Том Гън
Моли ^[0]

Кошмар на скот. Грухтящ. Събуждам се със мъка.

В каква ли скотска кожа тя ме тъй напъха?

 

Пъпчива жаба, в похот тънеща до гроб,

или пълзящо псе, послушен хорски роб,

 

или пък котка, дето сграбчва, изтезава

храната си цял час, а после я оставя,

 

вълк, папагал, осел, акула, крокодил —

с какви гъмжащи твари пълен аз съм бил!

 

Виж — цялото ми тяло с четина покрито.

Без нокът. Всеки крак завършва със копито.

 

Как методът изчезна в този тлъст търбух!

Сланина. Станах тежък, сив и клепоух.

 

Какво човешко има в мен? Освен очите.

Дера със зъби, късам. Зурлата в тревите

 

прегризва всичко — корен, тел, дори дирек.

Ако не се страхувах, бих изял човек.

 

В мен има вече плът човешка. Длан, стъпало,

пристъпило напред за риск. В свиня заспало.

 

Все ровя, ровя аз. От лакомия, да.

Но друго диря — не храна и не вода.

 

Водете ме натам през земните юдоли,

о богове, де трепка сред тревите моли —

 

вълшебна хладна плът във всеки стрък листат

от корена й чер до млечния й цвят.

 

От този тлъст зандан тогаз аз бих възправил

човешкото лице, прасето в мрак оставил.

 

В тревите влажна зурла тикам, в пот облян,

и търся този цвят, невиждан като блян.