Иван Вазов
Към Европа

Сега, кат Емус стари от страх се цял потресе,

и турската свирепост премина секи край,

и ужас, възмущенье по целий свят пронесе —

попитал бих Европа веч може ли да трай?

 

Тя верува ли още, че тоз народ омразен,

научен кръв да пие, и с пот да се кърми,

от дивите пустини тук нявга дотътразен,

ще може да напредне, да се опитоми?

 

Попитал бих я ази възможно ли е вече

след тия страшни зверства да вярва пак сега,

че тигърът ще нявга да се очеловечи,

че брат ще да ти бъде тоз, който е ага?

 

Ще може ли раята да найде състраданье,

раята, що работи, оре и се поти,

от тия паразити, аги, кадий, тирани,

хайдути и черкези, дервиши и софти?

 

Но Боже! Що съглеждам? Европа се заклина

тиранина да пази и бича на света,

и милост християнска в душата й застина,

и смей се безпощадно над нашите тегла!

 

И дума, като мисли за плячка само тлъста:

„Хасан е нам потребен, нам требува мирът“.

И гледа как Коранът безчести, тъпче кръста,

и милиони души как в робството пищът!

 

Какво? Дали грехът ни сè йоще не изплати

и с нашта кръв и сълзи ще правят вечно пир?

Дал тряба да сме роби мирът да се не клати?

О, с толкова ли жертви?!… Проклет да е тоз мир!

…………………………………

 

 

С тиран борба почнахме усилна и велика,

и кат един потънал във бурний океан,

вам цял народ съсипан отчаяно ви вика:

„Европо! Дай ръка си — и аз съм отърван!“

 

Дали бедите наши би радвали Европа?

И наший вопъл жален ще би приятен ней!

О, доста е да викне, о само да потропа,

та бледний полумесец завчас да потъмней!

 

Да, тоз трон обезславен и кървав, и коварен,

от бурите разклатен и в блудството изгнил,

тоз трон — скелет бездушен и с клетви претоварен,

от най-нищожний удар на прах се би сторил!

 

О, европейци, вий живейте на свобода,

не като нас под иго във този край проклет,

де грозните убийства станали са на мода,

и жертвите от нази, що падат, са безчет;

 

о, европейци, вие не сте кат нас злочести!

В домът си не видяхте зъл варварин такъв,

кой вашта челяд мила без страх да обезчести,

да ви удави в сълзи, да ви обагри с кръв!

 

Я вижте как страдайме, в какъв огън, премежди…

Как падат наште майки и как бащи ни мрат,

как гинат на бесило нам скъпите надежди,

моми ни как се робят ил в пламъка горят!

 

Нали били сте друг път и вий в такваз несгода?

И за свобода лели сте кървави реки?

Нали и днес високо сè викате: свобода!

А що към нас са ледни тъй вашите души?

 

О, срам за нашът век е така да се остават

Мильони християни, родени за прогрес,

На варварите жертва и за напред да стават,

о, срам е на Босфора да влада турчин днес.

 

О, доста е бесняло туй азиятско племе

във таз земя прекрасна, която разори,

сега е ред на роба местò му да завземе,

та щастие, най-после, и там да се вцари!

 

1876, юлий 17.