Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Day's Work, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)
Сканиране
Еми (2017)
Разпознаване, корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Труман Капоти

Заглавие: Музика за хамелеони

Преводач: Димитри Иванов

Година на превод: 1981

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София, ул. „Никола Ракитин“ 2

Излязла от печат: октомври 1981 г.

Редактор: Жени Божилова

Художествен редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Олга Стоянова

Художник: Ада Митрани

Коректор: Лиляна Малякова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3384


Място на действието: Дъждовно априлско утро, 1979-а. Крача по Второ авеню в Ню Йорк и нося претъпкания с препарати за домашно почистване голям пластмасов пазарски сак на Мери Санчес, която върви плътно до мен, та чадърът й да засланя и двама ни, което не е трудно, защото тя е шест фута и е много по-висока от мен.

Мери Санчес е професионална чистачка и работи на час, срещу пет долара на час, шест дни в седмицата. Работи приблизително девет часа дневно и ходи средно в двадесет и четири различни жилища от понеделник до събота: повечето от нейните клиенти използват услугите й само веднъж седмично.

Мери е петдесет и седем годишна, родом е от едно градче в Южна Каролина и от четиридесет години „живее на север“. Съпругът й, пуерториканец, умря миналото лято. Има омъжена дъщеря в Сан Диего и трима сина: единият зъболекар, другият излежава десетгодишна присъда за грабеж, а третият „изчезна бог знае къде. Обади ми се по Коледа, гласът му звучеше много отдалеч. Питам го: къде си, Пит, ама не казва, и тогава му казах, че татко му умря, а той вика, добре, това било най-хубавият подарък, дето съм можела да му направя за Коледа, и аз затворих, треснах слушалката, дано повече да не се обади. Да плюе така на гроба на татко си! Е, вярно, Педро не беше добър с децата. Нито с мен. Само пиеше и търкаляше заровете. И ходеше с долни жени. Намериха го умрял на една пейка в Сентрал Парк. В една амбалажна кесия между краката му бутилка Джак Даниелʼс, почти я бил изпразнил; пиеше само от най-хубавия бърбън, този човек. Все пак Пит не може така да говори — колко хубаво, че баща му умрял. На него дължи дара на живота, не е ли тъй? И аз съм задължена на Педро. Да не беше той, още щях да тъна в неведение като баптистка, загубена душа за всевишния. Ама като се омъжих, омъжих се в католическа църква и католическата църква внесе в живота ми светлина, дето никога не е помръквала и няма да помръкне и като умра. Отгледах децата си в правата вяра; двете излязоха добри и знам, че заслугата е повече на църквата, отколкото моя“.

Мери Санчес е мускулеста, но лицето й е бледо, валчесто, гладко и приятно, с вирнато носле и бенка горе на лявата буза. Неприятна й е думата „черен“, в смисъл на расова принадлежност. „Не съм черна. Кафява съм. Жена със светлокафяв цвят. И ще ти кажа още нещо. Повечето от цветните, които познавам, също не обичат да им казват черни. Някои от по-младите може би да. И ония, радикалите. Но не и хората на моите години, дори и на половина от моите. Даже на тези, които са наистина черни, и на тях не им е приятно. Какво лошо има да кажеш негри? Аз съм негърка и католичка и го казвам с гордост.“

Познавам Мери Санчес от 1968-а, през всичките тези години ми е работила, макар и с прекъсвания. Съвестна е и проявява към клиентите си интерес, който в никакъв случай не може да бъде наречен повърхностен, макар че мнозина от тях почти не е виждала или изобщо не е виждала, защото те повечето са несемейни, работещи мъже и жени и не са си вкъщи, когато идва да им почисти; оставя им бележки, а и те на нея: „Мери, моля те, полей мушкатото и нахрани котката. Да си жива и здрава! Глория Ското“.

Веднъж й предложих да я придружа както обикаля от къща в къща през работния си ден и тя каза добре, не виждала нищо лошо в това, нещо повече дори, щяло да й бъде приятно да си има компания: „Работата е такава, че понякога на човек му се ще да не е сам“.

