Най-силният (Нанайска приказка)

През зимата нанайските деца се втурнали да се пързалят на леда. Отначало играли и се пързаляли. Сетне се сбили. Едно момче на име Намека набило друго, което се казвало Курбу. Набил Намека Курбу и захванал да се хвали:

— Аз съм най-силен!

Но същия миг се подхлъзнал, паднал и си пукнал главата отзад. Курбу му рекъл:

— Ето на̀, излиза, че ти не си най-силният, щом като ледът те надви. Виждаш ли, кръв тече. Поклони се на леда!

Намека запитал леда:

— Чувай, Лед, има ли друг, който да е по-силен от тебе?

— Има — отвърнал ледът. — Слънцето е по-силно от мене. Щом напече, аз почвам да се топя! Поклони се на слънцето!

Момчетата тръгнали към слънцето. Дълго вървели. Най-сетне стигнали. Намека рекъл на слънцето:

— Ей, Слънце! Аз надвих Курбу, ледът надви мене, а ти можеш да стопиш леда — значи, ти си по-силно от нас! Дойдох да ти се поклоня!

Слънцето помислило, помислило и казало:

— Облакът е по-силен от мене. Щом ме покрие, лъчите ми не могат да минат през него и на земята става студено…

Тогава момчетата поели към облака.

Изкачили се на една висока планина. Наоколо — мъгла, влага, студ. Додето стигнат облака, те се измокрили, покрила ги ледена корица. Намека рекъл на облака:

— Слушай, облако! Аз съм по-силен от Курбу, ледът е по-силен от мене, слънцето е по-силно от леда, ти си по-силен от слънцето — значи, ти си най-силен от всички. Затуй съм дошъл да ти се поклоня.

Додето облакът се накани да отвърне — задухал вятър, завъртял се наоколо, засвирил, зашумял и разнесъл облака.

Само преди един миг било студено и влажно, на два крачки нищо не се виждало, а сега изведнъж станало топло, светло, заблестяла дъгата, слънцето засияло и целият Амур — от горното течение до залива — станал видим, като на длан. Тогава Намека извикал на вятъра:

— Слушай, Ветре! Аз надвих Курбу, ледът ми пукна главата отзад, слънцето разтопи леда, облакът може да покрие слънцето, а ти прогони облака! Значи, ти си най-силен от всички ни. Затуй съм дошъл да ти се поклоня!

Намека се поклонил. А Курбу запитал вятъра:

— Ти можеш ли да поместиш планината?

Вятърът задухал. Но колкото и да надувал бузи, планината си стояла както преди. Само от върха й се отронили песъчинки.

— Е-е! — рекъл Намека. — Много време ще ти трябва, за да преместиш планината от едно място на друго. Излиза, че планината е по-силна от тебе!

Момчетата се поклонили на планината.

— Планино, планино! — викнал тогава Намека. — Май че ти си най-силна от всички в света?

Изпъшкала планината, замислила се.

— Не — отговорила тя. — Дървото е по-силно от мене. То расте на гърба ми и с корените си ме разрушава.

Намека се поклонил на дървото:

— Слушай, Дърво! Аз надвих Курбу, ледът надви мене, слънцето надви леда, облакът надви слънцето, вятърът надви облака, планината надви вятъра, ти надвиваш планината. Май че ти си най-силно от всички?

Зашумели листата на дървото.

— Да, аз съм най-силно от всички — рекло то.

— Хайде де, туй вече е лъжа — отвърнал Намека. И като грабнал една секира — отсякъл дървото.

Тогава всички се поклонили на Намека: и гората, и вятърът, и облакът, и слънцето, и ледът.

Оттогава станало ясно, че най-силен от всички в света е човекът.