Алфред Тенисън
Мод (XXII)

1

Ела в градината, о Мод!

        Нощта — чер прилеп — излетя.

Ела в градината, о Мод!

        Сам съм до пътната врата.

И на билки ухае до бледия свод,

        и на рози с тежки листа.

2

Че утринен ветрец повя

        и ей, любовната планета

във ведрия зрак изведнъж посивя

        и припадна в небе от бели цветчета,

в зрака на слънцето тя посивя,

        припадна, издъхна в несрета.

3

Цигулка, флейта и фагот звучаха

        над розите, додето зазори,

жасмини по прозорците трептяха

        за танца на танцьорите добри,

но птицата събуди ли се, всички се смълчаха

        и в глухотата месецът се скри.

4

На лилията казах: „Ако е една,

        с един само може да бъде блажена.

Вървете си, танцьори — тя иска тишина,

        душата й от танци е преуморена.“

Едните поеха към залязващата луна,

        а другите — към утринта зазорена.

Глухо по пясъка, гръмко край зид и стена

        сетна каляска за сбогом простена.

5

На розата казах: „Виж нощта как лети.

        След вино и смях идва ред на покоя.

О, влюбена душо, напразно терзаеш се ти

        за тази, която не ще бъде твоя,

а моя, о моя! — на розата рекох. — Прости,

        но тя ще е вечно и винаги моя.“

6

Душата на розата в кръвта си прибрах,

        додето музиката гърмеше в салона,

и до градинското езеро дълго стоях —

        твоя ручей там чувах по склона

да се спуща в ливадите и в гората зад тях —

        тази наша любезна заслона.

7

През ливадите, дъхави от твоите стъпки,

        дето, мартенски повей щом мине,

теменужки разтварят в следите ти пъпки,

        като твойте очи модро сини,

към гористия дол на любовните тръпки

        и блажените райски долини.

8

Стройната акация не разлюля

        ни една ресна в короната си бяла.

Езерото лилиев оронен цвят застла

        и поляната с огнивчетата е заспала.

Но розата за теб дъха си вред разля,

        чула за обета, който си ми дала.

Лилии и рози будни в тъмните поля

        утринта и теб очакваха в отмала.

9

Кралице на розите в моминската градина,

        ела насам, танците прекрати,

в блясък на бисери, в лъскавина на коприна

        роза и лилия в едно въплъти,

сияй в слънчеви къдри, главице невинна,

        слънце за цветята нека бъдеш ти!

10

Разкошна сълза се е търколила

        от цвета край вратата в злака.

Тя иде, иде моята мила,

        участ моя, по-свидна от всяка.

Червената роза изплака: „Вече е приближила!“,

        а бялата роза ридае: „Защо тъй протака?“

„Чувам, чувам!“ — слухти карамфила

        и лилията мълви, че я чака.

11

Тя иде и на душата ми шепне.

        Да бе със стъпки на херувим,

сърцето ми щеше да чуе и трепне;

        да беше пръст мъртва под тревен килим,

прахта ми пак щеше да чуе и трепне;

        да бях в гроб отвека заровен самин,

душата ми щеше и там да се сепне

        и щеше да цъфне в пурпур и кармин.