Джон Кийтс
На есента

I

Сезон мъглив и плодовито сочен,

  ти, който все със слънцето кроиш

ластуна, изпод стряхата проточен,

  как със честит товар да сподобиш,

от ябълки как да превиеш клона,

  как да издуеш след това отвред

        кратуната, а да натъпчеш ядки

  и в лешниците, и цветя безчет

да пръснеш за пчелиците по склона,

та да препълнят най-накрай заслона

  на Лятото в килийките си сладки.

II

Кой жив не те е зървал между тия

  богатства твои, тъй с перчема риж,

току развян от вятър-харманджия,

  в хамбара си безгрижно да седиш

или в ожъната дополовина

  бразда, от дъх на макове приспан,

        да пощадиш сред житото синчеца!

А друг път — ей тѐ — през потока мина

  като жътвар, с ръкойка овенчан,

  или пък с часове немееш взрян

        в цедящата се ябълкова преса.

III

О песни пролетни, къде сте вие?

  Не ги мисли — ти имаш припев свой:

щом лумнал облак с розов цвят покрие

  стърнищата за вечерен покой,

мушици-оплаквачки се понасят

  тогава с лекокрилия ветрец

        над ракитака долу из дерето,

бърдата вакли агнета огласят,

  щурец в плета, в градината скорец

  засвирват и на гласовит венец

        се сбират лястовиците в небето.