Лисицата, птичката и гарванът (Ненецка приказка)

На едно дърво седяла птичка. А в гнездото й имало четири птиченца. Изведнъж под дървото дотърчала лисицата, видяла птичката и рекла:

— Дай ми едно от твоите птичета — искам да ям.

— Не си давам птичетата! Търси на друго място.

— Ако не ми дадеш — рекла лисицата, — ще отсека дървото ти. Виждаш ли, аз имам сабя в кожена ножница. — Лисицата вдигнала опашката си и взела да я размахва, сякаш иска да отсече дървото. Птичката се изплашила и заплакала:

— Не ми сечи, Лисо, дървото, ще ти дам едно от птиченцата.

Тя изхвърлила от гнездото едно птиче, а Лиса това и чакала. Грабнала птичето и го отнесла в гората.

Заплакала птичката. Мъчно й било за птичето. Долетял гарванът и запитал:

— Защо плачеш, птичко? Какво си се натъжила?

— Как да не плача? — рекла птичката. — Лиса изяде едното ми птиче.

Зачудил се гарванът:

— Как е могла Лиса да ти изяде едното птиче? Нали гнездото ти е високо на дървото!

— Аз сама й го хвърлих, защото искаше да отсече дървото — тя има остра сабя в кожена ножница.

— Глупава птичка си ти — рекъл гарванът, — то не е сабя, ами опашка. Друг път, като дойде лисицата, не й давай птиче, нека сече, нищо няма да направи!

На другия ден Лиса пак пристигнала и отново се замолила:

— Я ми дай още едно птиче, защото изгладнях.

— Не — рекла птичката, — няма да ти дам никакво птиче!

Разсърдила се Лиса:

— Тогава ще сека дървото!

И захванала да удря дървото с опашката си. Удряла, удряла — пух се дигнал от опашката й наоколо, а дървото не помръднало. Лисицата седнала да си почине и запитала:

— Кой те научи да не ме слушаш? Не те ли научи гарванът?

— Не — отвърнала птичката, — аз сама се досетих. Нали си имам свой ум.

— С твоя ум ти нямаше да се досетиш, тук гарванът ти е помогнал; ще го науча аз него, дето се бърка в моите работи!

Лисицата хукнала да дири гарвана. Много дни тичала. И ето че стигнала до една голяма река. На брега имало няколко чума^[1]. Лисицата решила да докопа нещо от хората. Изровила трап, легнала в него с корема нагоре и си изкарала навън езика. Червеният й език се виждал отдалеко.

Както лежала лисицата, изведнъж видяла — гарванът лети. А гарванът забелязал червения език на лисицата и си помислил:

— Охо, ето вечеря за мене!

Спуснал се към лисицата и стръвно клъвнал с клюна си езика й, но лисицата го сграбила за главата и се засмяла:

— Аха, нали ти учиш птичката на ум и разум, сега пък аз ще те науча!

Гарванът се изплашил и взел да се моли на лисицата:

— Не ме убивай така. Кой ще те похвали, ако ме убиеш тъй лесно? По-добре ме изнеси на скалата, сложи ме над пропастта, затечи се и ме блъсни долу.

„Наистина — помислила си лисицата, — тъй трябва да го науча аз него, нека падне и си строши костите.“

Лисицата изнесла гарвана накрай скалата и се засилила, за да го блъсне. Но гарванът размахал криле и полетял. Лисицата не могла да се задържи на стръмното, паднала долу и насмалко щяла да си счупи крака. Оттогава тя престанала да се мери с гарвана по хитрини.