Това беше причината да вървим заедно в дъждовното априлско утро. Запътили се бяхме към първата къща: жилището на някой си Ендрю Траск на Тридесет и седма улица в източната част.

 

 

Т. К.: Какво, по дяволите, си помъкнала в тоя сак?

МЕРИ: Я ми го дай. Вместо да ругаеш, по-добре — аз.

Т. К.: Не. Извинявай. Но тежи.

МЕРИ: Сигурно заради ютията.

Т. К.: Гладиш им дрехите, тъй ли? А моите никога не ги гладиш.

МЕРИ: Някои от тези хора не са си накупили необходимите неща. Затова се налага да се товаря така. Оставям им бележки: това да купите, онова да купите. Но забравят. Всички, при които ходя, изглежда, са погълнати от грижите си. Като този мистър Траск, дето сега отивам при него. Чистя му от седем-осем месеца, ама още не съм го виждала. Много пие и жена му затова го е оставила, затрупват го с известия за кое колко дължи. И вдигна ли телефона, все е някой, на когото има да дава. Ама сега му прекъснаха телефона.

(Пристигаме на адреса и от чантата, която носи на ремък през рамо, тя изважда масивна метална халка, на която дрънкат десетки ключове. Сградата е луксозна, четириетажна, с асансьор джудже, който побира само няколко души.)

Т. К. (влиза и се оглежда във владенията на Траск — една немалка стая със стени, чийто отровно — зеленикав цвят напомня за арсеник, кухненски бокс и баня, в която тоалетната е повредена и непрестанно тече): Хм, виждам какво имаш предвид. Този приятел има проблеми.

МЕРИ (отваря един дрешник, натъпкан с навлажнени от пот и вмирисани на кисело дрехи за пране): Няма един чист чаршаф в къщата! И погледни му леглото! Майонеза! Шоколад! Трохи, трохи, дъвка, фасове. Червило! Коя ли ще е тая, дето може да легне в такова легло? От седмици не мога да сменя чаршафите. От месеци.

(Тя запалва няколко лампи с килнати абажури и докато се труди, за да внесе ред в царящия безпорядък, аз оглеждам по-внимателно обстановката. Наистина, сякаш е вилнял крадец, който е претършувал всичко и оставил някои от чекмеджетата на писалището отворени, други затворени. На бюрото има фотография в кожена рамка на мургав, набит мъжага с русокоса хубавица, отговаряща на ученическото понятие за гадже, и три ухилени, почернели от слънцето момчета с неравни зъби и русоляви коси, най-голямото на около четиринадесет. Има още една фотография, тя е без рамка и е втикната в ъгъла на замъгленото огледало, още една русокоса, но в никакъв случай не момиче, отговарящо на ученическите мечти — може би някоя от ония, които се навъртат при Максуелʼс Плъм и чакат за кого да се закачат; допуснах, че червилото по чаршафите е нейно. На пода — един декемврийски брой на списанието Истински детектив, а в банята, където тоалетната непрекъснато шурти, има купчинка списания с разголени жени — Пентхаус, Хъстлър, Уи; иначе — пълно отсъствие на културни притежания. Но навсякъде се търкалят бутилчици от водка, те са стотици — миниатюрните бутилчици, които поднасят авиолиниите.)

Т. К.: Защо пие от такива шишенца, как мислиш?

МЕРИ: Сигурно няма пари за голяма бутилка. Купува си толкова, колкото може. На добра работа е, стига да може да се задържи на нея, но, изглежда, дава всичко на семейството си и затова е без пари.

Т. К.: Какво работи?

МЕРИ: По самолетите е.

Т. К.: Ясно. Бутилчиците си ги набавя без пари.

МЕРИ: Така ли? Че как така? Той не е стюард. Пилот е.

Т. К.: Боже мой!

(Телефонът иззвънява приглушено под разбърканите завивки. Мери мърмори и с мокрите си сапунени ръце го изравя внимателно, като археолог, попаднал на находка.)

МЕРИ: Изглежда, че пак са го свързали. Ало? (Мълчание.) Ало?

ЖЕНСКИ ГЛАС: Кой се обажда?

МЕРИ: Тук дом мистър Траск.

