Серия
Жълтите очи на крокодилите (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La valse lente des tortues, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Четвърта част

Ирис извади пудриерата си марка „Шисейдо“ от елегантната голяма чанта „Бъркин“. Влакът наближаваше „Сейнт Панкрас“ и тя искаше да бъде най-красивата жена, която ще слезе на перона.

Дълга черна коса, завързана на опашка, сиво-виолетови сенки на клепачите, спирала на миглите, ах, тези нейни очи, не се уморяваше да им се любува, невероятно е как си променят цвета, мастиленосини, когато съм тъжна, златисто искрящи, когато съм весела, кой би могъл да опише тези очи? Тя вдигна яката на блузата си „Жан-Пол Готие“, похвали се за избора на виолетовия костюм с панталон, който идеално очертаваше фигурата й. Целта на пътуването беше най-обикновена: да си върне Филип и своето полагаемо се място в семейството.

С нежност и умиление се замисли за Александър, не го бе виждала от шест седмици. Беше много заета в Париж. Беранжер беше първата, която й се обади.

— Беше ослепителна вчера в ресторанта. Не исках да те притеснявам, видях те, обядваше със сестра ти…

Разбъбриха се, все едно вчера се бяха разделили. Времето изтрива всичко, установи Ирис, освежавайки леко пудрата си. Времето и безразличието. Беранжер беше „забравила“, понеже Беранжер не се интересуваше от никого. Беше облизвала лакомо пяната на парижките клюки, пяната беше спаднала и тя вече не си спомняше нищо. Смъртоносна лекота, добре си ми дошла! — каза си Ирис. На лявата буза забеляза бръчица, тънка като паяжинка, залепи се до огледалото, изруга и реши да поиска от Беранжер телефона на дерматолога й.

Мъжът, седнал срещу нея, я изпиваше с очи. Около четирийсет и пет годишен, решително лице, широкоплещест. Тя щеше да си върне Филип. В противен случай бе готова да съблазни друг мъж! Трябваше да бъде реалистка, оставаха й само няколко патрона и логиката налагаше да прояви трезвомислие във финалното сражение. Налагаше се да впрегне всичките си сили, за да го спечели, като запази и евентуален резервен ход за отстъпление.

Тя прибра пудриерата и си глътна корема. Беше наела треньор, господин Ковалски, който я мачкаше като пластилин. Караше я да се върти, да се разгъва, сгъва, разтегля, повдига, да подскача, да се извива. Невъзмутимо броеше коремните преси, не изпитваше капка жалост към нея и когато го умоляваше да не бъде толкова взискателен, той продължаваше да брои едно и две, и три, и четири, трябва да сте наясно какво искате, госпожо Дюпен, на вашата възраст трябва да правите двойно повече. Ненавиждаше го, но той се оказа изключително полезен. Идваше при нея три пъти седмично. Пристигаше, свирукайки, носеше пръчка, която му служеше при упражненията за раменете. Подстриган на паница, с хлътнали малки кафяви очи, къс чип нос и гръден кош на рибар. Облечен неизменно в небесносин анцуг с оранжеви и виолетови ленти, преметнал на рамо малка чантичка. Работеше с бизнесдами, адвокатки, актриси, журналистки, жени без никакви занимания. Рецитираше поменика на имената им, докато тя се потеше. Беше се запознала с него у Беранжер, която се бе отказала след шест тренировки.

Тя се отпусна на облегалката. Беше постъпила правилно, като съобщи за идването си първо на Александър, преди да говори с Филип. Не му остави вратичка за измъкване. Всичко щеше да се реши по време на лондонския й престой. По гърба й полазиха тръпки.

Ами ако пътуването се окаже поредният провал?

Тя се загледа в сивите лондонски предградия, малките къщи, плътно долепени една до друга, мърлявите неугледни градинки отпред, съхнещото пране, изпочупените градински столове. Сравни ги с дългите блокове с безброй входове, нацвъкани в парижките предградия.

Ами ако се провали?

Не желаеше да мисли за последствията.

Тя кимна, когато мъжът отсреща предложи да свали чантата й от багажника. Благодари му с любезна усмивка. Миризмата на евтин одеколон, която долови, когато той вдигна ръце, за да поеме багажа, й бе достатъчна: нямаше смисъл да си губи времето с него.

Филип и Александър я чакаха на перона. Колко бяха красиви! Тя изпита чувство на гордост и не се обърна към мъжа, който беше тръгнал заедно с нея, но после изостана, виждайки, че я посрещат.

Вечеряха в пъб на ъгъла на „Холанд“ и „Кларъндън“. Александър разказа как получил най-добрата оценка по история от целия клас, Филип изръкопляска, Ирис също. Не знаеше дали ще спят в една стая, или той си бе уредил вече да преспи другаде. Припомни си колко беше влюбен в нея и взе да си самовнушава, че такава любов не може да свърши просто ей така. В края на краищата всички семейни двойки изживяват трудни моменти, важното е това, което са създали заедно… Но аз какво съм създала с него? — си каза, проклинайки трезвомислието си, което не й позволяваше да изпада в самодоволство. Той направи опит да създаде, но аз, аз какво направих?

Тя чу Александър да описва подробно програмата за уикенда.

— Ще успеем ли да я изпълним? — попита развеселена.

— Ако ставаш рано, да. И ако не се размотаваш…

Какъв сериозен вид имаше само! Помъчи се да си припомни на колко години е. Скоро ще навърши четиринайсет. Говореше английски без никакъв акцент, когато се обръщаше към сервитьора или споменаваше заглавието на някой филм.

Филип говореше с него, за да не се налага да се обръща директно към нея. Казваше: мислиш ли, че на мама ще й бъде интересно да види ретроспективната изложба на Матис, или ще предпочете да отиде на изложбата на Миро? Александър отвръщаше, че според него мама би искала да посети и двете. Аз съм перце за федербал, което си прехвърлят с лекота, задавайки си въпроси един на друг, без да имам право на отговор. Тази лекота не й вдъхна доверие.

Апартаментът на Филип напомняше на парижкия. Нищо чудно, след като той беше избирал мебелите. Тя го наблюдаваше отстрани. Обзавеждането не я вълнуваше. Тя не беше безразлична към красивия интериор, но не обичаше да обикаля антикварните магазини, търговете. Не харесвам нищо, изискващо продължително усилие, обичам да се разхождам безцелно, да мечтая, да се излегна и да чета с часове. Аз съм съзерцателен тип. Втора мадам Рекамие. Мързелана съм аз, нищо друго! — чу вътрешния си глас, но го изкомандва да замълчи.

Филип беше оставил пътната й чанта в антрето. Александър отиде да си легне, след като учтиво помоли за целувка, и двамата останаха сами в просторния хол. Беше сложил бял мокет, вероятно не канеше често гости. Тя се разположи нашироко на голямо канапе. Наблюдаваше го как пуска стереоуредбата, избира компактдиск. Изглеждаше направо херметизиран, та тя се запита дали не беше сбъркала с идването. Вече не беше толкова сигурна, че има сини очи, тънка талия, закръглени рамене. Започна да мачка крайчеца на косата си, изхлузи обувките си и подви дългите си крака в отбранителна поза на изчакване. Чувстваше се чужда в този апартамент. Филип не се отпусна нито за миг, тя долови напрегнатото му поведение. Беше внимателен, учтив, но я държеше на разстояние. Как бяха стигнали дотук? Тя реши да престане да мисли за това. Не можеше да си представи живота без него. Миризмата на одеколона на мъжа от влака я удари в носа и тя направи отвратена гримаса.

— Александър изглежда добре…

Филип се усмихна, поклати глава и сякаш каза на себе си:

— Щастлив съм с него. Не знаех, че може да ме изпълни с такова щастие.

— Много се е променил. Едва го познах.

Той й отвърна наум: ти никога не си го познавала. Не желаеше да намесва Александър във враждебните действия. Проблемът не беше Александър, а този брак, който се влачеше и не искаше да умира, само се преструваше, че продължава. Гледаше я насреща си. Най-красивата от всички жени, пръстите й си играеха с перлената огърлица, която й подари за десетгодишнината от сватбата им, синьовиолетовият й поглед вперен напред, гъмжащ от въпроси за бъдещето на връзката им, за нейното бъдеще… Тя пресмяташе още колко години щеше да бъде привлекателна, как да си го запази или да си намери друг съпруг, въздух не й достигаше при мисълта за трудностите, които й предстояха с някой непознат, а той беше тук, до нея, лесна жертва, свикнал да се подчинява.

Погледът му се плъзна по фината ръка, източената шия, месестите устни, раздели я на части и всяка получи отлична оценка. Представи си я как разказва на приятелките си за лондонския уикенд или как го премълчава, вероятно вече не са й останали много приятелки. Представи си я във влака, как мисли за шансовете си, как разглежда лицето си в огледалото… Толкова дълго се беше лутал в миража на любовта си. Там, където виждах оазис, палми, извор с жива вода, всичко е било сметки и спечена от суша земя. Било ли й е хубаво с мен? Нищо не зная за тази жена, която съм притискал в обятията си. Това не ме засяга вече. Тази вечер трябва да сложа край на илюзиите й. Тя проследи с очи къде оставих пътната й чанта. Пита се къде ще спи. Няма да спим заедно, Ирис.

Той отвори уста, за да изрази мисълта си гласно, но тя се наведе й ръката й затърси падналата обица. Я виж ти, изненада се Филип, тази жена не я познавам, възможно ли е друг да й подарява бижута? Или е просто лъскава дрънкулка, харесана от някоя витрина?

Междувременно Ирис намери обицата и си я сложи. Усмихна му се ослепително. „Сърцето й е кактус, настръхнал в усмивки.“ Къде беше прочел тази фраза? Сигурно си я бе записал, имайки предвид нея. Той бегло се усмихна. Познавам те, ще преодолееш раздялата. Защото не ме обичаш. Защото си безчувствена. Облаците прелитат над сърцето ти, без да оставят белези по него. Ти си като разглезено дете, на което се подарява играчка. То пляска с ръчички, заиграва се с нея за кратко и после я хвърля. За да си поиграе с друга. Още по-красива, по-голяма, още по-разочароваща. Нищо не е в състояние да запълни празното ти сърце. Вече не знаеш какво да търсиш, за да събудиш тръпката… Трябват ти бури, урагани, за да изпиташ малка, съвсем мъничка емоцийка. Ставаш опасна, Ирис, опасна за самата себе си. Внимавай, ще се разбиеш. Би трябвало да те предпазвам, но вече изгубих хъс, желание да го правя. Толкова дълго те предпазвах, прекалено дълго, но това време свърши.

— Донесох ти подаръци — каза Ирис, колкото да наруши мълчанието.

— Много мило…

— Къде остави пътната ми чанта? — попита тя закачливо.

Много добре знаеш, едва не отговори той.

— В антрето…

— В антрето ли? — учуди се тя.

— Да.

— Аха…

Тя стана и отиде да вземе чантата си. Извади син кашмирен пуловер, кутия превъзходни бадемови сладкиши калисони. Подаде му ги, широко усмихната като янки разузнавач, попаднал на коварен индианец.

— Калисони? — учуди се Филип, поел бялата ромбовидна кутия.

— Спомняш ли си? Уикендът, който прекарахме в Екс ан Прованс… Беше си купил десет кутии, за да имаш подръка навсякъде: в колата, в работата, вкъщи! Според мен бяха прекалено сладки…

Тя чуруликаше радостно; слухът му долови рефрена, който тя не се осмеляваше да подеме открито. Бяхме толкова щастливи, ти така ме обичаше!

— Беше много отдавна… — отговори Филип, който се напъна да си спомни; после остави кутията на ниската масичка, сякаш не желаеше да се връща назад в измислено щастие.

— О, Филип! Не беше чак толкова отдавна!

Тя бе приседнала на килима и обхвана с ръце коленете му. Толкова беше красива, че я съжали. Оставена сама на себе си, без закрилата на любящ я мъж, щеше да се превърне в много лесна жертва заради малодушието си. Кой ще я закриля, ако ме няма?

— Изглежда, си забравил, че сме се обичали…

— Аз те обичах! — поправи я той тихо.

— Какво искаш да кажеш?

— Че беше едностранно и… че свърши.

Тя вдигна глава и се взря в него, не вярваше на ушите си.

— Свърши? Не е възможно!

— Напротив, ще се разделим, ще се разведем…

— О, не! Обичам те, Филип, обичам те. През цялото време във влака си мислех за теб, за нас, казвах си, че ще започнем от нулата, ще започнем на чисто. Скъпи мой… — тя хвана ръката му и силно я стисна.

— Моля те, Ирис, не усложнявай допълнително нещата, много добре знаеш какво е положението!

— Правих грешки. Зная… Но разбрах също, че те обичам. Наистина те обичам… Държах се като разглезено момиченце, но вече зная, зная…

— Какво знаеш? — попита той, предварително отегчен от обясненията й.

— Зная, че те обичам, че не те заслужавам, но зная, че те обичам.

— Също както обичаше Габор Минар…

— Никога не съм го обичала!

— Значи идеално си се преструвала.

— Излъгала съм се!

— Не, мен ме излъга! Не е едно и също. И какъв е смисълът да говорим? Това е минало. Аз обърнах страницата. Промених се, вече не съм същият човек и този друг човек няма нищо общо с тебе…

— Не говори така! И аз ще се променя. Не се страхувам, нищо не може да ме уплаши, когато съм с теб!

Той я изгледа иронично.

— Според теб, ако кажеш, че ще се промениш, ще се промениш наистина, и като казваш, че съжаляваш, аз ще забравя всичко и ще се съберем отново! Животът не е толкова лесен, скъпа!

Тази думичка й вдъхна надежда. Допря глава до коленете му и го погали по крака.

— Моля те да ми простиш всичко!

— Ирис! Ако обичаш! Стига… — той тръсна крак, сякаш се освобождаваше от досадно куче.

— Но не мога да живея без теб. Какво ще правя?

— Не ме е грижа; все пак няма да те оставя на произвола на съдбата, разбира се…

— А ти, ти какво смяташ да правиш?

— Все още не съм наясно. Имам нужда от спокойствие, от добро отношение, от съпричастност… Имам нужда да променя живота си. Дълго време животът ми се въртеше около теб, ти бе смисълът на живота ми, после работата, която ме поглъщаше изцяло, после синът ми. След това работата ми досади, ти направи всичко възможно да се уморя от теб, сега имам Александър и желание да променя живота си. Станах на петдесет и една, Ирис. Имах много развлечения, натрупах доста пари, но и доста се разпилявах. Отсега нататък вече не се нуждая от красиви обноски, от светски изяви, от фалшиви обяснения в любов и приятелство, от наперени самовлюбени мъжкари, които си ги мерят! Твоята приятелка Беранжер ми се предложи последния път, когато я видях…

Беранжер! — тя го погледна изненадана и развеселена.

— Вече зная как да бъда щастлив и това ново щастие не е свързано с теб. Дори ти си неговата обратна страна. Затова те гледам, виждам, наистина си ти, но престанах да те обичам. Трябваше ми доста време, осемнайсет години, докато изтекат песъчинките през тясната част на часовника. Ти изчерпа пясъчните си запаси, а аз се преместих на другата купчинка. Много е просто всъщност…

Тя вдигна към него очарователното си уплашено лице, на което бе изписан израз на недоверие.

— Не е възможно! — възкликна тя, натъкнала се на решителността в погледа му.

— Стана възможно. Отлично знаеш, Ирис, че не изпитваме нищо един към друг. Защо да се преструваме?

— Но аз те обичам!

— Моля те! Запази благоприличие!

Той се усмихна снизходително. Погали я по косата, както се прави, когато е нужно да се успокои дете.

— Остави ме тук при теб. Нека това бъде мястото ми.

— Не, Ирис, не… Дълго се надявах, но сега вече край. Много те харесвам, но не те обичам. Това е положението и нищо не мога да променя.

Тя се дръпна, сякаш змия я ухапа.

— Има ли жена в живота ти?

— Не те засяга.

— Има жена! Коя е тя? В Лондон ли живее? Затова дойде тук! Отдавна ли ми изневеряваш?

— Ставаш смешна. Нека си спестим подобни сцени.

— Обичаш друга. Усетих го още с пристигането. Жената знае кога не е желана и става незабележима. Аз съм станала незабележима. Не мога да го понеса!

— Струва ми се неуместно точно ти да ми устройваш сцени на ревност, какво ще кажеш? — той я изгледа подигравателно и тя избухна в гневни крясъци.

— Дори не ти изневерих с него! Нищо не се случи! Съвсем нищо!

— Възможно е, но не променя нещата. Свърши и няма смисъл да се питаме как и защо. Или по-скоро ти би трябвало да се запиташ как и защо… За да не повториш същите грешки с друг!

— А ти питаш ли се за мен, за моята любов?

— Това не е любов, а самолюбие; бързо ще се излекуваш. Ще си намериш друг, не се съмнявам в теб!

— В такъв случай не трябваше да ми казваш да идвам!

— Сякаш си питала за моето мнение! Ти се натрапи, не споменах нищо заради Александър, но изобщо не съм те канил.

— Като отвори дума за Александър, вземам го с мен, щом така стоят нещата. Няма да го оставя тук с твоята… любовница!

Изплю думата, все едно беше омърсила устата й.

Той я хвана за косата, дръпна я силно, за да я заболи, долепи устни до ухото й и прошепна:

— Александър остава тук с мен, точка по въпроса!

— Пусни ме!

— Чу ли добре? Ще водим битки, ако се наложи, но няма да ти позволя да го докоснеш. Кажи ми колко трябва да ти платя за всичко, ще ти дам парите, но няма да получиш родителските права над Александър.

— Ще видим! Той е мой син!

— Ти никога не си се грижила за него, никога не си се интересувала от него и няма да търпя да си послужиш с него, за да ме изнудваш. Разбра ли?

Тя наведе глава и не отговори.

— Тази нощ отиваш в хотел. Точно до нас има един много приятен. Ще преспиш и утре ще отпътуваш обратно, без да драматизираш. Ще обясня на Александър, че си се разболяла, върнала си се в Париж и отсега нататък ще идваш да го виждаш тук. Двамата заедно ще обсъдим дните, начините и ако се държиш прилично, можеш да го виждаш колкото искаш без ограничения. При едно условие, не го забърквай в тези неща.

Тя се освободи и се изправи. Опъна си дрехите. И без да го поглежда, заяви:

— Разбрах. Ще обмисля и ще ти съобщя. По-точно ще наема адвокат, който ще ти съобщи. Искаш война, добре, ще я имаш!

