Благодарният жерав ^[0] (Японска приказка)

„Биещите се врабчета не се страхуват от човека“ — казва старата поговорка. Но не било врабче, а жерав, който паднал от небето недалече от краката на Мусаи, момчето на земеделеца, когато нагазило в тинята на оризището си, дето работело от зори до залез-слънце.

Момчето на земеделеца било свикнало с жеравите, тъй като тези дългокраки птици вървели по петите му по сухата земя в браздата на плуга, без ни най-малко да се страхуват.

Че кой би навредил на белогърдото създание, което всички във владенията на императора наричали „Почитаемия господин жерав“? Грациозните птици като че обичали да бъдат близо до човека, докато работел в мокрите оризища, където под четири инча вода се засаждали семената и израствали оризовите растения. Така изящен в своите движения е жеравът, че оприличават всяка деликатна девойка с изискано държание на „Птицата, която се издига от водата, без да размъти ручея“.

Мусаи захвърлил мотиката си и се втурнал към тревистия бряг в края на оризището колкото бързо можел да гази през рядката кал, за да види какво се е случило с жерава. Когато погледнал в тревата, той видял, че една стрела стърчала от гърба на жерава и червени капки кръв багрели белите му пера. Вместо да изглежда уплашена, при приближаването на човека птицата навела шията си, сякаш готова да приеме всичко, което момчето на земеделеца би сторило.

Мусаи внимателно издърпал стрелата и помогнал на жерава да се изправи като разгърнал гъсталака, така че широките му бели криле да имат свободен размах. След няколко немощни опита да полети той разперил крилете си, вдигнал се от земята и след като направил няколко кръга над своя благодетел, сякаш да му благодари, отлетял към планината.

Мусаи се върнал към работата си, надявайки се, че когато дойде времето, трудът му ще бъде възнаграден с добра реколта. За да издържа овдовялата си майка, той трябвало да се труди неуморно всеки ден. Единственото му удоволствие било да се върне у дома, уморен след дългите часове труд в калното оризище, и да се изкъпе в гореща вана. Майка му винаги му я приготвяла предварително. После, измит и с чисто кимоно, с кратка почивка преди вечеря, той бил готов да прекара спокойна вечер със съседите.

Така еднообразно минавали дните, докато наближила есента. Един ден, връщайки се преди слънцето да е съвсем залязло, той видял да седи до майка му едно красиво момиче. Въпреки отблъскващия му вид след цял ден тежък труд с голи крака в калта, тя го посрещнала с изяществото на принцеса.

Той и не помислил да отвърне на поздрава й както бил мръсен, а свалил кърпата от главата си, поел си дъх и като се поклонил на майка си, попитал:

— Коя е благородницата там и как е дошла в тази мизерна колиба?

— Синко — отговорила майка му — макар че вече си мъж, все още нямаш жена. Твоите добродетели, твоето послушание, синовна почит, преданост и учтивост, са те направили известен. Затова тази красива девойка няма нищо против да ти стане жена. Но без твоето съгласие не можех да отговоря на нейното предложение. Какво мислиш за това?

Младият земеделец, макар и силно поласкан, отначало почти нищо не казал, но дълбоко се замислил:

„С изискано възпитание, а може би и от благородно потекло е тя, но ако изпълня желанието й, как ще понесе бедността, с която ние сме свикнали? Ще бъде ли търпелива, когато се наложи да гладува? Или ще се разделим и това, което обещава любов и щастие, ще бъде за кратко и ще изчезне, оставяйки след себе си мрак и тъга?“

Но дните се изнизвали и като виждал колко любезна била тя към новата си майка, винаги търпелива и себеотрицателна, с нежна почтителност, всичките му страхове били прогонени като облаци от вятър. Така младежът и девойката се оженили.

Но когато дошла есента и вече било време оризовите класове да се налеят и закръглят, нищо не намерили, освен люспи и шушулки. Реколтата била напълно съсипана. С неплатените тежки налози и без храна вкъщи ги очаквал глад. До зимата всички били в отчайваща нищета.

Тогава търпеливата жена проявила непознати способности и окуражила съпруга си с думите:

— Аз мога да изтъка такъв плат, какъвто никога не е изработван в тази област, ако ми построиш отделна стая. Не мога да тъка тук и да направя чудесния мотив от червено и бяло, освен ако не съм сама и в пълна тишина. Изгради ми една стая и парите, от които се нуждаеш, ще потекат.

Старата майка се съмнявала в плана на снаха си и дори Мусаи не проявил голям ентусиазъм. Въпреки това той се заловил усърдно за работа. С греда и плет, със сламен покрив, с под от рогозки и прозорец от решетеста хартия, с непромокаеми стени, намазани добре с глина, построил Мусаи отделна стая. Там сама, ден подир ден, изолирана от всички, нежната съпруга работела, без никой да я вижда. Майката и съпругът търпеливо чакали, докато след една седмица крехката жена се присъединила отново към малкото семейство. В ръцете си носела един топ изтъкан плат, бял и лъскав, блестящ и чист като току-що навалял сняг. Само тук-там, по някоя пурпурна нишка в плата усилвала чистотата на иначе неопетнената белота. Чисто червено и чисто бяло били единствените цветове на този прекрасен плат.

— Как се нарича този плат? — попитал смаяният съпруг.

— Той няма име, защото няма друг в света като него — казала красивата тъкачка.

— Но аз трябва да знам как се нарича. Ще го занеса на даймьото^[1]. Той няма да го купи, ако не знае името му.

— Тогава — казала жената, — кажи му, че платът се нарича „Пух от бял жерав“.

Бързо преминала белоснежната тъкан в ръцете на владетеля на замъка, който я изпратил като подарък на императрицата в Киото. Всички били възхитени от плата и императрицата заповядала дарителят да бъде богато възнаграден. Съпругът земеделец, който се връщал с хиляда монети в торбата си, побързал вкъщи да разпръсне блестящото сребро в краката на майка си и да благодари на съпругата, която му донесла богатство. След това празнували и в продължение на много седмици семейството живяло лесно с така спечелените пари. После, когато отново се задала нуждата, Мусаи попитал жена си дали би желала да изтъче още от прекрасния плат „Пух от жерав“.

Тя на драго сърце се съгласила и го предупредила да я остави насаме и да не я наблюдава, докато тя не се появи с платното.

Но уви, хората са твърде любопитни и си пъхат носа навсякъде! Не му стигало, че бил спасен от гладна смърт от жената, която му работела като робиня… Мусаи като крадец се промъкнал до хартиената преграда, докоснал с език решетестата рамка, пъхнал безшумно пръста си и направил кръгъл отвор, долепил око и погледнал вътре.

Каква гледка! Там работела не жена, а благороден бял жерав — същият, който бил видял на полето и от чийто гръб бил измъкнал стрелата на ловеца. Превита над чекръка, птицата издърпвала от собствената си гръд копринения пух, завивала го, усуквала го и го превръщала в най-тънката нишка, която смъртните някога са виждали. От време на време тя изцеждала червени капки кръв от сърцето си, с които обагряла някои нишки, и продължавала да тъче. Платното било почти завършено.

Мусаи гледал поразен, без да помръдне, докато ненадейно майка му го повикала и той отговорил:

— Да, идвам.

Стреснатият жерав се обърнал и видял окото в стената. Той захвърлил нишката и плата, пристъпил ядно към вратата, изпищял пронизително и излетял към небето. Като бяла точица на фона на сините хълмове той се появил за малко и след това се изгубил от погледа.

Синът и майката отново затънали в бедност и самота и Мусаи все така газел с голи крака из оризището.