ЖЕНСКИ ГЛАС: Дом мистър Траск? (Смях, след това предизвикателно.) С кого говоря?

МЕРИ: С домашната прислужничка на мистър Траск.

ЖЕНСКИ ГЛАС: Значи, мистър Траск си има домашна прислужничка, така ли? А пък мисис Траск няма. Прислужничката на мистър Траск ще бъде ли така добра да каже на мистър Траск, че мисис Траск иска да говори с него?

МЕРИ: Няма го вкъщи.

МИСИС ТРАСК: А, без номера. Свържете ме.

МЕРИ: Съжалявам, мисис Траск. Предполагам, че хвърчи.

МИСИС ТРАСК (с горчив смях): Хвърчи, а? Той все си хвърчи, драга.

МЕРИ: Искам да кажа, че е на работа.

МИСИС ТРАСК: Предайте му да ми позвъни при сестра ми в Ню Джърси. Незабавно щом се прибере, иначе ще съжалява.

МЕРИ: Добре, мадам. Ще му оставя бележка. (Тя затваря.) Лоша жена. Нищо чудно, че е стигнал до такова състояние. И сега е без работа. Дали ми е оставил парите? А-ха, ето. Върху хладилника.

(Невероятно, но около час по-късно тя някак си е успяла да прикрие безпорядъка и сега стаята може да не е спретната колкото моряшка койка, но е сравнително прилична. С молив тя надрасква бележка и я оставя подпряна на огледалото на бюрото: „Уваж. госп. Траск жена ви каза да й позвъните тя е при сестра й с уваж. Мери Санчес“. След това въздъхва, присяда на края на леглото и от чантата си изважда тенекиена кутийка, в която са подредени свити на ръка цигари от марихуана; избира една, напъхва я в цигарето, пали, поема дълбоко и задържа дима в дробовете си, като притваря очи. Предлага и на мен.)

Т. К.: Благодаря. Още е рано.

МЕРИ: Никога не е рано. Не може да не я опиташ тази партида. Мъжка смес е — mucho cojones. Дава ми я една от жените, у които ходя да чистя, истинска дама е, католичка; мъжът й е перуанец. Неговите близки му пращат. Ей така — по пощата. Аз никога не пуша толкова, че да имам съновидения. Само колкото да ми просветне, да позабравя това мое тегло. (Смуква така, че огънчето стига почти до устните й.) Ендрю Траск. Наплашен е, бедният. Дали няма да свърши като Педро? На някоя пейка, и никой не се трогва. Не че бях толкова безразлична към този човек. Напоследък често си мисля за хубавите дни с Педро — сигурно така е с повечето хора, които са обичали някого и после са го загубили; лошото забравяш, спомняш си само хубавото, онова, заради което си обичал. Когато се влюбих в него, Педро беше младеж и изключителен танцьор — танго, румба — да го видиш само, научи ме да танцувам и сме танцували, докато ми отмалеят краката. Бяхме редовни в танцовия салон Савоя. Беше чист, спретнат — дори като се напие, ноктите му винаги изрядни и излъскани. А в готвенето беше мълния. От това си и вадеше хляба: готвач на аламинути. Сърдех му се, че нищо не прави за децата, ама той им приготвяше закуските за училище. Най-различни сандвичи, завити в пергаментова хартия. С шунка, с фъстъчено масло и желе, яйчена салата с риба тон, също плодове — ябълки, банани, круши, и един термос с топло мляко, подсладено с мед. Боли ме сега, като си мисля за него на онази пейка в парка и как, когато дойдоха да ми кажат от полицията, не се разплаках, въобще не плаках за него. А трябваше. Дължах му това. И един юмрук в челюстта му дължах.

Няма да угасям, че да му е светло на мистър Траск — да не се прибира на тъмно човекът.

