Малечко-Палечко (Японска приказка)

Имало едно време една баба и един дядо. Живеели те щастливо, но си нямали детенце, затова им било мъчно и всеки ден се молели:

— Дано ни се роди поне едно малко като палец момченце, дано се сдобием с рожба!

Така се и случило. През един хубав ден се родило мъничко като палец момченце. Бабата и дядото го нарекли Малечко-Палечко, много го обичали и го пазели като зеницата на окото си. Но макар че растяло на години, момченцето си оставало както преди мъничко колкото палец. Бабата и дядото много се тревожели и често си говорели:

— Ние сме вече стари, малко ни остава да живеем. Какво ще стане с Малечко-Палечко?

Един ден Малечко застанал пред тях с протегнати напред в знак на молба ръце:

— Разрешете ми да тръгна по широкия свят. Искам да видя какво има там.

Бабата и дядото много се бояли да пуснат по широкия свят Палечко, когото отглеждали с такава любов, но макар че им било мъчно, казали:

— Добре. Но когато пораснеш, непременно се върни. Така Малечко-Палечко решил да пътешествува. Той пъхнал иглата, която му дала бабата, в една сламка и тя заприличала на истинска сабя в ножница. Нахлупил на главата си една чашка като шапка, взел пръчица за ядене^[1], за да се подпира с нея по време на дългия път, и се отправил към столицата. Малечко много се радвал, защото отдавна мечтаел за такова пътешествие. Повървял, повървял и не щеш ли, пред него блеснала малка рекичка. Момченцето направило от своята шапка-чашка една лодка, пуснало я във водата и потеглило по течението на реката. Постепенно реката ставала все по-широка, течението — все по-бързо, затова Малечко взел пръчицата за ядене като весло и пляс-пляс с веслото продължил своя път. Не след дълго се показал голям мост. Тогава Малечко-Палечко приближил своята лодка-чашка до брега.

По този голям мост постоянно минавали красиво облечени хора, търговци с товар на гърба. За да не го смачкат в навалицата, момченцето застанало на самия край на моста и с широко отворени очи наблюдавало с интерес и учудване оживеното движение.

По едно време се задала голяма червена кола, запрегната с волове. Чули се гласове:

— О, принцесата, принцесата минава!

Малечко погледнал и… ах! — видял красиво момиче, което, полюлявайки се в колата, с интерес наблюдавало през бамбуковите щори шумния живот на града. Малечко захвърлил и чашката, и пръчицата-весло и се спуснал да догони колата, но неговите мънички крачки не можели дори да се сравняват с равномерните, големи крачки на воловете, затова колата скоро изчезнала от погледа на момченцето.

А вече се стъмнило. Търговците затворили големите магазини. Настъпвало времето, когато се появявал големият дявол, който отвличал хора. Всичко изведнъж утихнало. Само Малечко продължавал да върви по пътя на колата.

Вървял, вървял и изведнъж пред него се появила вратата на голям, красив дворец. Момченцето погледнало към входа и видяло чифт червени лакирани гета^[2]. „Няма съмнение, това е дворецът на принцесата“ — помислило то и извикало високо:

— Моля ви, ако обичате.

Излязъл някакъв човек, огледал се, но никого не видял. Помислил, че така му се е сторило, и тъкмо тръгнал да си влиза, чул глас:

— Аз съм тук! — и от сянката на неговите гета излязъл Малечко.

Човекът се изумил:

— Ти кой си?

А Малечко се поклонил и отговорил:

— Аз съм Малечко-Палечко.

Както си и помислил Малечко, оказало се, че това е дворецът на царя. Момченцето помолило:

— Позволете ми да остана да живея тук.

Царят много се забавлявал, наблюдавайки как момченцето пее и танцува на дланта му, затова решил то да остане в двореца, за да забавлява и принцесата. Малечко бил малък на ръст, но изпълнявал с желание всичко, каквото му кажели, затова в двореца го обикнали. А най-много от всички го обичала принцесата. Уредила за момченцето кът в един ъгъл на стаята си и винаги била с Малечко — и когато четяла, и когато се забавлявала. Тя го научила да чете, а той нея — да пее песнички. Двамата станали големи приятели и били много щастливи заедно.

Един ден принцесата казала, че иска да отиде на поклонение в храма Кийомидзу. Отначало царят не се съгласявал, защото в последно време се били появили наоколо лоши дяволи, но принцесата така се молела, че накрая той отстъпил, като решил да изпрати с нея голяма свита придворни. Принцесата незабелязано сложила на пояса на красивото си кимоно Малечко и смеейки се и разговаряйки с придворните, тръгнала на път. Не щеш ли, когато шествието минавало покрай един храм, от него излязъл голям дявол със страшни зъби и сграбчил принцесата. Придворните побледнели от страх, загубили ума и дума и се хвърлили по очи на земята. А Малечко се засмял високо:

— Ха-ха-ха! Ей ти, негоднико! Интересна физиономия имаш! Ха-ха-ха.

Дяволът се изплашил, огледал се, но никого не видял, макар че ясно чул гласа.

— А-а, криеш се! Бързо излизай! В шепата си ще те задуша, с крака си ще те стрия! — изревал той.

Малечко изтеглил иглата-сабя от ножницата, забил я в земята пред дявола и казал:

— Е, дяволе, това съм аз — Малечко-Палечко. Хайде да се бием със саби!

Като видял, че неговият противник е едно малко като палец момченце, дяволът неочаквано се разсмял и… го глътнал! Всички били ужасени, а красивата принцеса скрила глава в ръкава на кимоното си, легнала на земята и заплакала.

Но Малечко не се предавал. Той размахвал своя меч-игла в тъмния корем на дявола и без да бърза, го забивал наляво и надясно. Дяволът се хванал за корема от болка и ревнал да плаче като малко дете: „Ох, олеле…“.

А Малечко-Палечко излязъл през носа му, седнал върху него и казал:

— Е, дяволе, боли ли? Така ти се пада! — И почнал да боде дявола с иглата по лицето.

— О, помощ! Помощ! — викал умореният, сляп дявол, превивайки се от болка.

Малечко-Палечко се огледал наоколо и видял една пръчка, завързана с червена панделка. Вдигнал я и докато се чудел какво е това, принцесата се съвзела от уплахата и му казала:

— Малечко, това е съкровището на дявола, много ценна вещ — вълшебна пръчка. Ако кажеш какво искаш и я тръснеш, тя може да ти даде и пари, и кимоно, и всякакви други хубави неща. Бързо си пожелай нещо!

— Не, принцесо — отговорил Малечко-Палечко, — не са ми нужни нито пари, нито кимоно. Искам да бъда висок.

Тогава младата принцеса взела пръчката и започнала да я тръска, като всеки път повтаряла монотонно:

— Пръчице, направи Малечко голям, направи Малечко голям…

И с всяко тръсване Малечко растял, растял, докато се превърнал в чудно хубав момък.

Не след дълго той се оженил за принцесата и станал известен военачалник на самураите. Повикали от селото бабата и дядото и всички заживели заедно — дълго и щастливо.