Той се разсмя.

— Как ще я водиш тази война, Ирис?

— Както всички майки, които се борят да запазят детето си! Детето винаги се дава на майката. Освен ако е уличница, алкохоличка или наркоманка!

— Които, да ти съобщя, стават много добри майки. Във всеки случай по-свестни майки от теб! Не се изправяй срещу мен, Ирис, защото може да изгубиш всичко…

— Ще видим!

— Имам твои снимки в един вестник, как се целуваш с един младеж, имам свидетели за разпуснатото ти поведение в Ню Йорк, дори бях наел детектив, за да разкрия подробностите около историята ти с Габор Минар, аз плащах сметките за продължителния ти престой в клиниката, продължавам да плащам сметките за фризьора, масажиста, модния шивач, за ресторантите, хилядите евро, които харчиш на воля, не би могла дори да сумираш всички числа! Няма да ти повярват нито за секунда в ролята на безутешна майка. Съдията ще ти се смее. Особено ако е жена, дето с труд си печели прехраната! Ти не познаваш живота, Ирис. Представа нямаш. Ще станеш за смях в съда.

Тя стоеше пребледняла, смазана, сините й очи бяха изгубили блясъка си, ъгълчетата на устните й увиснаха и тя доби вид на разорена възрастна дама, пристрастена към хазарта. Дългите кичури черна коса бяха провиснали, тя вече не беше ослепителната и великолепна госпожа Ирис Дюпен, а победена жена, която виждаше как й се изплъзват власт, красота и пари.

— Бях ли достатъчно ясен? — попита Филип.

Тя не отговори. Вероятно търсеше някоя оскърбителна реплика, но напразно. Грабна чантата, шала, пътната си чанта и изхвърча, тряскайки вратата.

Не й се плачеше. Беше поразена. Вървеше по дълъг бял коридор, в края на който със сигурност таванът щеше да се срути отгоре й. Тогава щеше да страда и животът й щеше да стане на развалини и хаос. Не знаеше кога ще настъпи моментът, искаше само да изтласка колкото може по-далече края на коридора. Мразеше го. Не можеше да понесе мисълта, че й се изплъзва. Той е мой! Никой няма право да ми го отнема. Той ми принадлежи.

Беше видяла хотела, когато се прибираха пеша от ресторанта.

Щеше да отиде сама. Нямаше нужда някой да й запазва стая. Нуждаеше се единствено от кредитната си карта. А нея поне до второ нареждане все още я имаше. И възнамеряваше да си я запази, нямаше да допусне да й бъде отнета.

Както и да е, мислеше тя, потраквайки гневно с токчета, никога не е бил толкова съблазнителен, колкото тази вечер, и никога не бях желала по-силно да се хвърля в прегръдката му. Защо винаги обичаме мъжете, които ни отблъскват, държат се гадно, защо не се вълнуваме от мъж, който се влачи в краката ни?

Утре ще разсъждавам по тази тема.

Тя отвори вратата на хотела, подаде кредитната си карта и поиска най-хубавия апартамент.

 

 

На другия ден след общото събрание Жозефин реши да си обуе маратонките и да отиде да потича. Ще направя две обиколки на езерото, за да изхвърля отровата от гадното събрание.

Зое още спеше и тя й остави бележка на масата в кухнята. Беше събота и нямаше училище. Скоро щяха да си проговарят, звездите бяха обещали.

В асансьора срещна господин Мерсон, който отиваше да кара колело. Беше обул прилепнал черен клин, препасал чантичка на кръста, носеше каска на главата.

— Малко тичане, госпожо Кортес?

— Малко въртене на педали, господин Мерсон?

— Много сте духовита, госпожо Кортес!

— Много благодаря, господин Мерсон!

— Изглежда, снощи пак е имало фиеста в мазето…

— Не зная какво правят, но ми се струва, че им е приятно!

— Да не им придиряме много на младите… Всички сме се събирали по мазетата, нали, госпожо Кортес?

— Без обобщения, господин Мерсон!

— Пак се правите на боязлива девойка, госпожо Кортес!

— Ще дойдете ли на тържеството у Ифижени довечера, господин Мерсон?

— Тази вечер ли е? Кръв ще се лее! Опасявам се да не се случи най-лошото.

— Няма. Тези, които ще дойдат, знаят как да се държат.

— След като твърдите! При това положение ще намина, госпожо Кортес. Само заради прекрасните ви очи!

— Елате с жена си. Чудесен случай да се запозная с нея.

— Точка за вас, госпожо Кортес!

— Освен това ще доставите огромно удоволствие на Ифижени, господин Мерсон.

— Бих искал да доставя удоволствие на вас, госпожо Кортес! Страхотно искам да ви целуна. Бих могъл да блокирам асансьора, знаете ли… и да ви подложа на плътско изстъпление, както са се изразявали едно време. Много ме бива в тази дисциплина.

— Преследвате неотклонно набелязаната цел, господин Мерсон!

— В това ми е чарът! Много съм упорит, външността лъже… Довиждане и приятен ден, госпожо Кортес!

— Приятен ден, господин Мерсон! И не забравяйте, тази вечер в деветнайсет часа у портиерката. Заедно със съпругата!

Те се разделиха и Жозефин се отдалечи в лек тръс, с усмивка на уста. Този човек беше роден да флиртува. Мехурче от шампанско. Изглеждаше по младежки бодър, по-непринуден от сина си. Какво ли прави Зое в мазето? Тя спря на кръстовището, изчаквайки червения светофар, и продължи да потропва на място. Да не забавя ритъма, в противен случай организмът престава да изгаря мазнините.

Докато подскачаше на място, видя огромна реклама отсреща и позна мъжа на снимката: Виторио Джамбели, брат близнак на Лука. Бяха го снимали по слип, кръстосал ръце пред гърдите си, смръщил вежди. Изглеждаше мрачен. Мъжествен, но мрачен. Слоганът се къдреше над главата му в разноцветни тонове: Бъди мъж, носи „Екселанс“. Нищо чудно, че е депресиран! Да се развяваш по стените на Париж в прилепнал слип със сигурност удря по чувството на самоуважение.

Светофарът се смени. Докато пресичаше, си припомни, че трябва да върне ключа на Лука. Когато тръгнем на пазар с Ифижени, ще мина през тях. Ако попадна на него, ще кажа, че не мога да остана, защото Ифижени ме чака в колата.

Тя прескочи невисок парапет. Пое по широката алея, която излизаше при езерото, и видя познатите физиономии на съботните играчи на петанк. В съботата играеха по двойки. Жените носеха хладилни чанти за пикник, в тях имаше бутилка розе, твърдо сварени яйца, пиле и майонеза.

Тя започна първата обиколка, тичаше в обичайния си ритъм. Имаше свои ориентири: барачката на човека, който даваше лодки под наем, боядисана в червено и охра, пейките по трасето, редицата тръстики, които бяха завзели част от пътя и на това място трябваше да се движи съвсем вляво, сухото дърво, което беше кръстила „индианец“ и което бележеше точно половината на пробега. Разминаваше се с обичайните съботни посетители: възрастния господин, който тичаше приведен и дишаше шумно, отвеян едър черен лабрадор, който пишкаше клекнал, забравил, че е мъжки, берлинска овчарка, която се хвърляше във водата винаги от едно и също място и веднага излизаше, сякаш си беше отбила задължението, мъже, които бягаха по двама и си говореха за службата, момичета, които се оплакваха от мъжете, дето знаели да говорят само за бачкането. Беше още рано за тайнствения мъж. Съботите се появяваше около обяд. Времето беше хубаво и тя се почуди дали нямаше да си е махнал шала или шапката. В такъв случай щеше да види как изглежда, дали е приятен на вид, или е намръщен. Може да се окаже известна личност, която не желае да й досаждат. Една сутрин беше се разминала с Албер, принца на Монако, друг път срещна тенисистката Амели Моресмо. Отдръпна се да й даде път и я поздрави с ръкопляскане.

Откъм острова долетяха резките крясъци на пауните. Стана й забавно, като видя паток, тръгнал на лов за храна, който гмуркаше глава във водата и вирнатата му задница напомняше поплавък на въдица. Поклащайки се до него, женската чакаше с доволен вид на наконтена лелка. Някои бягащи ухаеха на сапун, други миришеха на пот. Едни оглеждаха жените, други не им обръщаха внимание. Спектакъл, в който участниците се познаваха, въртяха се в кръг, потяха се, търпяха и продължаваха да се въртят. Тя обичаше да се чувства част от спектакъла на въртящите се дервиши. Главата й се изпразни, тя се понесе във въздуха. Проблемите се излющваха като мъртва кожа.

Мобилният й звънна и я върна към действителността. Името на Ирис се изписа на екрана.

— Жо?

— Да — отговори Жозефин задъхана.

— Удобно ли е?

— Излязох да потичам.

— Може ли да те видя тази вечер?

— Ама нали и без това ще се видим! Да не си забравила? Тържеството при портиерката на нашата кооперация. И нали се бяхме разбрали да вечеряме заедно след това… Не ми казвай само, че си забравила.

— Ах, да, вярно.

— Ти беше забравила… — засегна се Жозефин.

— Не, не бях, обаче… Трябва на всяка цена да говоря с теб! Всъщност съм в Лондон и е ужасно, Жо, ужасно… — гласът й заглъхна и Жозефин се уплаши.

— Нещо лошо ли се е случило?

— Той иска да се разведем! Каза ми, че всичко свършило, че вече не ме обича. Жо, ще умра. Чуваш ли ме?

— Да, да — прошепна Жозефин.

— В живота му има друга жена.

— Така ли?

— Да. Заподозрях го заради начина, по който ми говореше. Той просто не ме забелязва, Жо, все едно съм невидима. Ужас!

— Няма такова нещо… Въобразяваш си!

— Не, уверявам те. Самият той ми заяви, че всичко е свършено, ще се разведем. Отпрати ме да спя в хотел. О, Жо, представяш ли си! А днес сутринта, когато отидох да го видя, беше излязъл да пие кафе, нали знаеш как обича сутрин да си чете вестника сам на терасата на някое кафене, поприказвах си с Александър и той ми разказа всичко!

— Какво ти разказа? — попита Жозефин с разтуптяно сърце.

— Каза ми, че баща му се срещал с някаква жена, ходел с нея на театър и на опера, често оставал при нея, прибирал се в ранни зори, той да не разбере, слагал си пижамата и се преструвал, че току-що става, прозявал се, търкал си очите, прокарвал пръсти през косата си… той си мълчал, за да не безпокои баща си, защото, чакай да ти кажа, едва не умрях, твърди, че откакто се виждал с тази жена, баща му станал по-ведър, променил се. Той знае всичко, разбираш ли! Дори името й… Доти Дулитъл. Ох, Жо! Направо ще умра…

И аз ще умра, си каза Жозефин и се облегна на близкото дърво.

— Толкова съм нещастна, Жо! Какво ще стане с мен?

— Може Александър да си е съчинил тази история? — предположи Жозефин, вкопчвайки се с надежда в тази мисъл.

— Изглеждаше напълно сигурен. Разказа ми го със спокоен и равнодушен тон на преподавател. Все едно искаше да ме успокои, няма страшно, мамо, не драматизирай излишно… Дори употреби странна дума, заяви, че въпросното момиче сигурно било „мимолетно“. Колко е мил, нали? Каза го, за да ме успокои… Ох, Жо!

— Ти сега къде си?

— На гара Сейнт Панкрас. Ще бъда в Париж след три часа. Може ли да дойда при теб?

— Трябва да ходя с Ифижени на пазар…

— Коя е тази?

— Нашата портиерка. Обещах да я закарам с колата да напазарува за тържеството…

— Няма значение, ще дойда при теб, така или иначе. Не искам да оставам сама.

— Имах намерение да й помогна за тържеството… — осмели се да каже Жозефин, която наистина беше обещала на Ифижени.

— Ти винаги си заета, когато става въпрос за мен, грижиш се за всички с изключение на мен! — гласът й потрепери, щеше да се разплаче. — Свършено е с мен, край, за боклука съм. Остарях!

— Не е вярно! Престани!

— Може ли направо от гарата да дойда при теб? С пътната си чанта? Не искам да оставам сама. Полудявам…

— Добре. Ще се видим вкъщи.

— Не беше редно да ми се случи. Ох, ако знаеш само как ме изгледа! Очите му минаха през мен, без да ме виждат, ужас!

Жозефин затвори телефона смаяна. „Можеш да накараш да сведе очи човек, който те обича — не и човек, който те желае. Обичам те и те желая.“ Беше му повярвала. Беше се вкопчила в тези любовни думи, беше ги издигнала като знаме и в него се беше забулила. Нищо не зная за хитрините на любовта. Толкова съм наивна. Толкова съм смотана… Краката й се подгъваха, тя се свлече на една пейка.

Затвори очи и каза на глас: Доти Дулитъл. Тя е млада, красива, носи малки обици, има леко разстояние между предните зъби, разсмива го от сърце, не е ничия сестра, танцува рок и пее „Травиата“, знае сонетите на Шекспир и позите на кама сутра. Премахна ме, както се измитат окапали листа. Ще се свия на земята като мъртво листо. Ще продължа живота си на сама жена. Зная да живея сама. По-скоро зная да оцелявам сама. Съседната възглавница е студена и недокосната, леглото, на което лягаш, е с отгърната завивка само от едната страна, остава непокътнато мястото за другия, който няма да дойде, когото очакваш напразно в познатите студени обятия на тъгата. Сама, сама, сама. Без дори капка надежда, която да лелееш, без ни едничък кадър от филм, който да погледаш. Само като се сетя с каква сила се хвърлих към него в коледната вечер! Наивна като малко момиче, когато той ме целуна, с мечтите ми за първа любов, с които го дарих. Заради него се връщах отново в детството. Готова бях на всичко. Да го чакам, да вдишвам присъствието му отдалече, да пия от любовта му в думите, драснати на титулната страница. Това ми беше достатъчно, за да го чакам търпеливо месеци, години.

Тя усети нечий дъх на ръката си и отвори очи стресната.

Едро черно куче я гледаше, наклонило глава.

— Дю Геклен! — продума тя, разпознала уличното куче от снощи. — Какво правиш тук?

От увисналата му бърна се стичаше слюнка. Той изглеждаше съпричастен към нейната тъга.

— Тежко ми е, Дю Геклен. Много ми е тежко…

Той наклони глава на другата страна, сякаш да й покаже, че я слуша.

— Обичам един мъж, вярвах, че и той ме обича, и останах измамена. Такава съм аз, да знаеш, винаги вярвам на хората…

Той сякаш разбираше и я чакаше да продължи.

— Една вечер се целунахме, истинска целувка на влюбени и изживяхме… седмица луда любов. Не казвахме нищо, едва се докосвахме, но се изпивахме с очи. Беше красиво, Дю Геклен, силно, страшно, нежно… После, не зная какво ми стана, аз го помолих да си върви. И той си тръгна. — Тя му се усмихна, погали го по муцуната. — И сега плача на пейката, защото току-що научих, че е с друго момиче, и ме боли, Дю Геклен, страшно ме боли.

То тръсна глава и лигата му полепна по козината на муцуната. Лепкавата нишка блесна на слънцето.

— Странно куче си ти… Все така ли бродиш без стопанин?

То наведе глава утвърдително: „така е, нямам стопанин“. И остана с наведена глава в странната си поза, с нишката бляскава лига, увита като верижка на муцуната.

— Какво чакаш? Не мога да те взема. — Тя прокара ръка по широкия белег и грапавата розова кожа на десния му хълбок. Твърдата козина се беше слепнала на места. — Наистина си грозен. Льофлок-Пинел е прав. Имаш екзема… Без опашка си. Отрязали са ти я. Едното ти ухо е клепнало, другото е някакъв безформен израстък. Да ти призная, не може да се каже, че си красавец!

Той вдигна към нея жълтите си очи и тя забеляза, че дясното му око е мътно.

— Окото ти е изтекло! Горкичкият!

Говореше му тихо, галеше го и то не се дърпаше, не ръмжеше. Навело глава, примигваше от удоволствие.

— Приятно ти е да те галя, нали? Обзалагам се, че си свикнал повече да те подритват и да те пъдят!

То тихо изскимтя, сякаш да потвърди, и тя отново се усмихна. Потърси в ухото му следа от маркиране, провери отвътре бедрата му, но не откри нищо. То легна в краката й, дишаше тежко. Досети се, че е жадно, посочи мръсната вода в езерото и тутакси се засрами. Кучето имаше нужда от дълбока купа бистра вода. Тя погледна часовника си. Щеше да закъснее. Скочи изведнъж и то я последва. Подтичваше до нея. Голямо и черно. Спомни си стиховете на Кювелие[1]:

Грозник друг нямаше такъв от Рен чак до Динан,

с нос черен, вирнат, груб и недодялан,

дори от майка и баща не беше той желан,

та те копнееха в душите си потайно

той да умре или в река да се удави.

Хората им правеха път. Досмеша я.

— Виждаш ли, Дю Геклен? Плашиш добрите хора!

Той спря, вдигна муцуна към нея и тихо излая.

— Какво да правя, кажи?

Поклащаше се и я подканяше: стига се колеба, вземи ме с теб. Гледаше я умолително с прекрасното си кехлибареножълто око, преливащо от неизказана надежда. Двамата се изпитваха, вперили очи един в друг. Той чакаше, преизпълнен с доверие, тя се колебаеше.

— Кой ще се грижи за теб, когато ходя в библиотеката? Представи си само, ако започнеш да лаеш или да виеш? Какво ще каже госпожица Дьо Басониер?

То бързо навря муцуна в ръката й.

— Дю Геклен! — измънка Жозефин. — Бъди разумен.

И продължи да тича, то я следваше, забило нос в маратонките й. Спираше, когато тя спираше, подтичваше, когато тя се затичаше. Закова на червения светофар, последва я по петите, нагаждайки се според нейния ритъм, без да й се пречка в краката. Промъкна се заедно с нея, щом отвори вратата. Изчакаха асансьора. Влетя вътре скорострелно като печен контрабандист, горд, че е надхитрил противника.

— Да не си въобразяваш, че не те видях? — попита Жозефин и натисна бутона на своя етаж.

То отново я погледна с безгранична преданост, поверявайки й съдбата си.

— Слушай сега, ще сключим договор. Ще те оставя у дома за една седмица и ако се държиш прилично, ще останеш още една седмица, след това… В противен случай поемаш към кучешкия приют.

То се прозя широко, вероятно да й покаже, че е съгласно.

Отидоха в кухнята. Зое закусваше. Вдигна глава и извика:

— Ау, мамо! Това е истинско куче!

