Слънчевата дъщеря (Нганасанска приказка)

Един пътник карал туркучанка^[1], в която бил впрегнат шарен елен.

Пътува той и вижда: на висок хълм седи човек и гледа в далечината. Този човек се обърнал към пътника и го запитал:

— Накъде си тръгнал?

— Отивам да диря слънчевата дъщеря. Казват, че слънцето имало една опърничава щерка. Трябва да я намеря, да я взема и да се оженя за нея. Ами ти защо гледаш в далечината?

— Аз съм човек, който всичко вижда и всичко чува.

— Виж, това е хубаво! Я ела с мене! Може да ми потрябваш!

Седнали двамата в туркучанката и поели. Пътували, пътували и видели: на друга височина седи втори човек и държи в ръцете си лък и две стрели.

— Кой си ти? — запитали го двамата. — Що за човек си?

— Аз съм такъв човек, който с тези две стрели може да прониже, когото пожелае.

— Виж, това е хубаво! А ние сме тръгнали за опърничавата дъщеря на слънцето. Може да ни потрябваш. Тръгвай с нас!

И тримата поели заедно. Вървели, вървели и видели: накрай равнината седи човек, който ту се надига, ту прикляква, сякаш се бои от нещо.

— Що за човек си ти?

— Гледайте, гледайте: ето там, в равнината, тича кошутата на един див елен, заедно с еленчето си. Царят на тази страна върза единия ми крак, за да не лудувам много. Сега мога само да подскачам. Аз съм бързоходец. Много съм пъргав и ловък. Нали нямам друга работа, седя си тука и се залисвам, като хващам елена за крака.

— Виж, това е хубаво! Я ни покажи ловкостта си!

Човекът протегнал ръка и веднага хванал за крака бягащата кошута.

— Наистина ти си ловък човек — рекли другите. — Ние отиваме за опърничавата дъщеря на слънцето. Ти може да ни потрябваш. Тръгвай с нас!

Тръгнали и четиримата. Вървели, що вървели, стигнали две планини със снежни върхове. Между планините седял един човек, а на носа му имало сняг.

— Що за човек си ти и защо има сняг на носа ти?

— Аз съм много силен човек. Докосна ли с върха на носа си тези планини, мигом ще се превърнат на прах.

— Виж, това е хубаво! Я ни покажи силата си!

Човекът извил глава наляво и надясно, докоснал с носа си планините и те се превърнали на прах.

— Ние отиваме за опърничавата дъщеря на слънцето. Ти може да ни потрябваш. Няма ли да тръгнеш с нас?

— Защо не? — отвърнал силният.

Тръгнали и петимата, кой с туркучанката, кой пешком. Вървели, вървели и стигнали до една висока скала. Върхът й приличал на върха на хорей^[2]. На този връх седял човек с открита глава, цялото му теме заснежено.

— Я го гледай! — зачудили се нашите пътници. — Що за човек си ти? Защо главата ти е заснежена?

— Щом тръсна главата си, ще се появи снежна буря и ще се понесат снежни вълни — отвърнал човекът.

— Покажи да видим!

Човекът тръснал глава и мигом се появила силна снежна буря.

— Стига, престани! — развикали се пътниците. — Ти ще ни отнесеш!

Човекът престанал да тръска главата си и бурята утихнала.

— Ние отиваме за опърничавата дъщеря на слънцето. Ти може да ни потрябваш. Тръгвай с нас!

Снежният човек се съгласил.

Вървели, вървели и видели: сред снежната равнина — размразено езеро. Край езерото седял човек с източени като фунийка устни.

— Хей, що за човек си ти? — запитали го пътниците.

— Аз съм човек, който на един дъх може да изпие цялото езеро заедно с рибите в него.

— Я ни покажи умението си! — рекли пътниците.

Човекът се навел и изпил всичката вода в езерото заедно с рибите в нея.

— Ние отиваме за опърничавата дъщеря на слънцето. Ти можеш да ни бъдеш полезен. Няма ли да тръгнеш с нас?

Човекът се съгласил и потеглил с другите. Вървели, вървели и стигнали до една чудна стъклена къща. Заобиколили я. Вратите били затворени и нямало как да влязат. Тогава единият от пътниците рекъл:

— Туй трябва да е къщата на слънчевата щерка. Нали виждате как блести! Я чувай, ти, дето всичко виждаш, погледни вътре и виж кой е в къщата!

Човекът погледнал и рекъл:

— Там има една девойка.

— Ей, човече с лъка, стреляй във вратата! — извикали другарите му.

Човекът опънал лъка и пуснал едната стрела. Стрелата отскочила назад с побито на върха й парче от ключалката. Вратата се отворила и всички влезли в къщата. Тя била отвътре светла-светла, цялата направена от злато и стъкло. Там седяла една девойка-хубавица, накичена с меден накит.

— Откъде идете вие, хора? — запитала тя.

— Ние идем отдалеко. Тръгнали сме за дъщерята на слънцето. Кажи ни къде да я намерим. Казват, че била много опърничава.

— Ще ви кажа къде да я намерите — отвърнала девойката. — Зная я аз нея. Тя наистина е много опърничава. Никой не може да излезе на глава с нея. Тежко и горко на оня, който я вземе за жена. Ще има да си оплаква дните. Но щом сте тръгнали толкова отдалеко, ще ви посоча пътя. Само че по-напред трябва да приготвя ядене и да ви нахраня.

