Джон Дън
Завещанието

Когато се споминах за последно,

а разделен от тебе мра,

макар да е за час дори,

за влюбен — всеки миг е вечност,

обет аз дадох, че е редно,

със нещо след смъртта да те даря,

и на това си завещание

сам изпълнител се зарекох.

 

„Да знае тя — съдба ми клета,

че себе си убих самин,

разбирай — зарад нея гина“,

та вречен да й дам сърцето,

да го извадя, си разпрах гърдите,

ала го търсих там напразно;

тъй втори път умрях от мъка,

покойник — верен, лъжа без да искам.

 

Но пипнах нещо, на сърце подобно,

таквоз, на форма и на цвят,

ни лошо, ни добро наглед,

неясно на кого се пада,

така изкуствено изглежда;

та рекох да ти пратя тоз предмет,

но ми се плъзна, щом го взех в ръце,

оказа се, било то твоето сърце.