— Намерих го при езерото и ми се лепна.

— Сигурно някой го е изхвърлил. Виждаш ли как ни гледа? Може ли да го задържим, мамо? Кажи „да“! Кажи „да“!

Тя се разприказва и закръглените й все още детски бузки порозовяха от вълнение. Жозефин се престори, че се колебае. Зое взе да я увещава:

— Винаги съм си мечтала да имам голямо куче. Знаеш го много добре.

Дю Геклен местеше поглед от едната към другата. От умоляващата и тръпнеща в очакване Зое към привидно спокойната Жозефин, която тайно в душата си се радваше, че се бяха сдобрили.

— Прилича ми на Синьото куче, спомняш ли си приказката, която ни четеше вечер преди да заспим, а ние толкова се страхуваме, че сънувахме кошмари…

Жозефин започваше да говори с дебел заплашителен глас, когато Горския дух нападаше Синьото куче, и Зое се криеше под завивките.

Тя разпери ръце и Зое се хвърли в прегръдката й.

— Наистина ли искаш да го задържим?

— О, да! Ако ние не го вземем, няма да се намери никой, който да го прибере. Ще си остане на улицата.

— Ще се грижиш ли за него? Ще го извеждаш ли?

— Обещавам! Обещавам! Хайде, кажи „да“!

Жозефин срещна умоляващия поглед на дъщеря си. Един въпрос я изгаряше отвътре, но не го зададе. Чакаше Зое да й се разкрие. Притисна момичето до гърдите си и въздъхна: да.

— О, мамо, толкова съм доволна! Как ще го кръстим?

— Дю Геклен. Черният дог от Броселиандския лес.

— Дю Геклен — повтори Зое, милвайки кучето. — Струва ми се, че има нужда от хубаво къпане и обилно хапване…

Дю Геклен завъртя задницата си без опашка и последва Зое към банята.

— Ирис ще дойде. Посрещни я! — провикна се Жозефин от коридора. — Отивам на пазар с Ифижени.

Тя чу Зое да отговаря „да, мамо“, без да престава да говори на кучето, и преизпълнена с щастие, слезе да вземе Ифижени.

Да не забравя да купя храна за Дю Геклен, напомни си тя.

 

 

— Вече имам куче! — обяви Жозефин на Ифижени.

— Добре сте се подредили, госпожо Кортес! Сега ще трябва да го извеждате вечер и да не се страхувате да се разхождате по нощите!

— То ще ме пази. Когато съм с него, никой няма да се осмели да ме докосне.

— Затова ли го взехте?

— Подобна мисъл дори не ми мина през ума. Бях седнала на една пейка и…

— То дойде и ви се лепна! Ама и вие сте една! Готова сте да приберете кого ли не! Дайте да видим сега, ето тука ми е списъкът с покупките, взела съм и торбички, защото вече не дават торбички безплатно, сега всичко се плаща! Хайде да побързаме! Да вървим…

Жозефин провери дали ключът от жилището на Лука е у нея.

— Налага се да спрем за две минути при приятел, за да оставя един ключ.

— Ще ви чакам в колата.

Тя попипа джоба си с мисълта, че допреди известно време щеше да полудее от радост само да държи този ключ.

Паркира пред кооперацията на Лука, вдигна очи към апартамента му. Щорите на прозорците бяха пуснати. Не си беше вкъщи. Тя въздъхна с облекчение. Порови в страничния джоб на вратата евентуално за някакъв плик. Откри някакъв захабен стар. Откъсна лист от бележника си и написа: „Лука, връщам ви ключа. Идеята не се оказа добра. Късмет за всичко. Жозефин“. Прочете написаната набързо бележка, докато Ифижени, извърнала глава, гледаше навън. Жозефин задраска „идеята не се оказа добра“. Откъсна нов лист, преписа на чисто посланието и го пъхна в плика. Сега оставаше само да го връчи на портиерката.

Жената тъкмо беше пуснала прахосмукачката. Отвори вратата, преметнала през рамо маркуча с тръбата, която приличаше на метална змия. Жозефин се представи. Попита дали може да остави плик за господин Лука Джамбели.

— Искате да кажете, Виторио Джамбели?

— Не. Лука, брат му.

Само това липсваше! Бележката на „смотанячката“ да попадне в ръцете на Виторио!

— Тук няма Лука Джамбели!

— Има! — усмихна се Жозефин. — Висок кестеняв мъж с паднал на очите перчем; винаги ходи с дъфел!

— Виторио — повтори жената и подпря прахосмукачката.

— Не! Лука. Неговият брат близнак.

Портиерката поклати глава и свали металната змия.

— Не познавам такъв.

— Живее на петия.

— Виторио Джамбели, не Лука…

— Стига де! — нервира се Жозефин. — Идвала съм при него. Мога да ви опиша как изглежда жилището му. Зная също, че има брат близнак, който се казва Виторио и е манекен, но живее на друго място.

— Ми точно този живее тук. Друг не съм виждала! Даже не знаех, че имал брат близнак. Никога не е споменавал. Да не ме изкарате луда! — тя се засегна и понечи да затвори вратата.

— Може ли да поговорим минутка? — попита Жозефин.

— Нямам много време за приказки.

Тя неохотно я покани да влезе. Бутна встрани прахосмукачката и пусна змийското кълбо.

— Този, който аз познавам, се казва Лука — повтори Жозефин, стиснала плика в ръка. — Пише дисертация за историята на сълзите, поръчана му е от италиански издател. Прекарва много време в библиотеката, прилича на малко по-възрастен студент. Мрачен, меланхоличен, не се усмихва много-много…

— Виж, тук сте права! Не е с приятен характер! Дразни се за щяло и нещяло. Така е, защото има стомашни киселини. Не се храни правилно. Ами да, сам мъж няма да седне да си готви!

— Ето, виждате ли, че говорим за един и същ човек.

— Да, да. Хората с лошо храносмилане са непредвидими, те зависят от стомашните си сокове. И той е точно такъв, един ден ви се усмихва любезно, на другия е като буреносен облак. За Виторио става дума. Много красив мъж. Манекен, снимат го по списанията…

— Не! Говоря за брат му Лука!

— Ама нали ви обяснявам, че няма никакъв Лука. Има един, дето се казва Виторио и страда от лошо храносмилане! Все пак съм в течение, нали аз разнасям пощата! На пликовете не пише Лука, а Виторио. И глобите за неправилно паркиране, и те са за Виторио. И бележките за неплатени фактури — за Виторио. Този Лука толкова живее тук, колкото тече мед и масло от чешмата на ъгъла на улицата! Не ми ли вярвате? Имате ли ключ? Качете се и проверете…

— Нали ви казах, че вече съм идвала и зная, че тук живее Лука Джамбели.

— Аз пък ви казвам, че има само един и той се казва Виторио Джамбели, по професия манекен, с труден характер и лошо храносмилане. Който си губи документите, ключовете, обезумява от нищо и прекарва нощта в участъка! Затова не настоявайте и не се опитвайте да ме накарате да повярвам, че са двама души, след като има само един! Което е много добре, защото в противен случай, ако има още един като него, направо ще се побъркам!

— Не е възможно — прошепна Жозефин. — Това е Лука.

— Виторио. Виторио Джамбели. Познавам майка му. Говорила съм с нея. Тя си има големи неприятности с него… Той й е единствен син и тя не заслужава такова нещастие. Виждала съм я, както сега вас. Седнала на оня стол… — тя посочи стол, на който спеше голяма сива котка. — Плачеше, докато ми разказваше какви ужасии й погаждал. Живее в предградието Женвилие. Да ви дам адреса, ако желаете…

— Не може да бъде — упорстваше Жозефин, клатейки глава. — Не съм сънувала…

— Страхувам се, че ви е лъготил, млада госпожо. Жалко, че го няма. Замина за Италия. За Милано. Ще участва в ревю. Връща се вдругиден. Виторио Джамбели. А колкото да се прави на интересен, много го бива. Човекът оркестър… — портиерката мърмореше, сякаш тя беше преживяла любовно разочарование. — Лука, сигурно го е измислил за по-забавно. Мрази хората да говорят, че позира за списания. Направо побеснява! Въпреки че с това се издържа. Мислите ли, че ми е приятно да слугувам на този и онзи? Ама от това живея! На неговите години, как не го е срам! Крайно време е да се вразуми…

— Но това е абсурдно!

— Той е като лъжливото овчарче, обаче някой ден лошо ще си изпати, да знаете! Щото, ако му противоречиш, изпада в бяс… Някои от живеещите тук искат да го изгонят от кооперацията, представете си за какво става дума. Нападна възрастна жена, която искаше да й се подпише на една снимка, заплаши я, беше ужасно! Метна едно чекмедже право във физиономията й! Някои се разхождат на свобода, ама ще е по-добре да ги затворят в лудницата.

— Направо не мога да повярвам… — измънка Жозефин.

— Не сте първата, която не може да повярва! Нито последната за съжаление!

— Нали няма да му казвате, че съм идвала… Нали! — примоли се Жозефин. — Не искам да разбере, че зная. Моля ви, много е важно…

— Както кажете. Бездруго не се натискам да разговарям с него. Какво ще правим с ключа? Ще го задържите ли?

Жозефин си взе плика. Щеше да го изпрати по пощата.

Тя се престори, че си тръгва, изчака портиерката да затвори вратата и се върна и седна на стълбището. Чуваше бученето на прахосмукачката. Имаше нужда да се посъвземе, преди да се върне в колата при Ифижени. Лука беше намръщеният мъж по слип на афиша. Тя си припомни, че в началото на връзката им той непрекъснато ту изчезваше, ту се появяваше. Тя не се осмеляваше да го разпитва.

Кой е той? Виторио или Лука? Виторио, който се мисли за Лука. Или Лука, който се има за Виторио. Колкото повече размишляваше, толкова по-бездънна и тайнствена изглеждаше лъжата и тя отвеждаше към друга, още по-страшна пропаст, в която тя пропадаше.

Той води двойствен живот. На манекен, който презира, на изследовател и ерудит, който уважава… Това обяснява защо се държи резервирано, защо й говори на вие. Не може да се доближи твърде много до нея, опасява се да не го разобличи. Не може да си разкрие душата, страх го е, че ще вземе да си признае всичко от игла до конец.

А когато й беше казал миналия ноември, малко преди да я нападнат: „Жозефин, трябва да поговорим, имам да ви казвам нещо важно…“, може би е искал да се изповяда, да се освободи от лъжата. Но се е оказало в последната минута, че не е имал достатъчно смелост. Защото така и не се появи на срещата. Нищо чудно, че не прояви интерес към споделеното от мен! Имал е други грижи. Като жонгльор, който се е съсредоточил в топките, той е внимавал какво лъже. Защото да лъжеш си е трудна работа, изисква страхотно чувство за организираност. Непрекъснато да внимаваш. Освен това изисква и много енергия.

Тя се запъти към колата, в която я чакаше Ифижени. Отпусна се тежко на седалката. Завъртя ключа, вперила празен поглед пред себе си.

— Как сте, госпожо Кортес? Изглеждате много разстроена…

— Ще ми мине, Ифижени.

— Бледа сте като платно! Все едно сте научили някаква тайна.

— Може и така да се каже.

— Не е нещо ужасно, нали?

— Донякъде… все пак — въздъхна Жозефин, докато търсеше откъде да мине за „Интермарше“.

— Това е животът, госпожо Кортес! Това е животът! — и тя напъха обратно под забрадката измъкнал се кичур коса, все едно слагаше ред в живота си.

— Да ви кажа, Ифижени — продължи Жозефин, леко засегната, че на бърза ръка бе минала в категорията „житейски неприятности“, — моят живот дълго време беше монотонен и сив. Затова не съм свикнала на подобни случки.

— Ще се наложи да свиквате, госпожо Кортес. Често животът е път, по който се спъваме и се нараняваме. Той рядко е спокойна разходка. Или се случва да е задрямал, а щом се пробуди, неспирно ви стряска и разтърсва!

— Бих предпочела да е поне малко по-спокоен!

— Само дето животът не пита…

— Зная, но имам право да си кажа желанието, нали?

Ифижени сви устни и издаде обичайния си пръхтящ звук, сякаш да каже: не се надявайте много-много; в този момент Жозефин разпозна в края на улицата авенюто, което водеше към „Интермарше“.

Те напълниха две колички с провизии и пиене. Ифижени се беше развихрила. Жозефин се опитваше да я озапти. Не беше убедена, че ще се съберат много гости. Господин и госпожа Мерсон, господин и госпожа Ван ден Брок, господин Льофлок-Пинел бяха обещали да наминат, две двойки от вход Б и една госпожа, която живееше сама с белия си пудел, също бяха заявили присъствие. Ирис. Зое. Ами другите? Ифижени беше окачила поканата във фоайето и твърдеше, че всички от вход Б ще дойдат. Те не се смятат за важни особи, не са като от вход А, които са се съгласили само за да направят мили очи на вас, не заради мен.

— Стига, Ифижени, да ни би случайно да ми изнасяте лекция по класова борба?

— Казвам ви каквото ми е на душата. Богатите не се смесват с другите, събират се помежду си. Бедните се омешват. Или биха искали да се омешат, но не ги допускат!

Жозефин за малко да й каже как поначало си е знаела, че не е много разумно да иска да събере хора, които през цялата година се разминават, без да си кажат нито дума. Но се отказа, не си заслужаваше. Нека си запазя ведрото настроение и ентусиазма. Обаче трудно успяваше да запази непокътнати ведрото си настроение и ентусиазма: предателството на Филип, лъжата на Лука, а сега за капак и класовата борба!

Ифижени изброяваше: сандвичи, хапки, вино и газирани напитки, хартиени салфетки, пластмасови чаши, маслини, фъстъци, нарязани колбаси и филе. Четеше списъка. Добави голяма кола за децата, бутилка уиски за мъжете. Жозефин взе кучешка храна. Опаковка крокети за голямо куче. На колко ли години е Дю Геклен?

На касата Ифижени гордо извади парите си. Жозефин я остави да плати. Касиерката попита дали имат карта за редовни клиенти и Ифижени се обърна към Жозефин.

— Сега е моментът да си извадите картата и да попълним точките! — тя не криеше радостта си да увеличи точките на Жозефин, поклащаше се, размахваше банкнотите. Жозефин подаде картата си. — Колко точки е натрупала? — нетърпеливо се осведоми Ифижени.

Касиерката вдигна вежди, хвърли поглед на прозорчето на касовия апарат:

— Нула.

— Изключено! — възкликна Жозефин. — Изобщо не съм я ползвала!

— Може би, но сметката ви е на нула…

— А, хубава работа, госпожо Кортес! — Ифижени я погледна с увиснало чене.

— Нищо не разбирам… — смънка с неудобство Жозефин. — Изобщо не съм я ползвала!

Веднага си каза, че никога не беше вярвала на тази карта. Надушваше измамата, отстъпките, за да ти пробутат мухлясало сирене, пастет с изтекъл срок, запасите чорапогащници с бримки, от които да се отърват, пастата за зъби, дето е пълно менте.

— Сигурно имате грешка. Повикайте отговорника на касите — заяви Ифижени, изправяйки се очи в очи срещу изникналото затруднение.

— Недейте, Ифижени, само си губим времето…

— Не, госпожо Кортес. След като сте участвали, значи имате право. Може да се окаже просто грешка в машината…

Касиерката, изтощена от факта, че вече е двайсетгодишна, а все още е на касата, намери сили да натисне някакъв бутон. Появи се наперена дама с леко прошарена коса: отговорничката на касиерките. Изслуша ги, цъфнала в широка усмивка на спец в търговията. Помоли ги да изчакат и отиде да направи проверка.

Двете застанаха встрани: Ифижени мърмореше, Жозефин си мислеше, че й е безразлично дали я лъжат с точките. Беше се случил истински призрачен ден, в който всичко чезнеше: не само точките от клиентската карта, но и мъжете.

Отговорничката се върна с подрипваща крачка. Стъпваше така, сякаш размазваше фасове с върха на обувките. Напомняше на плашлива кобила.

— Всичко е точно, госпожо Кортес. Последните три месеца са правени доста покупки с вашата карта в различни клонове на „Интермарше“…

— Не… не е възможно!

— Напротив, напротив, госпожо Кортес! Проверих всичко и…

— Но аз ви казвам…

— Сигурна ли сте, че само вие ползвате картата по вашата сметка?

Антоан! И Антоан имаше карта!

— Съпругът ми… — едва изрече Жозефин. — Той…

— Вероятно я е ползвал и е забравил да ви уведоми. Защото направих проверка и установих, че наистина е пазарувано с тази карта, ще ви дам подробности и точните дати, ако желаете…

— Не. Няма нужда — отговори Жозефин. — Благодаря ви много.

Отговорничката отново разтегли устни в дежурна усмивка и доволна, че е успяла да реши проблема, се оттегли с бодрата си походка.

— Ама мъжът ви е адски нахален, госпожо Кортес! Не живеете заедно, а той ви източва картата! Не се учудвам! Те са такива, всички без изключение, гледат само да ни използват. Надявам се да му дадете да се разбере, когато се видите!

Ифижени не можеше да се успокои и сипеше хули по мъжката част от населението. Тресна вратата на колата и продължи да мърмори дълго време след като Жозефин беше потеглила.

— Не ми е ясно как успявате да запазите спокойствие, госпожо Кортес!

— Има дни, в които е по-добре човек да не става от леглото!

— Забелязвали ли сте, че лошите новини винаги ни сварват неподготвени? Много е възможно още нещо да ви се стовари!

— Това ми го казвате, за да ме успокоите, така ли?

— Не е лошо да си погледнете хороскопа.

— Не изпитвам особено желание! Пък и ми се струва, че ми се случи всичко, което имаше да се случва. Не виждам какво още може да изникне!

— Денят едва започва — изкиска се Ифижени и пак изпръхтя.

 

 

Тържеството беше в разгара си. До последната минута Жозефин и Ифижени бяха нареждали столове, мазали хапки с паста от аншоа, отваряли бутилки вино, шампанско, кока-кола. Шампанското беше подарък от вход Б.

Ифижени беше познала: вход Б беше представен масово, докато от вход А засега бяха дошли само господин и госпожа Мерсон със сина си Пол; Жозефин, Ирис и Зое.

— Той ще излапа всички хапки, мамо! — каза малката Клара, сочейки с пръстче Пол Мерсон, който се тъпчеше без капка свян.

— Ей, госпожо Мерсон, гладен ли го държите сина си? — провикна се Ифижени, пляскайки Пол през пръстите.

