Включено в книгата
Оригинално заглавие
Green Shadows, White Whale, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)
Сканиране, разпознаване и корекция
Фея Моргана (2014 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2015 г.)

Издание:

Автор: Рей Бредбъри

Заглавие: Зелени сенки, бял кит

Преводач: Деян Кючуков

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: повест; новела

Националност: американска

Печатница: печатна база Сиела

Отговорен редактор: Наталия Петрова; Светлана Минева

Художник: Любомир Пенов

Коректор: Стела Зидарова

ISBN: 978-954-28-1461-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3220


С любов и благодарност на Кати Хуриган, която ми помогна да опозная Дъблин, и не само него,

и на Реджайна Фъргюсън, която преведе семейството ми през онази студена ирландска зима,

и на паметта на Хийбър Фин, Ник (Майк), моя таксиметров шофьор, на всички момчета от кръчмата, а също на Хектор Фабрън, съдържател на хотел „Роял Хайбърниън“, и на Пади, салонния управител, както и на целия останал персонал, посвещавам този закъснял букет.

1.

Погледнах от палубата на ферибота за Дън Лири и видях Ирландия.

Земята беше зелена.

Но не просто обикновено зелено, а всяка една нотка и вариация. Дори сенките бяха зелени, както и светлината, играеща по кея на градчето и по лицата на митническите инспектори. И аз пристъпих към това зелено — един млад американец, наскоро прехвърлил трийсетте, страдащ от два вида депресия и мъкнещ пишеща машина под мишница и почти нищо друго.

При вида на светлината, тревата, хълмовете и сенките извиках:

— Зелена! Точно както в туристическите брошури! Ирландия е зелена. Да пукна дано! Зелена!

Мълния! Гръм! Слънцето се скри. Зеленото изчезна. Пелени от дъжд забулиха безкрайното небе. Изумен, усетих как усмивката ми се стопява. Един посивял и четинест служител ми махна с ръка.

— Насам! Митническа проверка!

— Къде изчезна? — попитах. — Зеленото! Преди малко беше тук! А сега е…

— Зеленото, казваш? — мъжът погледна часовника си. — Ще се появи пак, щом слънцето се покаже!

— Кога ще стане това?

— По повод ирландците. Проблемът ми е не толкова с тях, колкото със собственото ми минало. Не си падам по ирландското уиски, нито по ирландските тенори. Ирландското кафе също не ми е по вкуса. Списъкът е дълъг. След като съм живял с тези ужасни предразсъдъци, трябва най-сетне да се преборя с тях. Затова, когато студиото ми предложи да преследвам Кита в Ирландия, си рекох, господи, ето най-сетне възможност да сравня реалността с бремето на подозренията. Да погреба призрака завинаги. Ето защо — заключих плахо — може да се каже, че съм дошъл да видя ирландците.

— Няма начин. Да ни чуеш, да. Но нашите езици не са свързани с мозъка. Да ни видиш, казваш? Та ние дори не сме тук. Ние сме някъде там, отвъд. Дай за малко тези очила.

Той се пресегна, сне внимателно очилата от носа ми и ги надяна на своя. — Господи, но те са почти за нормално зрение!

— Да.

— Не, не! Фокусът им е прекалено точен. Трябва ти нещо, което да изкривява светлината и да създава мъгла, преминаваща към дъжд. Тогава ще ни видиш как плаваме, почти удавени, по гръб, като онова момиче от Хамлет, как му викаха…

— Офелия?

— Да, бедното девойче. Е — върна ми очилата той, — ако искаш да се вгледаш в тълпата, по-добре ги махни, инак ще ти се стори, че вървим наляво, докато всъщност завръщаме надясно. И все пак никога няма да изучиш, намериш, откриеш или по какъвто и да било начин проумееш ирландците. Ние не сме толкова народ, колкото атмосферно явление. Облъчи ни с рентген, ако щеш, изтръгни ни скелетите от корен, до заранта отново ще сме порасли както преди. Но си прав за всичко, което каза!

— Прав ли? — попитах поразен.

— Инспекторът притвори клепачи, разгръщайки собствения си списък.

— Кафе? Ние не печем зърната, ние ги изгаряме! Икономика? Музика? Тук те вървят ръка за ръка. Виж просяците, които дрънкат на разстроено банджо на моста О’Конъл, или другите, дето въртят латерни из парка „Сейнт Стивънс“. Звучат като бетонобъркачки, пълни с ножчета за бръснене. Ирландските жени? По метър високи, с трътлести крачета и вирнати носове. Стават да се облегнеш на тях, да ги ползваш за дъждобран, но положително не и да тичаш подире им със сериозни намерения. Самата Ирландия? Това е най-голямата открита каторжна колония в историята… Огромен хиподрум, където свещениците организират надбягванията, събират залозите и изплащат печалбите на Второ пришествие. Върви си у дома, момче. Ние няма да ти харесаме.

— Аз не изпитвам неприязън към вас.

— Ще изпиташ и още как. Слушай! — прошепна старецът. — Виждаш ли оная тумба ирландци, дето бързат да се махнат от острова, преди да е потънал? Те са тръгнали за Париж, Австралия, Бостън и хич няма дори да се обърнат назад. Защо е целият зор да се махнат от Ейре, ще попиташ? Е, ако и ти в събота вечер можеше да избираш между развлеченията да гледаш филм с Грета Гарбо от 1931-ва в кино „Джойъс“, да се изпикаеш от статуята на поета край театър „Гейт“ или да се хвърлиш в река Лифи с щастливата мисъл да се удавиш, също щеше да търсиш начин да се ометеш оттук. Хората го правят ежедневно, на цели тълпи, от убийството на Линкълн насам. Населението е спаднало от осем милиона до по-малко от три. Още един картофен глад или още една гъста мъгла, която да трае достатъчно дълго, та всички да се изнижат през Ламанша и да се дегизират като филаделфийски полицаи, и страната ще опустее. Не можеш да ми кажеш нищо за Ирландия, което вече да не знам.

— Надявам се да не съм ви обидил! — отвърнах след кратко колебание аз.

— Напротив, беше удоволствие да обменим мисли! Колкото до онази книга, която ще пишеш… нещо порнографско ли е?

— Не, не, няма да изучавам сексуалните навици на ирландците.

— Жалко. Те имат отчаяна нужда от това. Е, успех, момче, Дъблин е право пред теб!

— Довиждане… и благодаря!

— Чуйте го само — рече възрастният мъж, извъртайки очи към небето. — Взел да ми благодари!

Аз се затичах, за да изчезна в мълниите, в гръмотевиците, в мрака. Някъде, сред обедния здрач, фалшиво свиреше арфа.