Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Silverkata (2017)

Издание:

Автор: Туве Янсон

Заглавие: Пътуване с лек багаж

Преводач: Анелия Петрунова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: шведски

Издание: първо

Издател: Издателство „Жанет 45“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2012

Тип: сборник разкази

Националност: шведска

Печатница: Полиграфически комплекс „Жанет 45“, Пловдив

Главен редактор: Нева Мичева

Редактор: Веселина Георгиева

Коректор: София Несторова

ISBN: 978-954-491-815-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1549

История

  1. — Добавяне

По онова време през гората минаваха само животински пътеки и тя бе толкова голяма, че хората, дошли да берат горски плодове, се изгубваха и с дни не намираха изход. Не се осмелявахме да влезем навътре, стояхме и се вслушвахме в тишината, после бягахме обратно. Мати ужасно се страхуваше, но той нямаше и шест години. Под планината зееше отвесна пропаст — мама много ни беше говорила за тази планина, преди да се сбогуваме.

Мама работеше в града, за да можем да прекарваме летата в хижата, наета по обява. Ана също беше наета — за да ни готви. Най-голямото й желание беше да я оставим на мира.

— Излезте да си играете — подканваше.

Мати ме следваше по петите, където и да отидех и повтаряше: „Чакай ме!“ и „На какво ще играем?“, но беше твърде малък, за да го взимам с мен. За какво му е на човек малко братче? Часовете се точеха досадно дълги.

А после, в един важен ден, мама прати колет и в него имаше книга, която промени всичко — заглавието й беше Тарзан, храненикът на маймуните.

Мати не можеше още дори да срича, та аз му четях по малко от време на време. Обикновено взимах Тарзан с мен и се качвах на някое дърво. Мати стоеше отдолу и додяваше: „Какво стана? Той спаси ли се?“.

После мама ни изпрати Дивите приятели на Тарзан и Синът на Тарзан.

Ана рече:

— Майка ви е много мила. Жалко, че сте останали без горкия си татко.

— Той е жив — каза Мати. — Голям е и силен и от нищо не се бои, така че недей да ги приказваш такива!

Скоро след това Мати заяви, че той е синът на Тарзан.

Лятото се преобрази изцяло и най-важната промяна дойде от това, че влязохме в гората. Открихме, че тя е джунгла, която никой друг не беше забелязал, и ден след ден се престрашавахме да проникваме все по-навътре и по-навътре сред растящите нагъсто в постоянен полумрак дървета. Учехме се да пристъпваме безшумно като Тарзан, без да скършим и най-тънката клонка; учехме се да слушаме по нов начин. Обясних, че засега не можем да използваме животинските пътеки. По тях минаваха зверовете, тръгнали на водопой. Трябваше да внимаваме с нашите диви приятели, поне отначало.

— Да, Тарзан — каза Мати.

Научих го да се ориентира по слънцето, за да намира обратния път, и да не потегля в облачно време. Синът ми стана по-дързък и сръчен, но така и не успя да преодолее страха си от мравките убийци.

Понякога лягахме по гръб върху мъха, някъде на закътано, и вдигахме поглед към огромния свод от зеленина над нас. Рядко се виждаше късче небе, въпреки че гората носеше небето като покрив над короните си. Беше съвсем тихо, но чувахме струенето на вятъра между върховете на дърветата. Нищо не ни плашеше, джунглата ни криеше и пазеше.

Веднъж стигнахме до един поток. Синът на Тарзан знаеше, че потокът е пълен с пирани, но въпреки това го прекоси, и то доста чевръсто. Гордеех се с него — особено онзи път, когато се осмели да поплува малко в най-дълбокото, съвсем сам. Аз стоях зад един камък със спасително въже, но той не знаеше.

Направих лъкове за двама ни, но стреляхме само по хиените, понеже не ги числяхме към дивите си приятели, и веднъж по една боа — стрелата я уцели точно в пастта и тя мигновено умря.

Когато се прибирахме за ядене, Ана питаше на какво сме играли и моят син й казваше, че сме твърде големи за игри. Ние изследваме джунглата.

— Добре — казваше Ана, — продължавайте. Само се постарайте да идвате по-навреме за вечеря.

Придобихме нова самостоятелност и се водехме единствено от Закона на джунглата, който е неоспорим, строг и справедлив. А джунглата се отвори и ни прие. Всеки ден — опияняващото усещане от това да се превъзмогнеш, да напрегнеш силите си до краен предел и да се окажеш по-силен, отколкото си подозирал. Но не убивахме нищо по-дребно от нас.

Август дойде с мастилените си нощи. Когато червеният залез лумнеше между дънерите на дърветата, изтичвахме у дома, защото не искахме да гледаме как се спуска мракът.

Веднъж, когато Ана изгаси лампата и затвори кухненската врата, лежахме и се ослушвахме: нещо виеше в далечината, а досами хижата се чу бухане.

— Тарзан? — прошепна Мати. — Чу ли?

— Спи — отвърнах. — Нищо не може да влезе вътре, вярвай ми, сине мой.

И тук внезапно осъзнах с ужасяваща яснота, че дивите приятели вече не са ни приятели. Усетих острата им миризма на зверове; сега отъркваха козината си в стената на хижата… Аз ги бях призовал и само аз можех да ги отпратя, преди да е станало късно.

— Татко! — изкрещя Мати. — Те влизат!

— Не ставай смешен — рекох. — Просто няколко стари сови и лисици вдигат шум. Заспивай. Тази работа с джунглата беше наужким, не е наистина.

Казах го достатъчно високо, че да ме чуят онези отвън.

— Как да не е наистина! — извика Мати. — Лъжеш, всичко е наистина!

Беше напълно обезумял.

 

 

Следващото лято Мати искаше отново да ходим в джунглата. Но то щеше да означава да го излъжа.

Край