— Пол! Дръж се възпитано! — пропя провлачено госпожа Мерсон.

— Правят деца, а после не си дават труда да ги възпитават! — възмути се бурно Ифижени, пронизвайки с поглед Пол Мерсон.

Той направи гримаса по неин адрес, избърса ръце в дънките си и взе желирана пилешка кълка.

Госпожата с белия пудел изглеждаше силно заинтригувана от разказа на Зое, която й описваше първото истинско къпане на Дю Геклен и първата му купичка с кучешка храна.

— Нахвърли се върху крокетите, сякаш не беше ял от години, после дойде и легна в краката ми в знак на вярност и безпрекословно подчинение!

Тя поздрави Зое за изискания й речник, препоръча й своя ветеринар.

— Защо? Той не е болен. Просто беше много гладен.

— Трябва да го ваксинирате… Всяка година.

— А, така ли… — отговори Зое, без да изпуска от поглед вратата. — Всяка година?

— Ваксината против бяс е задължителна — потвърди госпожата, гушнала пудела си под мишница. — Артюр има всички ваксини, не е пропуснал нито една. Трябва също да го разресвате и подстригвате редовно, иначе ще завъди бълхи и ще се чеше постоянно.

— Чак пък толкова! — заяви Зое. — Дю Геклен идва от улицата, а не от салон за разкрасяване на кучета.

Една двойка, мъжът с развалени зъби, жената пристегнала тук-там преливаща плът в евтино костюмче, обясняваше колко са хвръкнали цените на недвижимите имоти в квартала на възрастна госпожа, която така се беше напудрила, че приличаше на гипсова маска, докато друга поздравяваше Ифижени, възхвалявайки небесата, че е била възнаградена с печалба от лотарията.

— Тези хазартни игри не са твърде морални, но във вашия случай смея да твърдя, че напълно сте заслужили! Толкова сили хвърляте да поддържате кооперацията!

— Кажете го на госпожица Дьо Басониер! — отвърна Ифижени. — Тя непрекъснато ми подхвърля забележки и се чуди какво да направи, за да ме уволнят! Само дето сега няма да напусна това жилище, стана истински дворец!

Господин Сандоз се изпъчи. Като чу думата „дворец“, сърцето му трепна от гордост. Той погледна разнежено Ифижени. Тя си беше измила косата с шампоан оцветител в бонбоненорозово с морскосини връхчета и си беше облякла рокля на червени карета. Каква оправна жена! Снощи, преди да подредят последните мебели, и беше пошушнал: „Ифижени, вие сте страхотна Валкюра“, а тя беше разбрала погрешно „авантюра“ и беше издала обичайния си пръхтящ звук. Той я погали с очи, въздъхна и реши да се измъкне. Отсъствието му щеше да остане незабелязано. Никой никога не забелязваше дали той присъства, или отсъства.

— Да не преувеличаваме! Госпожица Дьо Басониер не е толкова страшна! Тя иска максимално добре да защити нашите интереси — намеси се господин с барета и лентичката на Почетния легион.

— Тя е дърта вещица! — заяви безцеремонно господин Мерсон. — Вие не бяхте вчера на събранието. Направи ми впечатление, че ви нямаше, да знаете…

— Бях я упълномощил да ме представлява — отговори мъжът и му обърна гръб.

— Чудесна идея, как не съм се сетил! — разсмя се господин Мерсон. — Но поне със сигурност тази вечер няма да я видим тук!

— А господин Пинарели, и него ли го няма? — осведоми се дамата с пудела.

— Майка му не е позволила да излиза! Тя му свива сармите, държи го много строго! За нея е още малко дете. Той се опитва да прави лудории зад гърба й, но тя го наказва! Самият той ми го е разказвал. Вие знаете ли, че няма право да излиза вечер? Убеден съм, че е девствен!

В един ъгъл, седнала на икейски стол, Ирис се оглеждаше и се самосъжаляваше, че е паднала толкова ниско. По това време трябваше да е в Лондон, в красивия апартамент на Филип, да размества разни дреболии, за да подчертае присъствието си, или да подрежда кашмирените му пуловери, а вместо това седеше в някакво си портиерско жилище да слуша жалки дрънканици, да отказва безвкусните хапки и евтиното шампанско, които й предлагаха. Нито един интересен мъж, с изключение на този господин Мерсон, която я облизваше с очи. Всичко беше точно в стила на Жозефин, да се сприятелява с разни хорица. Господи! Какъв ли живот ме чака занапред? Струваше й се, че продължава да върви по безкрайния бял коридор в търсене на изхода.

— Сестра ви е очарователна — въздъхна господин Мерсон в ухото на Жозефин. — Може би малко студена, но с удоволствие бих се заел да я размразя!

— По-леко с желанията, господин Мерсон!

— Обичам трудностите, непревземаемите крепости, които завладяваме и давим в сладострастие… Какво ще кажете за приятно изживяване в тройка, госпожо Кортес?

Жозефин страшно се смути и пламна цялата.

— Ох! Май докоснах чувствителната струна! Опитвали ли сте?

— Господин Мерсон!

— Би трябвало да опитате. Любов без чувство, без капчица зависимост и собственическо чувство е нещо прекрасно… Отдаваш се, без да се обвързваш. Душата и сърцето си отдъхват, а тялото се възбужда… Но вие сте прекалено сериозна!

— А вие недостатъчно! — прекъсна го Жозефин и се понесе към Зое, която не отлепяше отчаян поглед от вратата.

— Не се ли забавляваш, мило дете? Искаш да се прибереш ли? Да отидеш при Дю Геклен!

— Не, не… — Зое й се усмихна с нежност и леко снизхождение.

— Чакаш някого?

— Не. Защо?

Наистина очаква някого, си каза Жозефин, забелязала непознато досега изражение на зрялост, изписано на лицето на дъщеря й. Сутринта на закуска си беше малкото ми бебенце, а тази вечер е станала почти жена. Възможно ли е да е влюбена? Първа любов. Мислех, че харесва Пол Мерсон, обаче тя не го поглежда. Малкото ми момиченце е влюбено! Сърцето й се сви. Чудеше се дали ще бъде като Ортанс, или като нея. Нежна и мека като желиран бонбон или твърда като бяла халва, с която можеш да си строшиш зъбите? Не знаеше какво да й пожелае.

Ифижени отваряше шкафовете, демонстрираше разните приспособления и подредби, разясняваше избора на цветове, показваше рамкираните постери и придружаваше всяко изречение със смръщване на веждите, дебнейки най-дребната забележка или коментар. Лео и Клара сновяха напред-назад, натоварени с чинии, раздаваха хартиени салфетки на гостите. Чу се музика. Пол Мерсон търсеше нещо по радиото.

— Ще танцуваме ли? — попита госпожа Мерсон, протегна се, изпъчи бюст. — Празнуване на ново жилище без танци е все едно шампанско без мехурчета!

Точно в този момент се появиха Ерве Льофлок-Пинел, Гаетан и Домисий, последвани от семейство Ван ден Брок с двете им деца. Ерве Льофлок-Пинел висок, усмихнат. Ван ден Брок в обичайния им вид, той блед, размахал дългите си ръце като пипала на насекомо, тя добродушна, усмихната, въртеше объркано очи във всички посоки. Атмосферата внезапно се промени. Присъстващите едва ли не заеха „за почест“, единствено госпожа Мерсон продължи да се кърши.

Жозефин улови тревожния поглед на Зое към Гаетан. Значи е той.

Момчето се приближи до нея, прошепна й на ухото нещо, от което тя се изчерви и сведе очи. Сърцето й е меко като желиран бонбон, установи Жозефин, дълбоко развълнувана.

Засиленото присъствие на вход А леко охлади атмосферата. Ифижени го усети и се втурна да поднесе шампанско на новодошлите. Усмивката не слизаше от лицето й; Жозефин долови, че и тя беше объркана. Колкото и да се фукаше и да парадираше с „Интернационала“ в супермаркета, очевидно се чувстваше неловко.

Госпожа Льофлок-Пинел не беше дошла. Ерве Льофлок-Пинел поздрави Ифижени, семейство Ван ден Брок също. Скоро хората ги наобиколиха, сякаш бяха кралски величества. Жозефин остана силно изненадана. Властта на парите, престижът на луксозните апартаменти, отличната кройка на дрехите оказваха влияние и налагаха уважение въпреки злобните подмятания. Иронизираха само докато величествата стояха надалеч, щом дойдеха по-близо, започваха да се покланят.

Пот се лееше от господин Ван ден Брок и той непрекъснато подръпваше яката на ризата си. Ифижени отвори прозореца към двора. Той рязко го затвори.

— Страхува се от микробите, това вече е прекалено за лекар! — рече спретната дама от вход Б. — Когато те преглежда, си слага ръкавици! Усещането е странно: да те опипват гумени пръсти… Посещавали ли сте кабинета му? Всичко е излизано, свети… И сякаш те докосва с пинсети!

— Аз бях един-единствен път и повече няма да стъпя. Стори ми се прекалено… как да кажа… настъпателен — намеси се друга и пъхна в устата си хапка с пушена сьомга. — Има странен маниер: вторачи се в теб и мърда пръсти. Сякаш иска да те набоде на карфица и да те притури към колекцията си от пеперуди. Жалко, защото е удобно да имаш гинеколог в кооперацията!

— Аз пък не обичам две неща в лекарските кабинети: да си разтварям краката и да си отварям устата! Страхувам се от зъболекарите и от гинеколозите като от черна чума!

Двете избухнаха във весел смях и си взеха по чаша шампанско. Забелязаха госпожа Ван ден Брок, която ги гледаше и въртеше очи наляво-надясно, кой знае дали не беше чула какво си говорят.

— Тази пък, едното й око гледа на север, другото на юг! — отбеляза едната.

— Чувате ли я как се разпява? — във вход А всички са превъртели! Как ви се вижда новата? Постоянно виси при портиерката… Не е нормално според мен.

Ирис очакваше Жозефин да я представи. Тъй като сестра й очевидно не смяташе за нужно да го стори, тя пристъпи към Льофлок-Пинел.

— Ирис Дюпен. Аз съм сестра на Жозефин — обяви тя, свенливо и очарователно елегантно.

Ерве Льофлок-Пинел се поклони, целуна й ръка с рицарски жест. Ирис мимоходом отбеляза черния костюм от алпака, ризата на сини и бели райета, копринената вратовръзка с плътен възел, дискретната кърпичка в джобчето, атлетичната фигура, изисканата елегантност, самочувствието на красивия мъж, привикнал на светски събирания. Долови аромата на тоалетната вода „Арамис“ на „Армани“, който я лъхна от черната му пригладена коса. Когато вдигна очи към нея, тя се понесе на вълните на щастието. Той се усмихна и тя прие усмивката му като покана за танц. Жозефин ги наблюдаваше смаяна. Той се навеждаше към нея, сякаш се опиваше от аромата на рядко цвете, тя беше възприела идеално премерена поза на резервираност. Двамата не отвориха уста, но между тях прехвръкнаха искри на взаимно привличане. Безмълвни, изненадани, усмихнати. Не отделяха очи от един от друг, въпреки че разговарящите ги блъскаха. Те се накланяха ту в една, ту в друга посока и отново се събираха и трепетно се докосваха.

Когато Жозефин се върна от пазара, Ирис я попита кой ще присъства на тържеството у Ифижени и наистина ли се налага и тя да ходи.

— Постъпи както желаеш.

— Не! Кажи ми…

— Това е просто събиране по съседски. Няма да присъстват нито Путин, нито Буш! — я беше срязала тя, за да престане с въпросите.

Ирис се вкисна.

— Не ти дреме, че страдам! Не ти дреме, че Филип ме изхвърли като стара дреха! Всъщност ти си егоистка, която си придава вид на закрилница!

Жозефин я изгледа смаяна.

— Аз съм егоистка, защото не се интересувам само и единствено от теб, така ли?

— Аз страдам. Едва не умирам от мъка, а ти през това време ходиш на пазар с някаква си…

— Ами ти? Ти попита ли ме как съм? Не. Как е Зое? Ортанс? Не. Каза ли поне дума за новия ми апартамент? За новия ми живот? Не. Единственото, което те занимава си ти, ти и пак ти! Косата ти, ръцете ти, краката ти, парцалите ти, бръчките ти, душевните ти терзания, настроенията ти… — тя се задъха. Не подбираше думите си. Изплюваше ги като вулкан, бълващ лавата, която е задръстила кратера му и го притиска да спи. — Последния път, когато обядвахме заедно, след като беше отлагала три пъти срещата по такива незначителни причини, че направо ми идеше да се разрева, ти през цялото говори единствено и само за себе си. Ти всичко свързваш с теб. Винаги. А аз съм всеки път насреща, за да те изслушам, да ти прислужвам. Съжалявам, Ирис, уморих се да ти сервирам. Бях те предупредила за събирането при Ифижени… Бях решила да излезем за вечеря двете, с радост си представях как ще бъдем двете, а ти замина за Лондон! Забрави за мен, забрави, че се надявах да се видим, че бях нетърпелива да ти покажа новия си апартамент! И сега се сърдиш и настояваш за справедливост, защото съпругът ти, за когото пет пари не даваше, се умори и си взе шапката… Искаш ли да бъда откровена с теб: напълно е прав и се надявам това да ти бъде обица на ухото! Бих те посъветвала отсега нататък да започнеш да се интересуваш малко и от другите хора. Защото, след като досега нищо не си дала, а само си вземала, накрая ще останеш сама и ще си изплачеш прекрасните очи.

Ирис я изслуша с потрес.

— Никога не си ми говорила по този начин!

— Уморих се… Сили не ми останаха да понасям влудяващото ти желание да бъдеш вечно център на внимание. Остави малко място и за другите, дай си сметка, че и те са живи същества, и ще се почувстваш по-щастлива!

Слязоха при Ифижени в пълно мълчание. Зое бърбореше за трима. Разказваше за смайващия напредък на Дю Геклен, който невъзмутимо понесъл първото си къпане и дори не плакал, когато двете излезли. Бяха подготвили празника, Ирис остана нацупена, с голям зор извършваше нещо дребно, враждебна и мълчалива. Сърдита на първите гости, сърдита и на дошлите по-късно.

До момента, в който се появи Ерве Льофлок-Пинел.

Жозефин се доближи до Ифижени, пошушна й на ухото:

— Госпожа Льофлок-Пинел никога ли не излиза от къщи?

— Знаете ли, не съм й виждала очите. Дори не отваря, когато нося пощата! Оставям писмата на изтривалката.

— Да не е болна?

Ифижени докосна с пръст слепоочието си и подхвърли:

— Не е наред с главата… Горкият човек! Той се грижи за децата. Разправят, че по цял ден се разхождала по халат. Един ден я намери на улицата. Бълнувала, викала за помощ, разправяла, че била преследвана… Някои жени не си дават сметка какъв късмет са извадили. Ако аз имах такъв мъж, красавец като него, голям апартамент като техния и три руси дечица, бъдете сигурна, че нямаше да се мотая по пеньоар! И щях да си угаждам и да хапвам шоколад!

— Научих, че загубила невръстно детенце в ужасен инцидент. Сигурно не може да го понесе.

Ифижени състрадателно подсмръкна. Толкова огромно нещастие напълно оправдаваше размотаването по пеньоар.

— Тържеството стана много хубаво! Доволна ли сте?

Ифижени й подаде чаша шампанско и вдигна своята.

— Наздраве за моята вълшебница, за добрата ми фея!

Двете отпиха мълчаливо, наблюдавайки хората, който сновяха наоколо.

— Господин Сандоз си тръгна много бързо… Мисля, че сте го пронизали право в сърцето, Ифижени…

— Какви ги приказвате! Оня ден ме обиди и ми каза, че съм била „истинска авантюра“. Можеше да измисли по-хубаво обяснение в любов, нали! Както и да е, утре трябва да почистя и да излъскам основно. Ще напълня контейнерите с боклук!

— Ще ви помогна, ако желаете…

— И дума да не става! Утре е неделя и ще си отспите.

— Ще трябва да се подреди всичко, за да не мрънка Басониер!

— Ох, и тя е една! Да си кротува и да не се вре навсякъде! Ужасна проклетия! Има такива хора, да се чудиш защо Господ бди над животеца им!

— Ифижени! Не говорете така! Ще й докарате някоя беля!

— Ами, тя е неизтребима като хлебарките…

Господин Мерсон, който минаваше зад гърба им, вдигна чашата си и пошушна:

— Е, дами… Наздраве за хлебарката!

 

 

Зое не слезе в мазето тази вечер. Остана с майка си и леля си. Идеше й да пее, да крещи. По време на сбирката у Ифижени Гаетан беше пошушнал: „Зое Кортес, влюбен съм в теб“. Тя беше пламнала като факла. Той бе продължил да й говори на ухото, тикнал нос в чашата си, уж че пие. Беше й казал луди неща: „Толкова съм влюбен в теб, че ревнувам от възглавницата ти!“. След което се беше отдръпнал, за да не го забележат, а на нея й се беше сторил много голям. Възможно ли беше да е пораснал от вчера? По-късно отново се беше примъкнал и беше заявил: „Тази вечер няма да мога да сляза в мазето, ще оставя пуловера си под вашата изтривалка, за да мислиш за мен, докато заспиш“. Тогава буцата, заседнала в гърлото й, изхвърча и тя каза: „И аз съм влюбена в теб“, той я погледна с толкова сериозно лице, че тя за малко да се разплаче. Преди да си легне, щеше да отиде да вземе пуловера, за да заспи с него.

— Изглеждаш ми умислена, мила моя — обърна се Жозефин към нея.

— Мисля си за Дю Геклен. Може ли да остане да спи в стаята ми?

Ирис допи бутилката бордо и подбели очи.

— Тъпо е да си вземеш куче, трябва да се грижиш за него! Кой ще го изведе тази вечер например?

— Аз! — провикна се Зое.

— Не! — отговори Жозефин. — Няма да излизаш по това време, аз ще го изведа…

— Ето на, започна се — обяви Ирис с въздишка.

Зое се прозя, каза, че била уморена. Целуна майка си и леля си и отиде да си легне.

— Как му беше името на красивия ти съсед?

— Ерве Льофлок-Пинел.

Ирис допря чашата до устните си и едва чуто отбеляза:

— Красив мъж! Много красив мъж!

— Той е женен мъж, Ирис.

— Което не го прави по-малко привлекателен… Познаваш ли жена му? Как изглежда?

— Руса, крехка, има някакви леки смущения…

— Значи не са много стабилна двойка. Той беше дошъл без нея тази вечер.