Като казала тези думи, девойката излязла. Върнала се с наръч дърва от червена мед. След това излязла пак и донесла железни дърва. Наклала печката. Лумнал силен огън, задимило се. Всичко потънало в мъгла. Девойката изчезнала, сякаш не била там.

Някъде отдалеч долетял насмешливият й глас:

— Я ги гледай ти, дощяло им се да вземат слънчевата дъщеря. Много ще има да чакат!

Огънят все повече и повече се усилвал, дрехите на нашите пътници се подпалили. Тогава те се обърнали към оня, дето правел бурята, и рекли:

— Докарай снежна буря!

Появила се буря, разнесла дима и огънят малко поугаснал.

Сетне казали на другия, дето изпил водата на езерото:

— Угаси огъня!

Той изкарал вода от устата си и угасил огъня.

Тръгнали към вратата. Опитали се да излязат, но вратата била заключена. Ами сега! Тогава човекът със снега на носа докоснал с нос стената на къщата, тя се раздвоила и всички излезли навън.

А какво станало със слънчевата дъщеря? Къде била тя?

Човекът, дето всичко виждал, погледнал в далечината и рекъл:

— Дъщерята на слънцето седи близо до едно голямо езеро и се превива от смях. На нас се смее.

Пътниците казали на бързоходеца:

— Опитай се да хванеш оная присмехулница — слънчевата дъщеря, и я доведи тук!

Бързоходецът хукнал и се изгубил от очите им. Чакали го да се върне, чакали, но той все не идвал.

— Какво ли е станало с бегача? — рекли пътниците.

Оня, дето всичко виждал и всичко чувал, прилепил ухото си до земята, ослушал се и рекъл:

— Чувам смеха на слънчевата дъщеря.

Сетне погледнал надалеко:

— Тя бяга, а нашият човек не може да я стигне, защото кракът му е вързан.

Тогава човекът с лъка пуснал втората стрела. Стрелата прекъснала въжето, с което бил вързан крака на бегача, и той се втурнал с всички сили подир слънчевата дъщеря.

Минало доста време, но бегачът още го нямало.

Оня, дето всичко виждал и чувал, отново погледнал и рекъл:

— Бегачът не може да стигне слънчевата дъщеря, защото тя се е изхитрила и кой знае как е минала на отвъдния бряг на голямото езеро. Нашият човек няма как да премине езерото.

Решили да изпратят оня, дето можел да изпие цяло езеро. Ала той рекъл:

— Как тъй ще ида? Много е далеко, а краката ми са слаби.

Разпрегнали шарения елен. Сложили му златно седло. Водопиячът го яхнал. Отишъл и изпил всичката вода. Тогава бързоногият настигнал слънчевата дъщеря, хванал я и тримата се върнали.

Настанили дъщерята на слънцето в туркучанката. Елена със златното седло отново впрегнали в шейната. Шейничката потеглила и всички тръгнали след нея.

Стигнали мястото, където живеел човекът, който изпил водата. Зетят на слънцето му рекъл:

— Хубаво направи, че ми помогна. Остани да живееш тук. В това езеро ще се размножат много риби. С тези риби ти ще храниш чедата си и всички хора наоколо. Стани стопанин на водата!

И първият помощник останал там.

Другите продължили своя път. Стигнали мястото, където живеел човекът, който правел снежна буря. Зетят на слънцето му рекъл:

— Хубаво направи, че ми помогна. Остани тук и бъди господар на бурята и на снеговете!

Останал и вторият помощник.

Другите поели по-нататък. Стигнали мястото с двете снежни планини. Зетят на слънцето се обърнал към човека със снега на носа и му рекъл:

— Хубаво направи, че ми помогна. Остани да живееш тук. Ти ще имаш власт над планинските зверове и ще ги пращаш на хората, за да им служат.

Останал и третият помощник.

Другите продължили своя път. Стигнали мястото, където живеел бързоходецът. Зетят на слънцето му рекъл:

— Хубаво направи, че ми помогна. Остани да живееш тук. Бъди стопанин на дивите елени. Храни хората.

Бързоходецът се простил с другарите си, които поели по-нататък. Стигнали мястото, където живеел човекът с лъка. Зетят на слънцето му рекъл:

— Хубаво направи, че ми помогна. Остани да живееш тук. Бъди стопанин, който дава сполука в лова!

И петият помощник останал, а другите продължили по-нататък. Стигнали до онова място, където живеел човекът, който всичко виждал и всичко чувал. Зетят на слънцето му рекъл:

— Хубаво направи, че ми помогна. Остани тук. Ти ще даряваш новородените деца с хубаво зрение и добър слух.

И зетят на слънцето поел по-нататък с невестата си. Завел я в земята си. Тя се укротила и двамата заживели щастливо. Оттогава слънцето грее и от лъчите му цялата земя получава живот.

Бележки

[1] Туркучанка — малка ниска шейна, в която впрягат елени. ↑

[2] Хорей — дълъг дървен прът с костена кука накрая. С хорея подкарват елените, като се возят с шейни. ↑