Илия Бешков
Александър Стаменов

Днес нещата, събитията, проблемите са ясни. Бих казал даже — хората са уморени от прозрачността и яснотата на живота. Те опипват с пръсти, миришат с нос и гледат с очила… Наистина — времето тече и ние, които не можем да го спрем, трябва поне да го оберем…

В тоя бяг — естествено — и времето неимоверно се съкращава. Просто: „Няма време“. И времето става най-скъпият артикул; надницата — по-скъпа от всяка жива твар и от всяка рожба на духа. И аз чувствувам известно стеснение да спра вниманието на хората върху картините на Александър Стаменов.

Ние принадлежим на това време. Тоя художник се изправя пред света и пред бялото платно с вярата в доброто и изкуството — като едничка реализация на живота.

Неговото чисто и романтично предразположение към света се сближава с дадените видими форми и в тоя трескав процес, в тоя двубой той сам не знае дали е победител, или победен. Единственият резултат е картината. Изправен пред нея, той не я познава, защото тя вече не принадлежи на него. Тук нещата, събитията, проблемите не са така ясни — нито могат да се опипват с пръсти, нито да се миришат с нос, нито да се гледат с очила… В неговите картини градът, нощите, пространството имат своя обем, сила и осезаемост, но те са ни внушени по пътя на едно абсолютно творческо пресъздаване — те са една реализация на духа.

В мрачината на мъртвите и тежки форми Стаменов врязва своята сребърнобяла светлина, очертава и раздвижва тия задрямали форми и вселява в тях своята тревога за човека. Така те заживяват своя истински живот.

Тая творческа тревога у Стаменов, носена и от други негови съвръстници, бди върху нашата задрямала духовна действителност и я предпазва от сънна смърт.

Можем ли да събудим в нас благодарност към делото на българския художник?

Но… днес просто „няма време“. Днес животът е обърнал времето в надница. Само изкуството превръща мига във вечност!