Жозефин започна да раздига. Ирис попита дали не е останало още малко вино. Жозефин предложи да отвори друга бутилка.

— Обичам да си пийвам по малко вечер. Действа ми успокоително.

— Не би трябвало да пиеш, след като вземаш толкова много хапчета…

От гърдите на Ирис се изтръгна безкрайна въздишка.

— Жо, може ли да остана при теб? Не ми се прибира вкъщи… Кармен ми действа на нервите, плаши ме.

Наведена над кофата за боклук, Жозефин остъргваше чиниите, преди да ги сложи в миялната. Ако Ирис остане, край на близостта ми със Зое, помисли си тя. Тъкмо нещата бяха потръгнали отново.

— Не се радвай така бурно, сестричке! — заядливо подхвърли Ирис.

— Не… Не е това, но…

— Предпочиташ да не оставам?

Жозефин се укори. Ирис я беше канила толкова често в дома си. Изгледа сестра си и излъга:

— Ние живеем много затворено. Страхувам се, че ще ти бъде скучно.

— Не се притеснявай, ще си намеря занимания. Освен ако наистина не ме искаш.

Жозефин възрази: не, не какви го приказваш. Получи се толкова неубедително, че Ирис се обиди.

— Като си помисля колко пъти съм ви приютявала и теб, и дъщерите ти вкъщи. А сега още при първата услуга, която ти искам, ти се запъваш…

Беше си наляла и езикът й се развърза. Замаяна от алкохола, не забеляза гневния поглед, изпълнен с болка, който й хвърли Жозефин. Ти не си ни „приютявала“, Ирис, ти ни „приемаше“ на гости, което е съвсем различно.

— Цял живот бях насреща! Помагах ти финансово, подкрепях те морално. Само един пример: дори и книгата нямаше да напишеш, ако не бях аз! Аз бях твоят живец, твоята амбиция. — Тя се засмя иронично: — Твоята муза! Без преувеличение! Самата мисъл, че съществуваш, те разтреперваше. Аз те накарах да извадиш на бял свят най-доброто от себе си, аз изнесох на свой гръб успеха ти и ето как ми се отблагодаряваш!

— Ирис, може би е по-добре да престанеш да пиеш… — подхвърли Жозефин, стиснала чиния със сгърчени от нерви пръсти. — Не знаеш какво приказваш.

— Да не искаш да кажеш, че не е вярно?

— Устройваше те да съм до теб. Момичетата бяха компания за Александър, аз бях буфер между теб и Филип!

— Да не си отварям устата за него пък! Сега сигурно се чука с мис Дулитъл! Доти Дулитъл! Какво име само! Сигурно се облича в розово и си прави косата на ситно къдрене!

Брюнетка ли е, или блондинка въпросната мис Дулитъл? — се почуди Жозефин и сипа прах в миялната. „Мимолетно“, бил заявил Александър. Което означава, че не е влюбен в нея. Че е с нея само колкото за прекарването. Че ще си намери друга, след това още някоя и още някои. Жозефин е била брънка от поредицата. Част от гирляндата в коледната нощ.

— Кой знае дали ми е изневерявал, докато живеехме заедно — продължи Ирис и пресуши чашата си. — Не ми се вярва. Прекалено много ме обичаше. Как ме обичаше само! Помниш ли? — тя се усмихна, загледана в нищото. — Но един ден всичко свършва и не разбираш защо. Голямата любов би трябвало да е вечна, как мислиш?

Жозефин рязко сведе глава. Ирис избухна в силен смях.

— Ти от всичко правиш трагедии, Жо. Това са неприятните обрати на живота. Но ти не можеш да го разбереш, защото нищо не си изживяла… — погледна празната си чаша и отново я напълни. — От друга страна, като си помисля: какъв смисъл има да си преживял толкова? Да се притъпят чувствата ли? — и въздъхна: — Болката обаче не се притъпява, не утихва. Странно е: любовта се изхабява, но болката остава жива. Налага друга маска, но остава. Любовта свършва един прекрасен ден, обаче продължаваме да страдаме до края и да ни боли. Животът не е устроен добре!

Не е толкова сигурно, мислено се възпротиви Жозефин, животът ускорява събития, които въображението не се осмелява да навърже. Тя дълго ще си спомня този ден. Какво беше поискал да й каже животът? Събуди се, Жозефин, не се унасяй. Събуди се или разбунтувай се?

— Вече не ми остана нищо. Не представлявам нищо. Животът ми свърши, Жо. Унищожена. Смачкана. Боклук.

Жозефин видя страха в очите на сестра си и гневът й се уталожи.

Ирис трепереше, притиснала силно с ръце гърдите си в отчаяна прегръдка.

— Страх ме е, Жо. Ако знаеш само колко ме е страх… Той ми каза, че ще ми даде пари, но парите не могат да заместят всичко. Парите никога не са ме правили щастлива. Чудна работа, като се замисля. Всички се борят за повече пари, а светът става ли по-добър от това? Хората по-добре ли живеят? Свирукат ли си весело по улиците? Не. Парите не носят удовлетворение. Винаги има някой с повече пари. Може би си права и само любовта може да ни изпълни наистина? Само че как да се научим да обичаме? Ти знаеш ли? Всички говорят за това, но никой не знае какво означава всъщност. Постоянно си повтаряш, че трябва да обичаш, да обичаш, но къде се научава човек на това? Кажи ми.

— Като забравиш за себе си — прошепна Жозефин, ужасена от състоянието на сестра си, която бълнуваше, изпиваше и пълнеше отново и отново чашата си.

Ирис се изсмя саркастично.

— Още един отговор, който не разбирам! Сякаш го правиш напук. Не може ли да се изразяваш по-ясно? — тя клатеше глава, играеше с косата си, подръпваше някой кичур, увиваше го на пръста си, развиваше го, пускаше го, закривайки лицето си. — Във всеки случай вече е много късно да се науча. Прекалено късно е за всичко! Скапах се. Нищо не зная да правя. И така ще си умра, съвсем сама… Стара жена като стариците, които срещаме по улиците. Разказах ли ти за просяка, когото видях преди години? Тогава бях млада и го подминах, защото бях натоварена с пакети. Той остана на тротоара под поройния дъжд. Хората го блъскаха, настъпваха го, а той се свиваше, за да не им се пречка… — тя се удари с юмрук по челото. — Защо споменът за този просяк непрекъснато ме преследва? Непрекъснато го виждам и заставам на мястото му на улицата, протягам ръка към минувачите, които не ме поглеждат. Мислиш ли, че ще свърша така и аз?

Жозефин я изгледа продължително, опитваше се да разбере доколко искрен беше ужасът на Ирис. В краката й Дю Геклен се прозина толкова широко, че едва не си разчекна муцуната, и я погледна изпитателно. Кучето скучаеше. Намираше Ирис жалка. Тя си припомни девиза на истинския Дю Геклен: „Смелостта дава това, което красотата отказва“. Всъщност, реши Жозефин, на нея просто й липсва смелост. Тя мечтае за решение, което да й падне наготово. За щастие, което само да й пасне като вечерна рокля. Тя се вижда като принцеса, която очаква своя принц. Той ще я хване за ръка и всичко ще се подреди без никакво усилие от нейна страна. Тя е страхлива и мързелива.

— Хайде идвай, имаш нужда от почивка…

— Ще бъдеш с мен, Жо, няма да ме оставиш, нали? Ще остареем заедно като две малки спаружени ябълки… Кажи „да“, Жо, кажи „да“.

— Няма да те изоставя, Ирис.

— Мила си. Винаги си била такава. Това беше твоят коз, добротата. И сериозността. Всички казваха: „Жо е усърдно, сериозно момиче“, за мен оставаше всичко друго. Но не внимаваш ли, това другото изчезва като дим… Животът всъщност е капитал. Капитал, който можеш да умножиш, да разработиш или не… Аз нищо не успях да умножа, да разработя. Напротив, всичко пропилях!

Започна да плете език, да говори неразбираемо. Не можеше да стане от масата, търсеше чашата с тромава ръка.

Жозефин я подхвана, успя да я вдигне и полека я заведе в стаята на Ортанс. Сложи я да легне, съблече й дрехите, събу й обувките и я претърколи под завивките.

— Ще оставиш ли да свети лампата в коридора, Жо?

— Ще оставя да свети в коридора…

— Знаеш ли какво ми се иска? Нещо огромно. Огромна любов, мъж като онези твоите от средновековието, безстрашен рицар, който да ме вземе, да ме закриля… Животът е много суров, прекалено много. Страхувам се от него…

Тя продължи да пелтечи още малко, обърна се настрана и се унесе в тежък сън. Малко по-късно Жозефин я чу да хърка.

Тя отиде в хола. Легна на канапето. Подпря гърба си с възглавничка. Събитията се блъскаха в главата й. Трябва да ги подредя едно по едно. Филип, Лука, Антоан. Тя се усмихна тъжно. Трима мъже, три лъжи. Три призрака с бели дрехи, които се появяваха в живота й. Свита на кълбо, тя затвори очи и видя трите призрака да танцуват под клепачите й. Танцът свърши и Филип изплува. В съня й черните му очи блестяха, тя забеляза и червеното огънче на пурата му, вдиша дима, отброи едно кръгче, две кръгчета, които излитаха от отворената му уста. Видя го под ръка с Доти Дулитъл, той я придърпа за яката на палтото, притисна я до печката в нейната кухня и я целуна с топли нежни устни. В корема й зейна празнина, студена болка, която се надигна, разрастваше се неудържимо. Тя сложи ръка на корема си, за да попречи на празнината да расте.

Почувства се много самотна, много нещастна, подпря глава на страничната облегалка и заплака без глас, отброявайки всяка сълза като стиснат счетоводител, който не иска да загуби нито петак. Това беше нейният начин да не позволи на мъката да я удави в ридания. Тя поплака, свряла нос в ръкава, и по едно време до слуха й стигнаха други ридания. Протяжни стонове, бавен речитатив сякаш в отговор на нейната жалба.

Тя вдигна глава и видя Дю Геклен. Прибрал чинно лапи, притворил очи, проточил врат, той се оплакваше, насочил мъката си към тавана, модулираше я, усилваше я, намаляваше я, отново я подемаше, протяжен и еднообразен вой, отчаяна песен на сирените. Тя се хвърли към него. Прегърна го, обсипа го с целувки, повтаряйки: „Дю Геклен, Дю Геклен“, докато се поуспокои и докато той млъкне; двамата се спогледаха, изненадани от ненадейния поток от сълзи.

— Кой си ти? Кажи ми кой си ти? Не може да си куче! Ти си човешко същество.

Тя го галеше. Беше топъл и по-твърд от бетонна стена. Клекнал на задните си силни и мускулести крака, той я наблюдаваше внимателно като дете, което се учи да говори. Стори й се, че я имитира, за да я разбира по-добре, да я обикне по-силно. Не я изпускаше от очи. Единствено тя го интересуваше. Тя прие пламенната му любов и се усмихна през сълзи. Той сякаш я питаше: „Защо плачеш? Не виждаш ли, че съм тук? Не виждаш ли колко те обичам!“.

— Като си помисля, че още не си излизал! Наистина си забележително куче! Хайде, ще тръгваме ли?

Той завъртя задница. Тя се усмихна, помисли си, че той няма как да завърти опашка, за да се знае дали е доволен, или не. Каза си, че трябва да му купят каишка, после реши, че е излишно. Дю Геклен нямаше да се отдели от нея. Видя го в погледа му.

— Нали ти няма да ме предадеш, кажи?

Той въртеше задница и чакаше тя да реши да го изведе най-сетне.

След разходката открехна вратата на Зое и Дю Геклен легна на пода до леглото. Той се повъртя на голямата възглавница, подуши я оттук-оттам и накрая се отпусна тежко с дълбока въздишка.

Зое спеше, увита в нещо вълнено. Жозефин се доближи, видя, че е пуловер, и леко го докосна. Погледна щастливото лице, усмихнато в съня, и позна пуловера на Гаетан.

— Не прави като мен — прошепна тя на Зое. — Не подминавай любовта, защото не си свикнала с нея и не си я разпознала. — Леко духна към челото на Зое, към бузите й, към залепналите по врата й коси. — Ще бъда до теб, ще следя да не изгубиш и трошичка, ще направя така, че късметът да е изцяло на твоя страна…

Зое въздъхна в съня си и пошепна: „Мамо?“. Жозефин целуна върха на пръстите й:

— Спи, красавице моя, спи, любов моя. Мама е тук, обича те и те закриля…

— Мамо — смънка Зое, — толкова съм щастлива… Той каза, че бил влюбен в мен, мамо, влюбен бил в мен…

Жозефин се наведе, за да разбере какво говори детето й насън.

— Даде ми пуловера си… Май наистина в стомаха ми пърхат пеперуди и…

Тя потрепери и се отпусна в дълбок сън. Жозефин придърпа завивките, оправи пуловера и излезе, затвори тихо вратата. Облегна се на стената: Това е то щастието, любовта на моето момиченце, преплетените пръсти, слелия се дъх, спрелият миг, ако можеше да се задържи, за да му се насладя докрай бавно, много бавно, иначе щастието ще отмине, преди да съм го вкусила напълно.

 

 

Младши навърши годинка. Беше решил, че е крайно време да стане независим. Стига вече. Достатъчно се прави на бебе, за да се забавлява. Дойде моментът да застана на командния пулт, защото светът започна да се върти като луд пумпал.

Изправи се, направи няколко несигурни крачки, тръсна се на подплатеното си с памперси дупе — и те му бяха омръзнали, скоро щеше да ги метне в кофата, откъде им е хрумнало да оставят ангелче с пълна торба ако между крачетата? — отново се надигна, закрепи се и пак направи крачка напред. И така, докато мине безпроблемно през цялата стая. Не беше кой знае колко трудно да местиш крак подир крак, пък и доста си улесняваше живота. Кожата на ръцете и на коленете му беше започнала да почервенява от лазене.

После вдигна очи към дръжката на вратата на стаята си. Защо ли го бяха затворили? Наистина не го улесняваха никак. Вероятно е някаква мания на онова смотано момиче, което му бяха натрапили за бавачка. Потайна глупачка, заета единствено да чете списания за дебили и да прибира в джоба си банкнотите, които й буташе Летящата чиния, за да й се отплаща за доносите. Вкъщи всичко беше оставено на автопилот. Майка му по цял ден оставаше в леглото, изнемощяла до крайност. Баща му се оплакваше, лееше сълзи и се чешеше навсякъде заради екземата от нерви по врата, лактите, ръцете, веждите, краката, гърдите, дори по левия тестис, от страната на сърцето. Можеше да се чуе муха да прехвръкне, толкова беше тихо и смехът беше напуснал дома им! Никакви гости, никакви обилно полети обеди, в стаите не се носеше дъх на пури, който го караше да киха, татко беше престанал да разхожда палави ръчички по мама, която му позволяваше и щастливо се смееше с дълбок смях, този смях той най обичаше да слуша. Ох! Марсеел! Марсеел! — гъргореше в гърдите й и звънтеше като щастлива мелодия. Пълна тишина. Дълбоко мълчание, физиономии на мъртъвци и потиснати ридания в свитите им гърла. Клета моя мамо, направили са ти магия, зная аз. Само лекарите дрънкат за депресии. Глупаци! Забравили са откъде идваме, забравили са, че сме свързани с Небето и че сме само посетители тук, на Земята. Както повечето хора всъщност! Въобразяват си, че са много важни, и смятат, че всичко е в техните ръце: небето и земята, огънят и вятърът, морето и звездите. Каква самонадеяност. Само да ги чуеш: и света, и него те са създали! Дотолкова са забравили откъде идват, че се хвалят: били по-силни дори от Злото и от Доброто, от ангелите и от дяволите, от Бога и от Сатаната. Дрънкат от висотата на жалките си човешки мозъчета. Позовават се на Разума, на едно плюс едно, на това, че което е невидимо, не може да му се вярва, кръстосали ръце на шкембетата си, надсмивайки се на наивниците, които вярват на глупостите им. Аз, който доскоро бях редом с ангелите и си карах кефа, го зная. Зная, че идваме от Там Горе и ще се върнем пак там. Зная, че трябва да избереш своя лагер, зная, че трябва да се сражаваш срещу противниковия лагер, както зная, че лошите отсреща са омагьосали Жозиан и желаят смъртта й. За да може Анриет да си върне мангизите. Това ми е ясно, зная го. Нищо че сега правя първите си крачки, аз не съм забравил откъде идвам.

Когато ме попитаха Там Горе дали искам отново да се върна на Земята при една очарователна най-обикновена двойка, бездетна, която толкова силно страдала и горещо се молела да й изпратят хубаво пухкаво и златно детенце, дълго наблюдавах Жозиан и Марсел и се умилих, защото бяха ужасно трогателни. Великодушни, достойни, меки, бели и дундести, не глупави. Затова се съгласих и казах „да“. Но това е последната ми мисия. Защото Там Горе е доста по-приятно, защото имам толкова много занимания, толкова книги за четене, филми за гледане, а на Земята, знае се, животът не е лек и безгрижен. Тук си е почти като в ада. Постоянно ти създават неприятности и спънки. Наричат го ревност, завист, злоба, подлост, сребролюбие, наричат го с всякакви имена, също както седемте смъртни гряха, и това те бави и те дърпа назад. Ако успееш да докараш докрай един-два замисъла, си късметлия! Да вземем Моцарт. Добре го познавам. Там Горе ми беше съсед. Спомнете си как свърши на Земята: обект на завист, на плагиатство, охулен, осмян, умря в мизерия. Като се замисля всъщност, не познавам по-очарователен и по-засмян човек от него! Олицетворение на щастието! Симфония!

Обаче…

Беше споделил с Моцарт за пътуването си, а той го беше насърчил, защо не, те са читави хора… Самият аз, ако не се налагаше да преработвам моя „Турски марш“, защото си позволих някоя и друга волност и се поддадох на леснината, драснах няколко претенциозни арпежи, с удоволствие бих слязъл да им изсвиря на пианото една мелодия, някоя малка „Соната за двама щастливи старци“ в си мажор. Той вярваше на Моцарт. Беше готин тип. Скромен и жизнерадостен. Всички му идваха на гости, Бах и Бетовен, Шуман и Шуберт, Менделсон и Сати и кой ли още не, а той разговаряше с тях, без да се надува. Говореха предимно по работа, за осминки и шестнайсетинки, такива разни работи, от които бъкел не разбираше. Той беше по-скоро по уравненията, тебешира, черната дъска. Накрая се съгласи и слезе в дома на Жозиан и Марсел. Тя добра майка, той добър баща. И двамата прекрасни, минали през много перипетии и беди, но Небето бе решило да ги възнагради в залеза на живота им заради добрините, които бяха сторили за другите хора.

