го накарат да говори свои думи от свое име е значителен. Той огражданстви до известна степен българския, предимно градския политически човек, но тая революция и тая промяна не засегнаха дълбочината на народа.

Народът си остана Санчо Панса, който страшно бе дотягал на Дон Кихот именно със своите народни поговорки. Опитите в миналото за илюстрация на „Тома Гордеев“ и Вазов са неуспешни. Сега: Юрталана…

Пак за детската илюстрация

Положителен герой ли е Бай Ганю, или отрицателен? Как да се нарисува и кому да бъде противопоставен?…

Кои са героите от нашата литература, с които живее публиката, народът? Наричаме ли ние някого Бойчо Огнянов, Стефчов, Рада, чорбаджи Марко, Рачко Пръдлето, Топал Хасан или Христофоров? Характеризираме ли се един друг с тия имена, сравняваме ли се с тях в нашия живот, в нашите прояви и постъпки? Не! Тогава за какво ни е всичко това, защо ще го рисуваме? Заради идеите ли в тия книги?!

Идеите не се рисуват, а хората, в които те са въплътени. А нашата литература е безкрайно немощна и бедна откъм герои. В нея има идеи, описания, действие, драма, кръвнина, надежди, закани, но няма хора. Същото е и в изобразителното изкуство. Големи тематични картини, сюжети, борби, композиционни разрешения — смели и страшни, но… няма нито един жив конкретен тип-човек, който да се е задържал в нечия памет поне едно денонощие.

Бих казал това даже за музикалното ни творчество. Нямаме автори-личности, които да родят и създават личността. Аз желая някой, ако може по друг начин да обясни тоя трагичен въпрос! Липса на професионално майсторство ли? А за какво ни е то, ако няма какво да изразяваме с него? Идеи никога не са ни липсвали, но определеният, конкретният, значителният, типичният човек е пълна наша липса. Не става дума да направим портрет на леля си или вождовете, или на ударниците, а да намерим образите на трайните типични състояния на българина под това небе, на тая земя!

Можем ли да го търсим навън, ако не го открием и уловим в себе си? В нас е всичко! Но не като си направим автопортрет, а като се разлистят и цъфнат в нас всички клони на народностното дърво. Тогава всяка клонка и всеки цвят ще говорят за цялото дърво — за целия народ.

Говорим ли ние за Гобсек, Каренина, Чичиков, Ноздрев? Говорим! Извън Бай Ганю не съм чул нито едно наше име на литературен герой, освен в случаите, когато някой критик чрез него наругава автора. Но Бай Ганю е труден за илюстрация, защото е синтетичен тип.

След Девети септември се появиха имената на лица и герои, но те са герои в живота, а не в литературното произведение. Такива герои ние имаме повече от всички народи, но те не могат да влязат в изкуството и скоро погиват в късата ни памет.

Почитаме паметта им, кълнем се пред нея и продължаваме делото им, но това става извън изкуството — става с доклади, фотографски снимки и пълна документация — неща безкрайно по-малотрайни от изкуството. Защото само в изкуството нещата живеят и никога не умират.

Лично аз, неумело и несръчно, съм търсил хора, герои и типове — добри и зли, страхливи, порочни, умници и глупци — търсил съм ги без помощта на литературния автор. Героят не се търси вън, а в паметта, сърцето и върху листа, където и продължава да живее, съставен от форма, светлина и мисъл.

За илюстрацията

Що е герой в литературното произведение? Безспорно — един човек, който извършва известно деяние. Той трябва да бъде изобразен от илюстратора според данните на литературния автор. Но може ли художникът да го извлече и построи само от литературното произведение? Не трябва ли художникът да подозира, да знае неговото съществувание в живота, да го е срещал вече, да го е видял преди автора, да го е отпечатал в своята памет, да е разговарял с него, да го е рисувал вече неведнъж?… Тоя герой е близо и до художника, и до писателя. Той е може би техен сродник или приятел. Героят — типичният човек в живота — не може да бъде далеч от нас, скрит и внезапно откриван като петрол в недрата на земята. Не! Той живее и е самият живот — около нас. Дори той е в самите нас. Това е най-вярното! Ние го рисуваме и описваме тъкмо защото е в нас самите. Той не е руда, а наш собствен настоящ живот. Ако го няма в художника, то и художникът не може само по указанията на литературния автор да го търси по света като детектив, с отличителни белези в ръка.

Така художник и автор са заедно. Всичко, което замисля писателят, вече го има в художника. И обратно! Процесът е общ и животът на единия се слива с тоя на другия. Иначе илюстрирането е немислимо. И затова тия, които търсят всичко от текста, не прибавят нищо към произведението. Напразен труд!

18 юни 1953

Край