Коя птица лети най-високо ^[0] (Южноафриканска приказка)

Птиците решили да си изберат цар. Хората си имат цар, животните също, защо да си нямат и те? Събрали се всички на едно място.

— Нека да е щраусът, защото той е най-голям! — извикал един.

— Не, той не може да лети.

— Орелът — той е най-силен.

— Не може, той е много грозен.

— Лешоядът, защото той лети най-високо.

— Не, лешоядът е твърде мръсен, миризмата му е ужасна.

— Паунът — той е толкова красив.

— Краката му са много грозни, а също и гласът му.

— Бухалът, защото той може да вижда добре.

— Бухалът не, той се бои от светлината.

И така те до никъде не стигнали. После някой извикал силно:

— Нека този от нас, който може да излети най-високо, той да бъде цар.

— Да, да — закрещели всички и по даден сигнал всички се издигнали към небето.

Лешоядът летял цели три дни без да спре, право към слънцето. След това силно извикал:

— Аз съм най-високо, аз съм цар.

— Тинк-тинк-тинк — чул той над себе си. Там летяло врабчето Тинк-тинк. То се държало здраво за едно от големите пера на крилото на лешояда, без той да го усети, защото било много леко.

— Тинк-тинк-тинк, аз съм най-високо, аз съм цар — пищял Тинк-тинк.

Лешоядът летял още един ден, като продължавал да се издига все по-нависоко.

— Аз съм най-високо, аз съм цар.

— Тинк-тинк-тинк, аз съм най-високо, аз съм цар — имитирал го Тинк-тинк. Той бил пак там, изпълзял изпод крилото на лешояда.

На петия ден лешоядът полетял право нагоре.

— Аз съм най-високо, аз съм цар — извикал той.

— Тинк-тинк-тинк — изпищяло малкото същество над него. — Аз съм най-високо, аз съм цар.

Обаче лешоядът бил вече изморен и полетял право към земята. Другите птици били напълно вбесени. Тинк-тинк трябвало да умре, защото се възползувал от перата на лешояда и се скрил между тях. Всички полетели след него и той бил принуден да потърси спасение в една миша дупка. Но как да го измъкнат оттам? Някой трябвало да застане на стража, за да го сграбчи в момента, в който си покаже главата навън.

— Бухалът трябва да стои на стража, той има най-големи очи, той може да вижда добре — извикали те.

Бухалът отишъл и заел позиция пред дупката. Но слънцето греело, било топло, и скоро бухалът се унесъл и заспал дълбоко.

Тинк-тинк надникнал, видял, че бухалът спи, измъкнал се и отлетял. Скоро след това дошли другите птици да видят дали Тинк-тинк е още в дупката.

— Тинк-тинк — чули те от едно дърво и що да видят — там седи малкият нахалник.

Бялата врана била така възмутена, че се извърнала и възкликнала:

— Нямам повече думи!

И от този ден белите врани повече никога не говорят. Дори и да ги удариш, те не издават ни звук, ни стон.

Илюстрация от книга за зоологията на Южна Африка