Радостта на двамата старчоци при появата му беше неописуема! Твърдяха, че било станало чудо. Палеха свещи. Извисяваха душите си в молитви, пелтечеха от щастие. Най-вече чичкото. Зъбите му тракаха от щастие! Вдигнал високо детето като трофей, той го показваше навсякъде, слагаше го на бюрото си и му обясняваше как върти бизнеса си. Впрочем, оказа се страхотно интересно. Старият наистина беше остър ум. Хитър, та хитър! Пробутваше евтината си стока по цял свят. Да го чуеш само как се пазари! Много се кефеше, когато Марсел го вземаше със себе си в работата. Не можеше истински да участва, защото беше пленник на бебешкото си тяло, гукаше и се кандилкаше нестабилно, но се въртеше на детското си столче като същински дявол, за да му дава знаци и да го подсеща. В някои случаи Марсел схващаше. Примигваше недоверчиво, чудеше се дали не сънува, обаче го слушаше. Говореше му на китайски, на английски, четеше му отчети, финансови анализи, доклади от проведени изследвания. Младши нямаше право да се оплаква: беше извадил страхотен късмет с този старец, когото Небето беше дарило с интуиция. Досадата идваше от другите: всички, които се лигавеха над него и се кривяха и гримасничеха като клоуни! Надвесените над люлката му физиономии отваряха грозни уста като страшни водоливници. Подаръците бяха идиотски играчки. Безмълвни плюшени фигури, книжки от плат с една буква на страница, висящи дрънкалки, които му пречеха да спи. Следващия път, когато слезеше отново — ако изобщо имаше следващ път! — от самото начало ще се превъплъти в древния Матусал. Така ще си спести неприятностите на детските години. Според Моцарт не било възможно. Лигавничетата били задължителен етап! А Моцарт беше страхотно сведущ по темата за преражданията и предишните животи: беше ги понатрупал. В противен случай как си мислиш, че щях да композирам „Малка нощна музика“ на шест години и половина? Я ми кажи. Защото съм имал натрупан опит. Безчет животи на непознати и забравени музиканти, за които отмъстих, като драснах с перото по петолинието! Впрочем, ако се позамисля, тази също ще се наложи да я доработя, тя е доста еднообразна, един рефрен, повтаряща се мелодийка, нали? Ти какво мислиш по въпроса, Алберт?

Не му остана време за отговора, хоп, изпратиха го на Земята в прекрасна клиника в XVI район в Париж, Франция. Там Горе се надпреварваха, за да ги спуснат във въпросната клиника. Четири звезди. Прочути лекари, подбран персонал. Внимателно, буквално безупречно отношение. Още с пристигането топла баня и милувки. Животът му започна добре. Щастие, удобства, дупето на топло и двама дебели и бузести любвеобилни сладури, сведени над бебето в сини ританки. Нещата се изпортиха, когато се появи Летящата чиния. Щом я видя за пръв път, той прояви отличен рефлекс: направи знака за защита, който научи Там Горе, за да се предпази от дявола: събра палците и показалците в ромб, кръстоса крака. Затвори входа. Онази не успя да се добере до него. Провали се обаче със защитата на майка си. Тя опра пешкира.

Време беше да вземе нещата в свои ръце.

Да неутрализира Летящата чиния. Всички неприятности идваха от нея. Както при старото полицейско правило: кой се облагодетелства от престъплението? Беше го прочел на опаковката на карамелен бонбон. Много приятни шегички научи от опаковките. Помагаха да си стъпиш на краката, когато паднеш на Земята. Незабавно ти позволяваха да се ориентираш в общите насоки на света. Освен това бяха едно от редките неща за четене, до които има достъп бебето, като изключим книгите с по една гласна на цяла страница. Страхотно четиво, нямам думи! Направо да накълцаш завесите, че да скалъпиш цяло изречение!

Дълбоко се замисли, докато дъвчеше карамеления бонбон, и стигна до заключението, че Летящата чиния ги беше омагьосала. Беше сключила договор със силите на Злото и чевръсто, абракадабра, тука ли си там стой, си беше опекла работата. Ето как един ден, когато Малката глупачка го беше чучнала пред телевизора — той прекарваше цялото си време пред телевизора да гледа идиотски предавания, измислени с цел да ти размекват мозъка, — забеляза нещо, което му напомни за друго нещо. Една вещица правеше магии и си бръчкаше носа. Стори му се странно, защото въпросната програма имаше страхотен рейтинг. Всички я гледаха с възхищение, не че вярваха. Наричаха това зяпане развлечение. Горките! Ако знаеха само… Развлечението може да е с две крила на гърба или две рогца на челото и няма нищо общо с тези измишльотини! Друг път изгледа един филм, седнал върху омазаните си памперси, които Потайната глупачка сменяше когато й скимне, филмът се казваше „Дух“. Твърдяха, че бил блокбъстър, тоест казано с нормални думи, бил пожънал огромен успех. И вместо да се замислят върху поуката от филма, който обясняваше съвсем точно как стоят нещата Там Горе, те бяха запомнили само любовната история! Красивата Деми Мур плачеше, докато формираше глината на грънчарското колело. Този ден той беше удрял като луд по леглото си, за да ги стресне и да ги накара да осъзнаят, че е така. Точно така! Добро и Зло! Мрак и Светлина! Демони, които се промъкват навсякъде, и Светлина, която се бори срещу дявола! Нищо! Не бяха разбрали нищичко. Полудяваше, защото непрекъснато трябваше да удря по всичко, което му се изпречеше пред очите. Беше нахапал юмрука си до кръв с единственото си зъбче, а те му бяха направили забележка. „Много е необуздан“ — заяви Жозиан, ококорила очи. Не необуздан! — пенеше се той и лигите се стичаха по брадичката му: проницателен!

Така и не догледа филма. Сложиха го да спи. Онази нощ направо беше побеснял в малкото си легло. Идеше му да изгризе пречките. Показват ви начина на употреба, какво поведение да възприемете, всичко ви е сдъвкано, а вие оставате слепи и глухи!

Ах, ако можех да говоря!

Ако можех да разкажа всичко! Как щяхте да промените начина си на живот! Как щяхте да си направите рай тук, на Земята, вместо да си подготвяте ада, отприщвайки най-мерзките си и долни апетити! Например Летящата чиния ще изгори гола и обезобразена, ако продължава да предизвиква дявола.

Беше неделя. Неделя 24-ти май. Станаха петнайсет дни, откакто проходи, и гореше от желание да се измъкне навън от стаята си. Колкото и да слухтеше, не долавяше и най-малкия шум, апартаментът беше потънал в тишина и това никак не му харесваше. Къде е баща му? Какво прави майка му? Потайната да не си е взела почивен ден? Защо никой не идва да го потърси? Червата му къркореха от глад и мисълта за хубава закуска изглеждаше особено привлекателна.

След като бутна един стол до вратата, за да стигне до дръжката и да си отвори, той реши да действа. Да се пребори с нещастието. Знаеше, че има съюзник: прочутата госпожа Сюзан, от чийто поглед на неверница нищо не убягваше. Престана да идва, изгуби интерес, но човек никога не знае, Небето може да вземе нейната страна и дори да бъде така любезно, че да я върне отново. Той беше се обърнал за помощ към ангелите Горе на разсъмване, в часа, в който Небето и Земята се сливат, когато сънуваме будни.

Младши отвори вратата и тръгна по коридора, пътьом хвърли поглед в хола, в мокрото помещение, нямаше никой, устреми се към стаята на майки си и гледката, която зърна, го накара да закрещи. Пронизителен безкраен писък се изтръгна от гърлото му и я накара да изплува от унеса, в който изглеждаше потопена.

Жозиан беше изнесла стол на балкона на стаята си — те живееха на шестия етаж — и облечена в бяла дълга нощница, се поклащаше, надвесена над парапета. Притиснала до гърдите си снимка, на която се виждаха мъжът и синът й, тя се полюляваше със затворени очи и побелели устни.

Изтръгната внезапно от летаргията, в която беше потънала, жената отвори очи и видя детето си, което я гледаше, пищеше и протягаше ръчички към нея.

— Агрр! — врещеше то до изнемога.

— Младши… — измънка тя, като го разпозна. — Ти проходи? Не съм знаела.

— Грр… — запъваше се то, проклинайки бебешката си външност.

— Но какво става? — учуди се тя и прокара ръка по челото си. — Какво правя тук?

Тя сведе очи и видя стола, на който се беше качила, обърна се към улицата. За малко да припадне. Залитна и едва не полетя в празното пространство. Младши протегна ръце и я пое в прегръдката си, омекотявайки удара от падането.

Изтърколиха се на паркета с глух шум, ужасяващия шум на падащи тела, който стресна малката прислужница в кухнята, заета да попълва кръстословицата от програмата на телевизията. Чу се трополене от тичащи крака, викове: „Боже Господи! Не може да бъде!“. Глупачката ги вдигна, увери се, че нямаха нищо счупено, повтаряше като папагал, че нищо не е чула, защото тъкмо правела закуската в кухнята… Скоро пристигна и Марсел, зачервен и разстроен. Жена му, синът му! Натъртени и пребледнели! Той кършеше ръце. Изпусна кесията с топли кроасани, които беше отишъл да купи, за да хапнат, и те се разсипаха на пода.

Младши грабна един и го напъха целия в устата си. Беше гладен. Щеше да мисли по-добре на пълен стомах. Налагаше се да предприеме бързи действия. Нощес ще отиде Там Горе да поговори с Моцарт, той ще го посъветва как да постъпи.

Разведрен, нападна втори кроасан.

 

 

Същата неделя Ортанс беше във „Фортнъм & Мейсън“ и хапваше солидна късна закуска, почти обяд, в компанията на художествения директор на „Либърти“ Николас Бергсън. Тя харесваше универсалния магазин „Либърти“, хем ретро, хем авангарден, а входът му на „Риджънт Стрийт“ напомняше на стара елзаска къща. Тя често се размотаваше там. И по време на една от тези разходки из магазина, докато си вземаше бележки и снимаше впечатляващи детайли, се запозна с Николас Бергсън. Беше привлекателен мъж, като се изключи дребният му ръст. Никога не беше харесвала джуджетата, обаче седнал изглеждаше чудесно. Беше интересен, пълен с идеи и като истински англичанин се държеше дистанцирано, но по изключително чаровен начин.

Говореха за проектите, които тя трябваше да представи до края на годината. За портфолиото, от което зависеше дали ще мине в по-горния курс. От хилядата студенти едва седемдесет щяха да продължат. Темата, която избра, беше озаглавена „Копнежът се пробужда бавно“. Оригинална, но не беше лесна за разработване. Със сигурност на никой друг нямаше да хрумне подобна идея, но не знаеше дали ще съумее да я илюстрира. Освен скиците трябваше да организира и кратко дефиле с шест манекенки. Шест облекла, които да проектира и да осъществи плюс половин час време, за да убеди комисията. Затова беше тръгнала на лов за детайла. Детайлът, който веднага да въздейства и да привлече вниманието към момента на бавното пробуждане на сексуалния копнеж. Черна рокля, дюс черна, затворена с елегантна панделка, гол гръб, фалшив процеп, лека сянка на бузата, силно гримирано око, надничащо изпод воалетка, катарама на обувка на издадения напред крак… Николас можеше да й помогне в това отношение. Пък и не е чак толкова нисък, реши тя, просто има по-дълъг торс. Доста дълъг торс.

Беше я поканил на четвъртия етаж на „Фортнъм & Мейсън“ в любимата си чайна. Вече три пъти Гари отклоняваше неделните й покани за късна закуска. Тя се притесняваше не толкова от отказите му, колкото от учтивия му тон. А както е известно, учтивостта е равнозначна на резервираност, неловкост, на тайна и скрито-покрито. Неделната късна закуска беше ритуал за двамата. Трябва да имаше нещо много важно, което му се налагаше да крие. Нещо или някой. Второто предположение никак не й се нравеше.

Тя сбърчи нос и Николас помисли, че не е съгласна с него.

— Не, не, уверявам те. Черното и копнежът се съчетават отлично и мога да ти кажа да направиш изцяло черен тоалет от главата до петите. Имам предвид и манекенката. Трябва ти черна мацка с ослепителна белозъба усмивка, намек за пролуката, зейналата пролука на желанието, бездната на времето в пролуката на копнежа, бездната на мъжкото желание в пролуката на женското желание…

— Може би имаш право — отговори Ортанс, отчупи залче от питката и отпи глътка ароматен лапсан сяоджун, поел деликатния аромат на кедровата кутийка, в която беше съхнал — наистина миришеше на кедър с нотка остатъчен вкус на кипарис.

— Разбира се, че имам право, и впрочем…

И впрочем откога не се бяха виждали само двамата? От онази вечеря, когато тя го беше поканила на ресторант, от разходката из нощния Лондон, откакто заживя с новата си съквартирантка Ли Мей. Беше много заета покрай преместването, лекциите, наближаващия край на годината, организацията на модното ревю, прескочи една неделя, после още една и още една, май станаха четири, и когато му се обади мазна-мазна, готова да навакса пропуснатото време, той й отговори с учтивия тон, който не й хареса. Този отвратителен учтив тон. Откога станаха толкова любезни един към друг? Нали обичаше това с него, да казва какво мисли, без да се срамува, без да се изчервява, а сега тази вежливост ни в клин, ни в ръкав! Отбягва ли я? Нещо мътно има в тази работа. Уклончиво. Да, уклончиво. Всяко ново определение беше като удар с нож в сърцето и тя не преставаше да го забива и да го върти все по-дълбоко. Затисна зъбите си с ръба на чашата с чай. Увлечен в бъбрене, Николас не забелязваше нищо. Тази учтивост може би крие някое момиче, си каза тя и върна чашата с ароматния чай обратно на чинийката, сигурна съм. Сигурна съм. Това, което харесвам у Гари сред многото други неща, е именно неговата независимост, така е, както и спокойната увереност, с която крачи към съдбата си, но не ми харесва, когато ми се изплъзва. Не ми харесва, когато мъжете ми се изплъзват. Както не ми харесва и когато ми се лепнат и не ме оставят да дишам. Хм!!! Много сложно! Прекалено сложно!

— А за манекенките нямай грижа, ще ти намеря шест, които се движат бавно и сластно. Вече се сещам за три…

— Не разполагам със средства да им платя — отвърна Ортанс, признателна за предложението му, което я извади от безплодните мъдрувания.

— Кой ти говори за заплащане? Ще го направят безплатно. „Сейнт Мартинс“ е престижно училище, този ден ще присъстват всички значителни лица в света на модата, медиите, голямо събитие, те ще се надпреварват, скъпа, ще тичат…

Трябваше да се случи. Красив като принц от „Хиляда и една нощ“, интелигентен, забавен, богат, културен. Чистокръвен жребец, мечта за всяка жена, която би искала да го оплете в мрежите си… И да вземе да ми се изплъзне! Не се осмелява да ми го признае. Какво ли е да си влюбен? — запита се тя. Дали бих могла да се влюбя в Николас с малко усилие? Николас никак не е за изхвърляне. А и може да й бъде полезен. Тя сбърчи нос. Нещо не пасваше „влюбен“ и „полезен“. Не искам Гари да се влюби в друга. Да, но… може би го е връхлетяло неподготвен. Затова е учтив и уклончив. Не знае дали да й каже.

Тя се почувства смазана от цялото нещастие на света — поне така си го представи. Не, сепна се, не и Гари. Сигурно е по дирите на някоя ненаситна мръсница, която му отнема цялото време, или е решил да препрочете на един дъх „Война и мир“. Всяка година я препрочиташе и се оттегляше в покоите си. „Sex is about to be slow but nobody is slow today because if you want to survive you have to be quick.“[2] Това ще е финалният мотив. Би могла да приключи ревюто си с една от манекенките, която пада, преструва се на умряла, а останалите пет тръгват с бърза крачка, отхвърлят бавния копнеж като ненужен пълнеж в слаб роман. Не е лошо като идея.

— Нещо като филм, който се върти в ускорен ритъм и ще приключи вихрено и бляскаво — обясни тя на Николас, който явно беше очарован.

— Скъпа, ти си извор на идеи, бих те взел в „Либърти“…

— Наистина ли? — попита Ортанс, готова да се съгласи.

— След като завършиш тригодишния курс на образование…

— Аха — разочарова се тя.

— Не забравяй, бавното е изтънчено, прелестно… Нали ти самата го твърдиш.

Тя му се усмихна. Големите й зелени очи изразиха интерес, който не остана незабелязан от мъжа. Той вдигна ръка да поиска сметката, плати, без да погледне, и добави:

— Ще вдигаме ли котва, друже?

Тя взе чантата си „Миу Миу“, която й бе подарил, преди да поръча чая и питките, и го последва.

Ужасното нещо се случи, докато чакаха асансьора на четвъртия етаж.

Тя стоеше встрани, полюшваше новата чанта, оценяваше я на около шест-седемстотин лири — връчи й я с такава лекота, сякаш я бе взел от някой рафт и я беше мушнал под мишница, преди да напусне магазина — Николас говореше по телефона, „о, не, о, не“ с нетърпелив глас, тя се упражняваше да прехвърля чантата от едната ръка в другата, да я слага ту на лявата, ту на дясната си ръка, оглеждаше отражението си в асансьора, въртеше се, когато вратата се отвори и от асансьора слезе вълшебница. Едно от онези елегантни създания, пред които спираме на улицата, за да ги огледаме, и се напъваме да си обясним как успяват да постигнат подобно чудо: да бъдат неповторими и ослепителни без грам баналност. Носеше тясна черна рокля, прилепнало по врата колие от фалшиви диаманти с големината на шоколадови квадратчета, обувки деколте, дълги черни ръкавици и големи черни очила, които подчертаваха сладкото й чипо носле и фината уста, червена като току-що отхапана черешка. Загадъчност и красота. Опияняваща женственост. Само черно, но черно, което блести в хиляди нюанси и изобщо не е само черно. Ортанс зина. Беше готова да последва очарователното създание до края на света, за да открие тайните му. Извърна се, за да проследи с очи привидението, и когато отново погледна към асансьора, зърна мъж, зает да събира от пода съдържанието на разсипала се чанта. Николас държеше отворена вратата и тя чу как мъжът каза: „Извинявайте… Много благодаря“. Как ли изглежда човек, който придружава такава неземна красавица? — каза си тя и затаила дъх, изчака той да се изправи.

