Бистрият ручей и ярката звезда (Корякска приказка)

Край студеното море живеел беден коряк. Денем и нощем там духал вятър. Животът на коряка не бил добър. Студът и нуждата го измъчвали.

Една заран той излязъл от вехтата си юрта и що да види: на стария чепат дънер седи красива птица и гледа към бедното му жилище. Корякът се спрял, а птицата изведнъж размахала криле, разтворила клюна си и продумала:

— Жал ми е за тебе, бедни човече. Ти живееш на студената земя и не виждаш радост.

Корякът нищо не отвърнал на хубавата птица. Езикът му се схванал от почуда. Птицата забелязала учудването му и рекла:

— Бедни човече, вземи всичко, което тука ти е скъпо, и тръгни след мене. Аз ще те отведа на една топла земя под весело небе.

Зарадвал се корякът, събрал стрелите си, взел завещания от дядо му лък, взел клонестите рога на загиналия през пролетта негов любим елен и тръгнал след птицата.

Птицата прелетяла над много високи планини и широки реки, много пъти се спущала на земята, за да може човекът да си почине, а щом започвало да бледнее нощното небе, пак литвала напред.

През едно ясно, слънчево утро хубавата птица кацнала върху клоните на едно зелено дърво край бистър ручей и рекла:

— На тази земя построй жилището си и живей, а пък аз ще литна отвъд широките полета, отвъд високите планини, отвъд горите и езерата и ще ти донеса щастие.

Корякът се поклонил на хубавата птица, тя се издигнала над белите облаци и литнала към оная страна, откъдето изгрява слънцето.

Тръгнал корякът да избира място, дето да си построи жилище. Гледа: от високата планина се спуща ручей, а водата му по-светла от сребро. Напил се той с бистра вода и усетил необикновена бодрост. Извърнал глава към небето и видял: над ручея блести, по-ярка от злато, голяма звезда.

Зарадвал се сиромахът и решил на това място да си построи жилище.

Струпал си от дълги клони шалаш^[1], напил се с бистра вода от ручея и тръгнал на лов.

Вървял си корякът по тайгата и си пеел весела песен. По едно време видял, че в долината тичат охранени елени, а върху най-хубавия от тях язди богат коряк.

Сиромахът се уплашил, поискал да се скрие в кедровата гора, но не успял. Богатият го видял и извикал:

— Я се покажи, кой си ти? Защо ходиш по моята земя, без да питаш?

Сиромахът се приближил до богатия и мълчаливо загледал хубавия елен. Богатият се разсърдил, задето не го почел с нисък поклон, и извикал:

— По чужда земя ходиш и стопанина не почиташ! Я ми покажи мястото, където си се спрял.

Сиромахът навел глава и повел богатия към бистрия ручей.

Харесало се на богатия това място, запретнал се той, съборил бедното жилище на сиромаха, издигнал голяма яранга, украсил я със скъпи кожи, взел лъка и стрелите на преселника, за да не убива животни в тази земя, и го прогонил далеко от очите си.

Обидно станало на бедния коряк. Приближил се той до зеленото дърво, където седяла някога хубавата птица, и горчиво заплакал.

Дървото усетило, че върху студените му корени падат човешки сълзи, зашумяло с разкошните си клоня и приветливо казало:

— Виждам мъката ти и искам да те утеша. Малко остана до деня на радостта. Сега си почини, а утре рано сутринта чакай птицата.

Бедният коряк с облекчение въздъхнал, отпуснал се върху влажната земя и сладко заспал, а зеленото дърво склонило над него клоните си и го закрило от лошите очи.

На заранта сиромахът се събудил: голямата тайга шумяла наоколо му, а хубавата птица се спускала от високото небе. В клюна си тя държала ярката звезда.

Той не повярвал на чудото, затворил очите си и паднал с лице към земята. Докоснал пръстта и усетил, че е станала по-топла. Долепил ухото си до нея и чул — земята пее необикновена песен. Тогава скочил на крака, а хубавата птица кацнала на клонче на зеленото дърво и рекла:

— Бедни човече, вземи тази ярка звезда и я носи по земята. Тя е твоето щастие!

Корякът с радост взел ярката звезда и я понесъл из тайгата.