(Когато излязохме от кафяво — каменната сграда, дъждът беше спрял, но небето беше мътносиво, надигнал се беше вятър, който гонеше сметта по канавките и караше минувачите да притискат шапки. Следващият адрес беше на четири преки, скромен, но модерен жилищен блок с портиер в униформа: отивахме в жилището на мис Едит Шо, млада жена на около двадесет и пет години, журналистка в редакцията на едно списание. „Някакъв информационен седмичник. Сигурно има хиляда книги. Ама няма вид на книжен плъх. Здраво, право момиче и много момчета около нея. Прекалено много — изглежда, не може да се задържи по-дълго с никое от тях. Добре, че наближаваме, защото… Отивам аз веднъж при нея, а тя като пребита котка. Току-що беше абортирала. Обикновено съм против такива работи; верующа съм. Е, викам й, защо не се омъжи за този човек? А истината е, че не знаела за кого да се ожени; не знаела кой е бащата. И освен това последното нещо, което искала, било съпруг или бебе.“)

МЕРИ (оглежда обстановката от отворената входна врата на двустайния апартамент на мис Шо): Нямаме много работа тук. Само ще вземем праха. Тя всичко си подрежда. Виждаш ли колко много книги. От пода до тавана — все рафтове.

(Като изключим претоварените полици, жилището беше приятно полупразно, по скандинавски светло и непретрупано. В него имаше едно старинно писалище с ролетка и пишеща машина — на валяка имаше лист и аз хвърлих поглед към написаното:

За-За Габор е

на 305 години

знам

защото й преброих

пръстените

Троен интервал и по-долу пишеше:

Силвия Плат, мразя теб

и проклетия ти татко.

Радвам се, чуваш ли,

радвам се, че си напъха главата

в газовата фурна!

Т. К.: Поетеса ли е мис Шо?

МЕРИ: Все нещо пише. Не знам какво е. Като го гледам, струва ми се, че е била дрогирана, когато го е писала. Я ела да ти покажа нещо.

(Отвежда ме в банята, изненадващо обширно помещение, в което искрят никелираните повърхности. Отваря едно долапче и ми показва един предмет на полицата: розов пластмасов вибратор с форма на средно голям пенис.)

Знаеш ли какво е това?

Т. К.: Ти не знаеш ли?

МЕРИ: Аз първа попитах.

Т. К.: Дилдо-вибратор.

МЕРИ: Знам какво е вибратор. Но като този не бях виждала. Пише „Мейд ин Джапан“.

Т. К.: Е, да. Ориенталско мислене.

МЕРИ: Езичници. Тя има наистина чудесни парфюми. Аз не — само малко ванилия зад ушите.

(Мери вече се е заловила за работа, минава с влажна кърпа намазаните с восък и непокрити с килими подове, почиства полиците със снопчето пера за обиране на праха и докато работи, кутийката с марихуана е отворена, а мундщукът, извит. Като луличка, не остава празен. Не знам какво е „теглото“, което иска да забрави, но за мен димът е достатъчен, за да се почувствам в безтегловност.)

МЕРИ: Поне малко няма ли да опиташ? Губиш.

Т. К.: Предавам се.

(Боже мили, опитвал съм и „кокаинова шума“, и нерафиниран опиум — не толкова, че да се пристрастя, но достатъчно, за да мога да оценявам качеството и да правя разлика между обикновения мексикански бурен и луксозния контрабанден внос като тайландските пръчици и изключителния мау-уоу. Но след като изпуших една от кокаиновите дози на Мери, които тя наричаше „хлебарки“, и след като стигнах до втората „кукарача“, усетих се в обятията на прелестен демон, преливах от чудотворна и радостна лудост: демонът ме гъделичкаше по петите, почесваше ме по главата и точно там, където ме сърбеше, целуваше ме горещо с червени захарни устни, напъхваше огнения си език в гърлото ми. Всичко искреше; очите ми станаха като вариообективи; можех да прочета заглавията на книгите на най-високите полици: Невротичната личност на нашето време от Карън Хорни; Ейми от И. И. Къмингс; Четири квартета; Робърт Фрост — събрани стихове.)

Т. К.: Презирам Робърт Фрост. Зъл егоист, пич…

МЕРИ: Ама ако ще псуваме…

Т. К.: С тоя ореол от сплъстена коса. Его маниакален двуличник и садист. Разби си семейството. Смаза ги всички. Почти всички. Мери, ти говорила ли си за това с изповедника си?

МЕРИ: С отец Макхейл? Какво да му изповядам?

