Уилям Блейк
За скръбта на ближния

Ако видя друг да страда,

аз не съм ли също в ада?

Ако видя друг в печал,

как не бих утеха дал?

 

Ако някой е окаян,

няма ли да състрадая?

За ридаещо сираче

няма ли да се разплача?

 

Майка може ли да чака

сам да млъкне годинака?

Не, това е невъзможно!

Невъзможно! Невъзможно!

 

А любящият Отец,

щом съзре ранен скорец

или чуе плач на птиче,

на момче или момиче,

 

той не слиза ли тогава

да цери и утешава,

клетото сърце да стопли

и да спре сълзи и вопли?

 

Той нима седи и чака?

Или почва да протака?

Не, това е невъзможно!

Невъзможно, невъзможно!

 

Той дарява свойта радост

на посърналата младост

и от старческия гръб

снема бремето от скръб.

 

Щом въздъхнеш в късен час

виж, Създателят е с нас.

Щом проплачеш като бебе —

виж, Творецът ти е с тебе!

 

Радостта си Той ни дава

и всред скръб развеселява.

Горестта ни да прогони,

с нас седи и сълзи рони.