Приличаше на Гари.

Той забеляза Ортанс и се дръпна като ощавен с вряла смола.

— Гари? — извика прекрасното създание. — Идваш ли, love?

Ортанс затвори очи, за да не го гледа.

— Идвам… — отговори Гари и целуна Ортанс по бузата. — Ще се чуем, нали?

Тя пак отвори очи и пак ги затвори. Беше някакъв кошмар.

— Хм… хм — обади се Николас, който беше приключил разговора си. — Тръгваме ли?

Очарователното създание се беше настанило на маса и привика с жест Гари, свали си очилата и вдигна към него издължени очи на подплашена сърна, недоумяващи, че не виждат тълпа от преследващи ги папараци.

— Тръгваме ли? — повтори Николас, който продължаваше да държи отворена вратата. — Нямам намерение да ставам пиколо!

Ортанс кимна на Гари почти като на непознат.

Влезе в асансьора и се облегна на стената. Ще се размажа, докато стигнем партера. Истинско спускане в ада.

— Да направим тур из Камдън? — предложи Николас. — Последния път открих две жилетки „Диор“ за десет лири. Направо без пари!

Тя пак го погледна. Прекалено дълъг торс наистина, отбеляза си наум, застанала до него, за сметка на това красиви очи, хубава уста, прилича малко на корсар… ако наблегна на корсара, може би…

— Обичам те — каза тя, приведена към него.

Той се изненада, леко я целуна. Целуваше се добре. Без да бърза.

— Наистина ли го мислиш?

— Не. Исках само да го изрека на висок глас, за да видя ефекта. Досега не съм го казвала на никого.

— Аха… — отвърна той разочарован. — И аз си помислих, че… е малко прибързано… Имаш право.

Тя го хвана под ръка и тръгнаха към „Риджънт Стрийт“.

Изведнъж се закова на място.

— Но тя е дърта!

— За кого говориш?

— Създанието, което излезе от асансьора, дърта е!

— Прекаляваш… Шарлот Брадсбъри, дъщерята на лорд Брадсбъри, казва, че е на двайсет и шест, не признава, че е на двайсет и девет!

— Значи е дърта!

— Тя е икона, скъпа, лондонска икона! Диплома от Кеймбридж, добра литераторка, начетена е, следи новостите в изкуството, музиката, понякога влиза в ролята на меценат и наистина е щедра: създала си е име на откривателка на таланти! Посвещава времето и връзките си на неизвестни младежи, които бързо се прочуват.

— Двайсет и девет години! Време й е да пукне!

— Очарователна е, главен редактор е на „Нерв“, знаеш ли го това списание, дето…

— „Нерв“! — изплака Ортанс. — Тя ли е? Спукана ми е работата!

— Но защо, скъпа, защо? — той беше вдигнал ръка и пред тях спря такси.

— Защото съм твърдо решена да я разкарам!

 

 

Същата тази неделя, 24 май, Милен Корбие стоеше на поста си. Беше заменила телевизията с мощен бинокъл и бе заета да шпионира съседите си. Бързаше да се прибере от работа, за да се навре в живота на другите. Изплезила език, ближеше устните си, ту подвикваше тихичко от време на време, ту цъкаше неодобрително с език. Когато се разминаваше с тях по стълбите, ги поглеждаше и се подсмихваше. Знам всичко за вас, си мислеше тя, мога да ви издам, ако пожелая…

Сутринта на петия етаж нахълта полиция и арестува една двойка. Двама бедняци, които поеха, ескортирани от цял ескадрон наперено тропащи с токове униформени, които сякаш предупреждаваха съседите да не си помислят да престъпват законите. Господин и госпожа Уан не плащали данък за второто си дете. Бяха открили, че имат две деца, едното от които криели, когато им идвали гости. То никога не си показвало носа навън или се измъквало тайно от родителите, облечено с дрехите на голямата сестра. Така се издало. Детето било много дребно, а сестра му едра и яка. Носело се в дрехите й като бръмбарче в дрехите на оранжевия динозавър Казимир от анимационното филмче „Островът на децата“. Милен отдавна беше надушила тайната и се молеше да не открият малкия. Големите му черни очи гледаха уплашено, рошавата му косата стърчеше. Тя непрекъснато се молеше. Страхуваше се. Господин Уей беше изпратил хора да я следят, сигурна беше. Направи опит да се свърже с Марсел Гробз, но той не отговаряше на позвъняванията й.

Милен искаше да се върне във Франция. Повече не издържам самотата, не издържам да работя без почивка, не издържам да ме пипат по носа, защото съм чужденка, не издържам вечните им караокета по телевизията! Искам си анжуйската атмосфера.

Най-ужасни бяха неделите. Тя се излежаваше колкото може по-дълго. Размотаваше се и със закуската, къпеше се, изчиташе вестниците, отбелязваше някой адрес, пробваше нов грим, прическа, търсеше идеи, които да изкопира. После правеше малко гимнастика. Беше си купила програмата на Синди Крауфорд „Фитнес“. Е, Синди нямаше да кисне в Китай. Щеше да си тръгне бързешком.

Да, но как да го направя? Да изчезна и да зарежа парите си тук?

Изключено.

Да потърся убежище във френското консулство? Да им разкажа всичко и да поискам да ми издадат нов паспорт? Уей ще разбере и ще ме накаже. Може да си тръгна в запечатан цинков ковчег. Още повече че нямам близки във Франция, които да ме потърсят.

Ще се опитам да приспя подозрителността на Уей… За да ми върне паспорта. Идеалното би било да поделям времето си между Франция и Китай.

Това не оправя нещата. Няма да мога да живея разчекната между Блоа и Шанхай. На Уей му е ясно и затова не ме пуска.

Той продължаваше да й обяснява, че била с крехка психика, че била неуравновесена. Наистина започваше да се чувства неуравновесена, след като непрекъснато й го набиваше в главата. Накрая ще му повярва. И това ще бъде нейният край. Окончателно ще превърти.

Уей приключваше с твърдението, че тя трябва да му вярва, да се осланя на него, той я е направил богата, без него щяла да бъде нищо. Работете, работете, това е добре за здравето, ако престанете, ще… Той притискаше ръце зад гърба си, имитирайки, че й надяват усмирителна риза. После плясваше два пъти толкова силно, че ушите й писваха. Тя потръпваше и млъкваше.

Тъгата я връхлиташе към седем вечерта. Ужасно време. Слънцето залязваше сред небостъргачите от стъкло и бетон, припламваше в сиво-розовия облак от замърсен въздух. Не бе виждала синьо небе от девет месеца! Отлично си спомняше последния път, когато зърна над главата си малки късчета небе: синоптиците предупредиха за тайфун и вятърът беше изчистил небето! Задушаваше се, не издържаше да живее така.

Неделята на 24-ти май беше като всички останали недели.

Още една неделя, въздъхна тя.

Щеше да напише писмо. Вече не й беше забавно. Преди си играеше на майка, съчиняваше си истории, беше заминала зад граница, за да може да плаща образованието на децата си, да ги издържа. Сега вече не знаеше какво да си изсмуква от пръстите. Какъв смисъл имаше да стои тук като затворничка?

В понеделник ще вечеря с един французин, който произвежда играчки в Китай и ги продава на супермаркетите във Франция. В четвъртък той щеше да лети обратно за Париж. Тя искаше да чуе свежи вести, а не новини от интернет. Искаше да го разпита как изглеждат улиците сега, какви песни са на мода и кой е фаворитът за сезона в „Нова звезда“ на канал М6; интересуваше се от последния диск на Рафаел, дали дънките все още се носят тип кюнец, или сега са чарлстон? А франзелата поскъпнала ли е? В това се изразяваше животът й, късчета от живота, които й се предлагаха към вечерята в ресторанта. Живот по съвместителство. Запознаваше се с мъже по интернет. Изборът беше пребогат. Те оставаха впечатлени от успехите й, от апартамента й. Тя не очакваше нищо от тях, само моментна разтуха, и те продължаваха по пътя си. Каква беше песента на баба й? За малките куклички: хоп, и се врътват.

Хоп, и се врътват, хоп, и си тръгват.

А аз оставам.

Когато паднеше здрач, тя взимаше бинокъла и започваше да наднича в живота на съседите. Така убиваше времето, докато станеше време за лягане. Обещаваше си: утре ще се оправят нещата, ще звънна пак на Марсел Гробз, сигурно вече ще вдигне телефона, ще намери начин как да измъкна парите си оттук.

Марсел Гробз… Нейната последна и единствена карта.

 

 

В късния следобед тази неделя Жозефин, която бе прекарала целия ден в ровене из книгите за историята на отречените и обругани райета на одеждите на кармелитите, реши да си почине и да изведе Дю Геклен на разходка.

Целия следобед Ирис не стана от канапето в хола. Гледаше телевизия и бъбреше по телефона, масажираше краката и ръцете си с крем, притиснала слушалката към рамото си. Ще ми изцапа цялото канапе с този мазен крем, изнедоволства Жозефин, когато мина покрай сестра си към кухнята да си направи чаша чай. Когато мина за втори път, Ирис продължаваше да виси на телефона и да зяпа телевизора. Мишел Дрюкер беше поканил в предаването си Селин Дион. Ирис вече бе стигнала с масажа до предмишниците си. При последното й минаване Ирис беше сменила позата си и вършеше едновременно три неща: гледаше телевизия, говореше по телефона и правеше упражнения за стягане на седалищните мускули.

— Не… Не е лошо при сестра ми. Интериорът не е особено изискан, но не е толкова зле… Предпочитам да съм тук вместо вкъщи в компанията на Кармен, която се чуди как да се разпне на кръста в името на моето спасение! Повече не мога да я понасям. Такава лепка, ама лепка…

Жозефин стисна ожесточено дръжката на чайника и разля половината вряла вода по плота.

Зое бе помолила да я пусне да отиде на кино, ще си дойда навреме за вечеря, обещавам, готова съм по всичко за понеделник, вторник и сряда. А кога ще ти остане време да ми обясниш защо се муси толкова дълго, защо се беше настроила срещу мен и се държеше с такава омраза, попита мислено Жозефин. Зое се преоблече шест пъти, след всяка смяна на дрехите нахълтваше при Жозефин и питаше: „Така добре ли е? Не ми ли прави голям задника?“; „А така много ли ми се очертават дебелите бедра?“; „Дали да си вържа косата, или да не я връзвам?“; „Ботушките ли да обуя, или балеринките?“. Сновеше напред-назад, коментираше въпроса откъм коридора, появяваше се пред майка си в нов вид и с нов въпрос и пречеше на Жозефин да се съсредоточи. Дискриминация чрез райета. Действителна подходяща история, за да илюстрира главата за цветовете.

В края на лятото на 1250 година монасите кармелити пристигат в Париж. Те носят кафяви роби и наметала на бели и кафяви или бели и черни райета. Избухва скандал! В средновековието райетата имат лоша слава. Те са отредени за недоброжелателните, Каин, Юда, за изменниците, осъдените, незаконородените. В Париж клетите монаси станали за присмех. Наричали ги „разчертаните братя“, често ставали жертва на обиди и физическа разправа. Уподобявали ги на дявола. Когато се разминавали с тях, парижани показвали рога над челата си, криели лицата си. Настанили ги близо до един метох и монасите потърсили убежище при сестрите, но те не ги допуснали в своята обител.

Конфликтът продължил трийсет и седем години. През 1287-а на празника на Мария Магдалена най-сетне те се отказали от „разчертаното“ наметало, което оттогава заменили с бяло.

— Сложи си бяла тениска — я посъветва Жозефин, раздвоена между XIII и XXI век. — Добре стои и върви с всичко.

— Мислиш ли… — отвърна Зое колебливо.

И пак я остави, за да изпробва нещо друго.

Свит на кравай в краката й, Дю Геклен дремеше. Жозефин затвори книгите, разтри носа си с два пръста, което при нея бе знак за преумора, и реши, че малко чист въздух ще й се отрази добре. Пропусна сутрешното тичане. Ирис не престана да се оплаква, да предъвква все същите въпроси за несигурното си бъдеще.

Жозефин стана, облече сако, мина през хола, показа с жест, че излиза. Ирис отговори, отдалечила леко слушалката от ухото си, и продължи разговора.

Жозефин тресна вратата и слезе тичешком по стълбището.

Гневът я завладяваше с нарастваща сила, по-черен от гъст въглищен дим. Чувстваше, че ще се задуши. Дали ще се стигне дотам да се заключвам в стаята си, за да имам малко спокойствие? Да си правя чай и да минавам безшумно по паркета, за да не смутя дърдоренето й по телефона? Гневът й се разпали и черният дим замъгли мозъка й. Ирис не си беше мръднала пръста нито да сложи масата за закуска, нито да разтреби. Беше поискала филийките й да са препечени до златисто, по възможност, без да са прегорени, и се осведоми дали нямат хубав мед от скъпарския гастроном „Едиар“.

Тя прекоси булеварда и стигна до Булонския лес. Интересно, помисли си, не видях афиша с Лука. Странно й бе да го нарича „Лука“, а не „Виторио“. Сигурно съм го подминала, без да обърна внимание… Тя ускори крачка, ритна стара топка за тенис. Дю Геклен учудено я изгледа. За да се успокои, насочи мислите си към изследването за цветовете, върху което работеше в момента. Върху символиката на цветовете. Това щеше да бъде встъпителната глава, въведение, преди да се задълбочи в темата си. За да заинтригува професорите мърморковци, за да ги накара да изгълтат следващите пет хиляди страници… В средните векове синьото е било символ на меланхолията. Можело е да се носи и за жалейка. Майките, изгубили малки деца, са носели сини рокли в продължение на осемнайсет месеца. В иконописта облечената в синьо Дева Мария носи траур за сина си. Жълтото е цветът на болестите и на греха. Латинската дума, от която произлиза френската за жълто, дума с германски корен, се употребявала за жлъчка и за чер дроб. Тя спря, защото усети бодежи. Ядосваше се, отделяше жлъчка, нещо жълто! Жълтото, цветът на завистниците, скъперниците, лицемерите, лъжците и предателите! Жълтият цвят изразява едновременно болест на тялото и болест на душата. Юда винаги е в жълто. Предал е символиката на цвета на еврейските общности в средновековното общество. Евреите са били преследвани, заселвани в отделни квартали, „гетото“ на Рим например. Църковните събори забранявали браковете между християни и евреи и изисквали да носят отличителни знаци, звезди, които впоследствие ще се превърнат в злокобните жълти звезди, идеята за които нацистите са взели от средновековната символика.

А зеленото… мисли си за зеленото, смъмри се Жозефин, погледна към дърветата, моравите, пейките. Поеми с пълни гърди хлорофила, зелената омара на листака. Напълни очите си със зеленината на тревата, с крилото на патиците, които се носят по изумрудената вода, с цветната кофичка на детето, което поръсва със стръкчета трева пясъчните фигурки. Зеленото, свързано с живота, надеждата, често символизира рая, но е по-добре да му нямаме много вяра, ако е с по-тъмен, почти черен нюанс. Да се пазя от чернилката, която изпълва главата ми. Да се пазя от черните сажди на гнева, които ми отнемат въздуха. Тя ми е сестра, това е сестра ми, която страда. Длъжна съм да й помогна. Да я увия в бяло наметало. От светлина. Какво ми става? Преди, когато тя ме водеше за носа, не се нервирах. Не изпадах в мрачни настроения и жлъчката не ме тормозеше. Подчинявах се. Свеждах очи. Изчервявах се. Червеното, цветът на смъртта и на страстта, палачите са носели червени дрехи, кръстоносците са имали червени кръстове на гърдите. Червени са били и роклите на блудниците, на жените прелюбодейки. Червената кръв на жената, която се еманципира и се гневи… Променям се. Пораствам като бунтуваща се пубертетка, която бясно се съпротивлява срещу установените авторитети. Тя се разсмя. Започвам да живея за себе си, правя списък на новите си чувства, преценявам ги, слагам ги на кантара, студено ми е и ми е горещо, откъсвам се от Ирис, отдръпвам се яростно като дете, но се отдръпвам.

Дю Геклен припкаше напред-назад край нея. Подтичваше, навел муцуна до земята, поемаше миризмите. Залепил нос към следите на събратята, които го бяха изпреварили по пътя, напредваше, описваше различни по големина кръгове. Но неизменно се връщаше към нея. Тя беше център на живота му. На дневна светлина по хълбоците му личаха ивици зараснала розова плът, болезнена на вид като кожата на хората с тежки изгаряния, а на муцуната си имаше две черни резки, все едно че носеше маската на Зоро. Тичешком се отдалечаваше, налиташе да подуши някое куче, вдигаше крак при храстите, препикаваше паднала на земята клонка, отново се втурваше напред, отново се връщаше, пречкаше се в краката й, все едно се срещаха след дълга раздяла.

— Престани, Дю Геклен, ще ме събориш!

Той я гледаше с обожание, тя го потърка гальовно по муцуната, по влажния нос, по ушите. Залепен за нея, направи три крачки, преплитайки крака с нейните, притиснал масивните си рамене до бедрата й, и отново се втурна напред да души и да търси, хвана във въздуха падащо листо. Втурваше се толкова бързо и рязко, че я плашеше, също така рязко заковаваше на място, надушил спотайваща се плячка.

Тя видя отдалеч Ерве Льофлок-Пинел и господин Ван ден Брок, които вървяха по брега на езерото. Значи са приятели. Разхождат се двамата в неделя. Оставят жените и децата вкъщи, за да си говорят по мъжки. Антоан никога не водеше „мъжки“ разговори. Той нямаше приятел. Беше единак. Любопитно й стана да разбере за какво си говорят. Двамата си бяха метнали на раменете червени пуловери. Все едно бяха братя, еднакво облечени от майка си. Угрижено поклащаха глави. Май не бяха на едно мнение. Борсата? Вложения? Антоан нямаше късмет на борсата. Всеки път, щом хвърлеше око на „сигурни“ ценни книжа, обещаващи бърза и сигурна печалба, те се сриваха. Това беше думата, която той употребяваше. Беше вложил всичките си спестявания в книжа на „Евротунел“ и се задоволи единствено да обяви, че те „ужасно се сринали“. А сега й крадеше събраните точки от „Интермарше“! Горкият Тонио! Бездомник, който живее в метрото и се разнася с найлонови торбички, които пълни с крадени провизии. Някой ден ще звънне на вратата ми да иска храна и подслон… и ще го приема. Отнасяше се спокойно към подобна възможност. Беше свикнала с мисълта за неговото завръщане. Призракът му вече не я плашеше. Очакваше едва ли не с нетърпение Тонио да се върне. Да се свърши с тази неяснота. Най-ужасното е да си в неведение.