Т. К.: Този скъпоценен нектар, който с такава божествена наслада поглъщаме, мое мило синигерче. Не си ли казала на отец Макхейл за това прелестно занимание?

МЕРИ: Като не знае, няма да се измъчва — по-добре за него. Вземи си един ментов бонбон. Така „хлебарката“ ти става по-вкусна.

(Странно, опиатът не й личеше. Аз вече бях подминал Венера и Юпитер, милия стар Юпитер, който ми кимаше, оставащ зад мен в теменужената междупланетна бездънност сред рой звезди. Мери пристъпи към телефона, набра един номер, изчака да звъни дълго време и чак тогава постави слушалката обратно на мястото й.)

МЕРИ: Няма ги. Хубаво са направили. Защото, ако мистър и мисис Бъркоуитс си бяха у дома, нямаше да мога да те заведа там. Щото са от ония препарирани евреи. Нали ги знаеш какви са препарирани.

Т. К.: Евреите ли? Ами да. Съвсем препарирани. Само са за природонаучния музей. Всички са за там.

МЕРИ: Мислех да предупредя мисис Бъркоуитс, че прекъсвам при тях. Той е нещо по конфекцията, ама се пенсионира и двамата са все вкъщи. Непрекъснато ти пречат. Освен ако не рекат да отидат в Гринич — имат си там нещо свое. Сигурно днес са там. И още нещо да не искам да им ходя повече. Имат един стар папагал — навсякъде цапа. А пък глупав! Само две неща казва този тъп папагал: „Краво свещена!“ и: „Ой вей!“ Влезеш ли, и закрещява: „Ой вей!“ Ужасно ми действа на нервите. Да изпушим по още една и да се омитаме.

(Отново бе заваляло, вятърът се бе засилил — съчетание, от което въздухът приличаше на разбиващо се огледало. Двамата Бъркоуитс живееха на Парк авеню, нагоре към Осемдесета, и аз предложих да вземем такси, но Мери каза не, какви са тези глезотии, ще вървим, и аз съзнах, че макар да не й личи, и тя е тръгнала по междузвездните пътеки. Крачехме бавно, като в топъл спокоен ден и плъзгавите улици бяха сякаш седефен карибски бряг с плискащи се вълнички под тюркоазения небосвод. Парк авеню не е любимият ми булевард; той изобилства с липса на чар; няма да помогне дори ако мисис Ласкър го засее с лалета от Гранд Сентрал чак до Спаниш Харлем. Все пак има някои сгради, които навяват възпоминания. Минахме покрай една къща, в която Уила Кетър, американската писателка, от която най-много се възхищавам, е живяла през последните си десет години с приятелката си Едит Луис; много пъти съм седял пред камината им и с чаша „Бристъл Крийм“ в ръка съм наблюдавал как отблясъците на огъня оживяват в спокойните, гениални очи на мис Кетър, бледи като прерийното небе. На Четиридесет и осма улица разпознах жилищния блок, където веднъж бях на вечеря — в тесен кръг, всички във фрак, — давана от сенатор и мисис Джон Ф. Кенеди, тъй млади и безгрижни тогава. Но въпреки старанието на приятните ни домакини, вечерта не бе онова обогатяващо преживяване, което бях очаквал, защото, след като мъжете се оттеглиха на хавански пури и ликьор, един от гостите, някакъв производител на дрехи с безволева брадичка, казваше се Олег Касини, монополизира разговора с разказа си как бил прекарал в Лас Вегас и как бил прослушал там безчет шоугърли: какви им били формите, еротичните прелести и финансовите изисквания — монолог, който хипнотизира слушателите и който бе изслушан с най-весел интерес не от друг, а от самия бъдещ президент.

Наближаваме Осемдесет и седма улица, соча един прозорец на четвъртия етаж на Парк авеню 1060 и осведомявам Мери: „Ей там живееше майка ми. Това й беше спалнята. Тя беше красива и много интелигентна, но не искаше да живее. Имаше много основания за това — поне си мислеше, че има. Но довърши я друго — нейният съпруг, вторият ми баща. Беше човек, издигнал се със собствени сили и преуспял в живота — тя го боготвореше и той наистина беше мил човек, но се увличаше по хазарт, затъна, присвои голяма сума, фалира и го изпратиха в Синг Синг“.

