Том Гън
В движение

Във храсталака сойката се мушка

с потайна цел, а над нивя и друми

кръжаща, лястовичата вихрушка

гнезда в дървета и шубрак си вие.

Инстинкта птичи следвайки, и ние

се впущаме в несигурна атака

на мисли слисани през прахоляка

или в тътнежа на неточни думи.

 

По пътя, на мотори покачени,

пред мен изскачат в миг от зноя мътен

момчетата и тяхното бръмчене

прераства в гръм, между прасци пришпорено.

Със очила, с безличие престорено,

с блестящи якета, от прах обвити,

летят в съмнения, по мъжки скрити,

почти долавят смисъл в своя тътен.

 

Макар неясен да е още краят

на този устрем, от познати скути

те бягат, дето гумите желаят.

В миг сплашват птиче ято. Как се свежда

пред волята им всичко. Произвежда

светът машини и души, но вярва,

че само непокорството изкарва

грядущето от старите маршрути.

 

Това е все пак някакво решение.

Човек не е безроден, чужд придатък.

Инстинктът прост му липсва, без съмнение,

ала събуден всред едно всемирно

движение, нестройно и безспирно,

той вече бърза в него да се влее

и — тласкан — тласка сам, доде живее —

все по-нататък, още по-нататък.

 

За миг дошли, след миг отлитат — ето.

Връз волята, която сам избира,

препуска всеки през места, където

ни птица, ни светец не са живели.

Защото те достигат свойте цели.

Човек поне се движи, без да мигне,

и даже абсолюта да не стигне,

ще бъде все по-близо, щом не спира.