„Също като моето момче — клати глава Мери. — Също като него.“

Стоим двамата, взираме се в прозореца и сме вир-вода от дъжда. „И така, една вечер тя се облече хубаво и покани гости на вечеря; всички казаха, че изглежда очарователна. Но когато гостите си отидоха, преди да си легне, взе тридесет секонала и повече не се събуди.“

Мери е възбудена; тя бързо закрачва под дъжда: „Не е имала право да направи това. Аз съм против. Верующа съм“.)

ГРАЧЕЩ ПАПАГАЛ: Краво свещена!

МЕРИ: Чуваш ли го? Казах ли ти?

ПАПАГАЛ: Ой вей! Ой вей!

(Папагалът, сюрреалистичен колаж от зелено, жълто и оранжево — личи, че сега си сменя перата, — е кацнал на махагонова пръчка в строгата гостна на мистър и мисис Бъркоуитс, едно помещение, което от пода до тавана ти навира в очите, че цялото е от махагон: паркетът, ламперията, мебелите — все скъпи имитации на пищни стилни мебели от минали епохи, макар че бог знае от коя точно епоха, може би от ранния гран-конкурс. Столове с прави облегалки, канапета в състояние да поставят на изпитание издръжливостта на преподавател по йогийски пози. Кадифени завеси с цвят на размазана черница, косо полуотметнати и прибрани в долния край, за да се види, че щорите с цвят на горчица никак не им подхождат. Над резбованата махагонова полица на камината — портрет в махагонова рамка на мистър Бъркоуитс, бузест, с безкръвна кожа, нарисуван като провинциален полублагородник, облякъл се за лов на лисици; ален жакет, копринена вратовръзка шал, с една ръка притиснал към себе си ловен рог като вита корна, а под другата мишница — нагайка. Не знам как е изглеждала останалата част на това смайващо живелище, защото освен хола от него видях само кухнята.)

МЕРИ: Какво толкова смешно има? Защо се смееш?

Т. К.: Нищо. Виновен е този перуански тютюн, херувимче мое. Предполагам, че мистър Бъркоуитс е ездач?

ПАПАГАЛ: Ой вей! Ой вей!

МЕРИ: Млъквай! Че бог ми е свидетел — ще ти извия врата.

Т. К.: Ама ако ще ругаем… (Мери мърмори; кръсти се.) Това същество има ли име?

МЕРИ: Ъхъ. Отгатни де.

Т. К.: Поли.

МЕРИ (искрено изненадана): Как разбра?

Т. К.: Значи, е момиче.

МЕРИ: Име на момиче — значи, птицата е женска. Но каквото и да е, тя е една мръсница. Погледни само как е нацапала пода. И всичко трябва да го чистя аз. Как е нацвъкала.

Т. К.: Езика, внимавай с какъв език си служиш.

ПОЛИ: Краво свещена!

МЕРИ: Играе ми по нервите. Да се заредим малко, а? (Отново се изваждат тенекиената кутийка с „хлебарките“, мундщукът и кибрит.) И да видим какво ще се намери в кухнята. Че ми престърга.

(Отвътре хладилникът на Бъркоуитс е мечта на лакомника, кулинарна изложба на сладкиши и висококалорийни деликатеси. Нищо чудно, че господарят на този дом е бузест като сом. „О, да — потвърждава Мери, — и двамата са прасета. Коремът й! Ще речеш — аха да изтърси четири дионски близначета. А на него всичките му костюми са по поръчка: нищо готово не му става. Ммм, че добре ми дойде. Тези кокосови петифури изглеждат съблазнителни. А пък този кейк с крем мока — няма да откажа един резен. Можем да му сложим сладолед отгоре.“ Намират се обемисти супени купи и Мери ги напълва с петифури, кейк с крем мока и — загребали със супена лъжица — колкото юмрук големи сладоледени топки с писташови ядки. Връщаме се в гостната, натоварени с лакомствата, и се нахвърляме върху тях като клети сирачета. Нищо не изостря апетита така, както стимулантите. Изяждаме тази първа порция, после взимаме по още един „асансьор“, както наричаме стимулиращия опиат; след това Мери напълва още по-щедро купите.)

МЕРИ: Как се чувстваш?

Т. К.: Чувствам се добре.

МЕРИ: Колко добре?

Т. К.: Много добре.

МЕРИ: Кажи ми точно какво чувстваш.

Т. К.: Чувствам се в Австралия.

МЕРИ: Ходил ли си в Австрия?

Т. К.: Не Австрия. Австралия. Не съм, ама сега съм там. А всеки ти разправя, че там се затъпявало от скука. Толкова разбират! Най-хубавият прибой за сърфинг на света. Излязъл съм в океана на моя сърфборд и съм яхнал една вълна, висока колкото, колкото…

МЕРИ: Колкото асансьора. Ха-ха. Нали литна от дозата?

Т. К.: Тя е от разтопени смарагди. Вълната. Слънцето ме жари по гърба, солените пръски обливат лицето ми, а около мен се навъртат гладни акули. Синя вода, бяла смърт. Бялата акула — „Челюсти“. Страшен филм беше, нали? Наоколо пълно с бели човекоядни акули, но не се боя — честна дума, пукната пара не давам…

МЕРИ (с разширени от страх очи): Пази се от акулите! Имат зъби на убийци. Ще те осакатят. Цял живот ще просиш по тротоара.

Т. К.: Музика!

МЕРИ: Музика! Това ни трябва на нас.

(Като борец в гроги, тя се понася към един предмет, който за свой късмет до този миг се е изплъзвал от вниманието ми — той прилича на митично чудовище: махагонов шкаф, съчетаващ телевизор, грамофон и радио. Тя започва да шари по скалата, намира станция, която предава латиноамерикански ритми, и репродукторите забумтяват.

Тя вещо полюшва бедра, щраква с пръсти — изящна, същевременно в плавна полузабрава, сякаш си припомня чувствена нощ от младини — танцува запаметени стъпки с призрачен партньор. Магия — как тялото й, което сега няма възраст, откликва на барабаните и китарите, вие се така, че с поразителна точност следва всеки синкоп в ритъма: тя е в транс, осенена като светица, която има видения, ако е вярно това за светиците. Аз също долавям музиката: тя тече през мен, бърза като амфетамин — всяка нота с отчетливата яснота на катедрален звън в тиха зимна неделя. Отивам към нея, тя ме взима в обятията си и ние съчетаваме съвършено всяка стъпка, всяко движение, смеем се, движенията ни са в пулсиращ ритъм и дори когато музиката е прекъсната от говорител, чийто испански е бърз като кастанети, ние продължаваме да танцуваме, защото сега китарите са заключени в главите ни, както ние сме заключени в нашия смях, в нашата прегръдка: по-силно и по-силно, звуците са тъй силни, че ние не чуваме едно изщракване на ключ, едно отваряне и затваряне на врата. Но папагалът чува.)

ПОЛИ: Краво свещена!

ЖЕНСКИ ГЛАС: Какво е това? Какво става тук?

ПОЛИ: Ой вей! Ой вей!

МЕРИ: О, ама здравейте, мисис Бъркоуитс. И мистър Бъркоуитс. Как сте?

(Те наистина са тук, витаят в нашия кръгозор — два балона, нарисувани като Мики и Мини Маус под увеселителното шествие в Деня на благодарността пред универсалните магазини Мейсиʼс. Не че има нещо мише в двоицата. Гневните им очи — нейните греят зад арлекинови очила с рамка с пайети — попиват сцената: ние имаме мустаци от сладолед като палави деца, задушливият мирис на „хлебарките“ ги блъсва в носа, почтеното жилище вони. Мистър Бъркоуитс се приближава безшумно и спира радиото.)

МИСИС БЪРКОУИТС: Кой е този човек?

МЕРИ: Мислех, че няма да се върнете.

МИСИС БЪРКОУИТС: Явно. Питах те: кой е този човек?

МЕРИ: Просто мой приятел. Да ми помага. Толкова много работа имам днес.

МИСТЪР БЪРКОУИТС: Тази жена е пияна.

МЕРИ (с измамно меден гласец): Какво точно казахте?

МИСИС БЪРКОУИТС: Каза, че си пияна. Аз съм шокирана. Наистина.

МЕРИ: Като ще си казваме истината, аз наистина искам да ви кажа следното: днес ми е последният ден да ви върша тук черната негърска работа… Считайте се за предупредена.

МИСИС БЪРКОУИТС: Ти мене ме предупреждаваш, така ли?

МИСТЪР БЪРКОУИТС: Напуснете къщата! Преди да сме повикали полицията.

(Без да вдигаме врява, събираме нещата си. Мери махва с ръка на папагала: „Сбогом, Поли. Добро момиче си — нямам нищо против теб. Само се шегувах“. На външната врата, където стоят като истукани досегашните й работодатели, тя съобщава: „И да се впише в протокола, през живота си не съм пила капка“.

Долу дъждът продължава. Трамбоваме до Парк авеню, после напряко към Лексингтън.)

МЕРИ: Казах ли ти, че са препарирани.

Т. К.: За музея.

(Но от досегашната ни приповдигнатост не е останало почти нищо; въздействието на перуанския бурен отминава, настроението ни спада, моят сърфборд потъва, сега всяка акула, която зърна, ще ме парализира от страх.)

МЕРИ: Трябва да свърша и при мисис Кронкайт. Но тя е добричка; ако я оставя за утре, пак ще ми прости. Може би най-добре да се прибирам.

Т. К.: Да ти хвана такси.

МЕРИ: Мразя да се возя на такси. Таксиджиите не обичат цветни. Дори когато те самите са цветни. Не, мога да взема метрото, ей там на Лекс и Осемдесет и четвърта.

(Мери живее в апартамент с нормиран наем недалеч от Янки Стейдиъм; казва, че били на тясно, докато живеели цялото семейство, но сега, когато е сама, й се струвал огромен и се страхувала: „Сложила съм три ключалки на всяка врата и всички прозорци са заковани. Да си купя полицейско куче, ама как да го оставям толкова време само. Знам какво е да си сам, и на куче не пожелавам такова нещо“.)

Т. К.: Моля те, Мери, да те почерпя едно такси.

МЕРИ: С метрото е много по-бързо. Но искам да се отбия на едно място. Наблизо е, ей тукичка.

(Това е тясна църквица, приклещена между масивните сгради в една странична улица. Вътре има два къси реда пейки за богомолците и малък олтар с гипсова отливка на разпнатия Исус, окачен над него. Сумракът е изпълнен с мирис на тамян и вощеници. При олтара една жена пали свещ и пламъчето й трепка като просъницата на неспокоен дух; освен нея ние сме единствените богомолци. Коленичим заедно на последната скамейка и Мери изважда от чантата си две броеници — „винаги нося със себе си и две резервни“ — едната за нея, другата за мен, макар че аз не съм съвсем наясно как да боравя с нея — никога по-рано не съм държал в ръцете си броеница. Мери раздвижва устни и шепне.)

МЕРИ: Мили боже, бъди милостив! Моля ти се, господи, да помогнеш на мистър Траск да спре да се натрясква и пак да го приемат на работа. Моля ти се, господи, недей да оставяш мис Шо книжен плъх и стара мома; тя трябва да ражда твоите деца, да видят бял свят. И, господи, моля те да не забравяш моите синове и дъщеря ми, и внуците ми, всеки един поотделно. И моля те, не позволявай семейството на мистър Смит да го изпрати в онзи старчески дом; той не ще да ходи и все плаче…

(Списъкът на имената й е по-дълъг от зърната на броеницата, онова, което тя иска заради тях, блещука с искреното сияние на горещата вощеница при олтара. Спира за миг, за да ме погледне какво правя.)

МЕРИ: Молиш ли се?

Т. К.: Да.

МЕРИ: Не те чувам.

Т. К.: Моля се за теб, Мери. Искам да си жива винаги.

МЕРИ: Не се моли за мен. Аз съм спасена вече. (Улавя ръката ми и я държи.) Моли се за майка си. Моли се за всички ония души, загубени там, в мрака. Педро! Педро!

Край