Дали Доти Дулитъл наистина съществува, или Ирис си я беше измислила, за да оправдае раздялата си с Филип? В ума й се загнезди съмнение. Понякога Ирис говореше глупости. Не е лесно да си признаеш, че мъжът ти те напуска заради самата теб. По-лесно е да твърдиш, че е заради друга жена. Май ще трябва да отида да го видя. Няма да се наложи да го разпитвам, ще седна срещу него и ще го погледна в очите.

Да отида до Лондон…

Английският ми издател иска да се срещнем. Бих могла да се възползвам от този повод. Това е идея. Винаги когато се разхождаше или тичаше, й хрумваха разни идеи. Тя погледна часовника си и реши да се прибира.

Ифижени се канеше да изнесе навън кофите за боклук и Жозефин й предложи помощта си.

— Само да ги наредим до вратата на помещението — реши Ифижени.

— Както кажете… Дю Геклен, ела тук! Веднага!

Той се беше изстрелял в двора като стрела.

— Боже мой! Ако се изпишка тук и някой го види, веднага ще ме принудят да го закарам в кучешки приют! — прихна Жозефин и закри с ръка устата си.

Той се беше залепил до вратата на помещението за боклукчийските кофи и душеше яростно.

— Сега пък какво има? — учуди се Жозефин.

Кучето дращеше по вратата и се опитваше да отвори, буташе с муцуна.

— Иска да ни помогне… — изказа предположение Ифижени.

— Странно… сякаш е надушил нещо. Дрога ли криете вътре, Ифижени?

— Не се шегувайте така, госпожо Кортес, бившият ми мъж е напълно способен на такова нещо! Един път го спипаха тъкмо за трафик на дрога.

Жозефин грабна чувала с хартиените чинии и пластмасови чаши и се запъти към помещението за боклука. Зад гърба й Ифижени влачеше два големи чувала.

— Смятам утре да разделя хартията и стъклата, госпожо Кортес.

Те отвориха вратата и Дю Геклен влетя, взе да души пода и да драска по бетона с нокти. Вътре не можеше да се диша, въздухът беше спарен и смрадлив. Стомахът на Жозефин се качи в гърлото от силната и отвратителна миризма на гниещо месо.

— Ама какво търси той? — учуди се тя, запушила носа си. — Каква воня! Май ще се замисля, че Басониер е права! — сложи ръка пред устата си, преодоля с огромно усилие повдигането. — Дю Геклен… — измънка смаяна.

— Сигурно е надушил някоя развалена наденица!

Вонята се усилваше. Дю Геклен беше се вкопчил в парче стар мокет, навито на руло до стената, и се мъчеше да го избута до вратата. Беше го захапал здраво и теглеше, подпрян на задните си лапи.

— Иска да ни покаже нещо — заяви Ифижени.

— Струва ми се, че ще повърна…

— Точно така, да. Погледнете! Отзад…

Двете отидоха до мястото, издърпаха три контейнера с боклук, погледнаха и видяното ги порази: от мръсния мокет се подаваше белезникава женска ръка.

— Ифижени! — изкрещя Жозефин.

— Госпожо Кортес… Не мърдайте! Сигурно е призрак.

— Ифижени! Това е… труп!

Не можеха да откъснат очи от подаващата се ръка, която сякаш беше протегната за помощ.

— Трябва да се обадим в полицията! Вие останете тук, аз ще изтичам до къщи…

— Не! — отвърна Жозефин, тракайки със зъби. — Идвам с вас…

С олигавена и запенена муцуна Дю Геклен продължаваше да дърпа и тегли мокета, докато накрая не се показа сиво лице, цялото в петна, с полепнала по него коса.

— Басониер! — втрещи се Ифижени, а Жозефин се облегна на стената, за да не падне. — Тя е…

Спогледаха се, ужасени, парализирани от страх, сякаш мъртвата жена им нареждаше да не мърдат.

— Убита? — промълви Жозефин.

— Така ми се струва…

Стояха, без да помръднат, без да откъсват очи от разкривеното лице на трупа. Първа се съвзе Ифижени и зацъка с език.

— Във всеки случай и в смъртта е запазила темерутестия си вид! Не може да се каже, че е отишла усмихната при ангелите…

Полицията пристигна много бързо. Двама униформени и капитан Галоа. Тя отцепи мястото, опасвайки с жълта лента помещението на кофите за боклук. Отиде до тялото, наведе се, огледа го, коментираше прецизно, произнасяше думите отчетливо сричка по сричка като ученик, който декламира урока си. „Трупът е в ранен стадий на разложение, вероятно време на извършване на убийството — преди около четирийсет и осем часа“, повдигна халата на госпожица Дьо Басониер и леко докосна тъмно петно на корема. „Коремно петно… предизвикано от подкожни газове. Кожата почернява, но запазва еластичността си, леко се издува, тялото придобива жълтеникава окраска. Най-вероятно е умряла в петък вечерта или в събота през нощта“ — заключи тя и оправи халата в предишното положение. Забеляза мухите, който кръжаха над тялото, и с лек жест ги прогони. Обади се на прокурора и на съдебния лекар.

Стоеше невъзмутима, свила устни, оглеждаше тялото в краката си. Нито едно мускулче на лицето й не издаде ужас, отвращение или изненада. Обърна се към Жозефин и Ифижени и ги разпита.

Те разказаха как бяха открили тялото. Празненството в дома на портиерката, отсъствието на госпожица Дьо Басониер, обаче „никой не се изненада, всички в кооперацията я мразеха“, не се въздържа Ифижени, кофите за боклук, ролята на Дю Геклен.

— Отдавна ли го имате това куче? — попита капитанът.

— Прибрах го от улицата вчера сутринта…

Тя се разсърди на себе си заради израза „прибрах го“, смотолеви нещо и се почувства виновна. Не харесваше начина, по който униформената й говореше. Долавяше смътна враждебност и не можеше да си я обясни. Погледна брошката й — сърце, пронизано от стрела, — прикрита от яката на блузата.

— Имате ли нещо да ми кажете? — рязко я попита Галоа.

— Не. Забелязах брошката ви и…

— Без забележки от личен характер.

Жозефин си каза, че тази жена с удоволствие би щракнала белезниците на китките й.

Съдебният лекар пристигна, последван от фотограф на криминалната служба. Лекарят премери температурата на тялото, високо съобщи 31 градуса, констатира външните наранявания, измери нанесените порезни рани и поиска да се направи аутопсия. После се отдръпнаха с капитана да поговорят. До Жозефин стигаше някоя и друга подробност: „степен на износване на обувките? съпротива? изненадана от нападателя? на място ли е убита, или е влачена дотук?“. Приклекнал до жертвата, фотографът я снимаше под всички възможни ъгли.

— Ще се наложи да разпитаме съседите — тихо каза капитанът.

— Престъплението, защото най-вероятно имаме нападение, се е случило в петък през нощта, когато нормалните хора спят.

— Вратата на кооперацията се отваря с шифър. Всеки не може да влезе — отбеляза капитанът.

— Тези кодове, да ви кажа… — съдебният лекар махна неопределено с ръка. — Измислени са за успокоение на наивниците! За жалост всеки може да влезе!

— Естествено… най-лесното е да се каже, че виновникът е някой от кооперацията.

Съдебният лекар изпусна дълга въздишка на разочарование и заяви, че идеалното би било убиецът да се разхожда с надпис на гърдите. Полицайката очевидно не оцени забележката и се върна в помещението с кофите за боклук за повторен оглед.

После дойде ред на прокурора. Сух мъж с руса коса, ниско подстригана. Той се представи. Стисна ръка на колегите си, изслуша заключенията им. Наведе се над тялото. Поговори със съдебния лекар и поиска да се направи аутопсия.

— Дължина на ножа, сила на ударите, дълбочина на раните, хематоми, следи от удушаване…

Свикнал с подобни гледки, той старателно изброяваше, без да бърза и без да се вълнува, подробностите, които трябваше да се проучат.

— Видяхте ли дали гумената подложка на мокета е твърда, или мека? Дали по нея има следи от тялото, отпечатъци от пръсти?

Лекарят отговори, че гумата била гъвкава и мека.

— Следи от пръсти?

— Не и по гумата. За тялото е още рано…

— Следи от стъпки в помещението?

— Нападателят сигурно е носел обувки с гладки подметки или може да е бил с найлонови пликчета върху обувките. Никаква следа, никакъв отпечатък…

— Никакви пръстови отпечатъци, сигурен сте?

— Не… Може би гумени ръкавици?

— Изпратете ми снимките веднага след като ги получите — каза прокурорът. — Ще започнем с разпити на съседите… и ще изготвим портрет на жертвата. Имала ли е врагове, сърдечни проблеми…

— Видя ли я на какво прилича? — пошушна подигравателно един от двамата униформени на ухото на колегата си. — Ще ти спихне мъжествеността от раз!

— Евентуални предишни нападения, има ли я в базата данни… Рутинна проверка!

Той направи знак на капитана и двамата се оттеглиха в дъното на двора. Погледът на прокурора се спря на Жозефин. Вероятно капитанът му съобщаваше, че тя е станала обект на нападение преди шест месеца и е чакала цяла седмица, преди да отиде в участъка и да подаде оплакване.

— Със случая ще се заемат криминалистите — обяви прокурорът. — Но вие започнете проучването, разпитайте този-онзи, после криминалния отдел ще поеме случая… Ще говоря със следователя.

Капитанът кимна с непроницаемо изражение.

— Ще се наложи да я разпитате отново — добави прокурорът, без да откъсва поглед от Жозефин.

Защо ме зяпат така? Да не си въобразяват, че съм го направила аз или че съм съучастничка! Отново почувства как я залива ужасно чувство за вина. Нищо не съм сторила! — идеше й да извика заради този втренчен поглед на прокурора.

Край спрелите полицейски коли пред сградата се бяха насъбрали доста съседи, които се опитваха да зърнат трупа и се пляскаха по бедрата, повтаряйки: „Не мога да повярвам! Не мога да повярвам! Какво нещо е животът, днес си тук, утре те няма!“. Побелял възрастен господин твърдеше, че я познавал от малка, някаква жена, тъпкана с ботокс, измърмори, че нямало да съжалява за загубата, „ужасна досадница“, а друга попита: „Сигурни ли сте, че е мъртва?“. „Точно колкото съм сигурен, че вие сте жива!“ — се тросна синът на госпожа Пинарели. Жозефин се сети за Зое и попита дали може да се качи вкъщи.

— Не и преди да ви разпитат! — отговори със заповеднически тон капитанът.

Първа беше Ифижени, после дойде нейният ред. Разказа за събранието на съсобствениците от петък, заяжданията с господата Мерсон, Льофлок-Пинел и Ван ден Брок. Полицайката си водеше бележки. Жозефин добави и това, което й бе разказал господин Мерсон за двете нападения, на които станала жертва госпожица Дьо Басониер. Тя държеше да уточни, че не е била очевидец на случилото се. Видя как капитанът си записва в бележника „да се пита господин Мерсон“.

— Може ли да се прибера? Малката ми дъщеря ме чака…

Капитанът я пусна, без да попита в кой вход на сградата и на кой етаж живее, нареди й да се яви в участъка, за да подпише показанията си.

— А, за малко да забравя — заяви тя, повишавайки тон, — вие къде бяхте в петък вечер?

— Вкъщи… Защо?

— Въпросите задавам аз.

— Прибрах се от общото събрание заедно с господин Льофлок-Пинел към девет часа и прекарах вечерта у дома.

— Дъщеря ви беше ли с вас?

— Не. Беше слязла в мазето заедно с други младежи от кооперацията. В мазето на Пол Мерсон. Вероятно се е прибрала към полунощ.

— Към полунощ значи… Не можете да кажете със сигурност?

— Не погледнах часовника.

— Не си ли спомняте филма, който може да сте гледали по телевизията, или евентуално да сте слушали някое предаване по радиото? — продължи капитанът.

— Не… Това ли е всичко? — попита Жозефин.

— Засега!

Наистина има нещо в мен, което я дразни, си каза за пореден път Жозефин, докато чакаше асансьора.

Зое не се беше прибрала, а Ирис лежеше на канапето пред телевизора, притиснала слушалката на телефона между ухото и рамото си. На екрана Селин Дион с гъгнив глас разкриваше душата си пред водещия Мишел Дрюкер.

 

 

Тази неделя, 24 май, на връщане от киното Гаетан и Зое се разделиха на входа на градинката пред кооперацията. „Баща ми ще ме убие, ако ни види! Ти върви напред, аз след теб.“ Бяха се целунали за последно, бяха се откъснали от прегръдката си и Зое вървеше заднешком, за да се гледат колкото може по-дълго.

Щастлива съм, толкова съм щастлива! — изумяваше се Зое, минавайки през тъмната градинка, вдишвайки с наслада мириса на меката пръст. Всичко е красиво, всичко ухае. Любовта е най-хубавото нещо.

Одеве пред киното ми се случи нещо странно…

Чаках Гаетан, носех пуловера му в чантата си, извадих го, хванах го с две ръце и миризмата ме завладя изведнъж. Неговата миризма. Всеки си има своя миризма. Не знаем откъде идва, не знаем кой я определя, но я разпознаваме. Неговата все още не я познавах, всъщност дори не се бях замисляла за нея. Когато помирисах пуловера му, се почувствах понесена на крилете на щастието. Бързо пъхнах обратно пуловера в чантата, за да не изчезне миризмата. Тъпо изглежда, но си казах, че любовта е като сърце, преливащо от миризмата на стар пуловер. И това те кара да подскачаш и да искаш да разцелуваш всички хора. Красивите неща стават още по-красиви, а гадните, за тях не ти пука! Пука ми, че мама се целуваше с Филип! В края на краищата може би тя е влюбена, може и нейното сърце да се е издуло като балон.

Вече не изпитвам гняв, защото съм ВЛЮБЕНА! Представям си живота като дълъг светъл път, изпълнен със смях и целувки, нос, заврян в пуловери, и глава, препълнена с планове. Ще си имаме куп деца и ще им разрешаваме да правят каквото си искат. Не като бащата на Гаетан. Странен е. Забранява им да канят приятели вкъщи. Забранено е да говорят, докато се хранят: вдигат пръст и чакат да им дадат думата. Забранено е да гледат телевизия. Да слушат радио. Някои вечери иска всичко да бъде бяло: дрехите, храната, покривката на масата и салфетките, детските пижами. Други — всичко да е в зелено. Ядат спанак и броколи, зелена лазаня и кивита. Майка им си разчесва ръцете с нокти от отчаяние. Непрекъснато треперят да не направи някоя глупост: да си пререже вените или да скочи от прозореца. Той дори не ми споделя всичко… Някои думи напират да излязат от устата му, но той ги преглъща. Гаетан е сключил сделка с Домисий: тя няма да казва за нас, а той ще мълчи за всичко останало… не ми обясни съвсем какво е всичко останало, но съм убедена, че е нещо мръсно, защото Домисий наистина е перверзна личност. А и номерата, дето ги върти с момчетата в училище! Не е за разправяне! Ходи с тях в кенефа и излиза после с пламнали бузи и разчорлена коса. Сигурно се целува с език и разни такива неща. Тя и приятелката й Инес се правят на големи свалячки и го дават много секси. Разменят си бележчици, сгънати на четири, показват си банкноти по пет евро, правят кръстчета в полето на тетрадките си и се надпреварват коя ще събере повече кръстчета и повече пари!

Във всеки случай са странно семейство! Всички семейства са странни. Дори моето. Татко, който никой не знае къде се намира, и мама, която се целува със зет си в кухнята навръх Коледа! Дори онези, дето си мислиш, че са суперсериозни, и те правят глупости. Пишкат върху госпожа Мерсон, а господин Мерсон го намира за смешно. Господин Вай ден Брок ме докосва, когато се разминаваме, никога не се качвам с него в асансьора, а госпожа Ван ден Брок е толкова кривогледа, че понякога ми се струва, че има само едно око.

Пред сградата бяха спрели три полицейски автомобила и Зое щеше да умре. Нещо се е случило с мама. Тя се затича и стигна до входа. Отвори вратата и се втурна към стълбите, няма време да чакам асансьора, мама умира, а аз не съм изляла сърцето си пред нея, ще си отиде с ужасното недоразумение, без да знае, че нея обичам най-много!

Тя се закова на място. Тълпата беше в двора. За втори път едва не умря: хвърлила се е през прозореца. Много й беше тежко, че нищо не й казвам, и то с най-големи подробности. Мама е такава, жадна е за подробности. Една неподходяща дума и сълзите напират в очите й. Ох! Никога повече нищо няма да крия от нея, никога повече няма да я огорчавам, обещавам да й обяснявам всичко, ако се надигне от двора и не умре.

Забеляза господин Льофлок-Пинел в гръб, той говореше с рус господин с къса коса. Тук беше и господин Ван ден Брок, който говореше с жена от полицията, дребна брюнетка със сурово изражение, и господин Мерсон, долепен до ухото на Ифижени.

— Кога са я открили? — попита господин Мерсон.

— Ми нали вече ви казах два пъти! Вие не слушате! Госпожа Кортес и аз я намерихме увита в мокета! По-скоро кучето беше… То я надуши…

— Имат ли представа кой може да го е направил?

— Аз да не съм от полицията! Питайте тях!

Зое въздъхна с облекчение. Мама не е умряла. Тя потърси с поглед Гаетан. Не го видя. Сигурно се е шмугнал между хората, без да го забележат, и се е качил у тях.

Тя се затича нагоре по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж, широко отвори входната врата, влетя в хола, където Ирис говореше по телефона, и нахълта в стаята на майка си.

— Мамо! Жива си! — хвърли се към майка си, притисна се до нея, отърка нос в гърдите й, търсейки познатата миризма. — Толкова се уплаших! Помислих, че полицията е дошла заради теб!

— За мен ли? — повтори Жозефин, люлеейки я до гърдите си.

Нежното убежище на майчината прегръдка свали последната преграда пред Зое. Тя се отприщи и разказа всичко. Целувката на Филип, писмата на баща си, твърденията на Ортанс, че татко им бил мъртъв, изяден от крокодил, мъката, която я задушавала, и примесеният към нея гняв.

— Единствено аз го защитавах! Той ми е татко!

Жозефин слушаше, затворила очи от щастие, допряла брадичка до косата на дъщеря си.

— Защото аз не мога обърна страницата! И не знаех как да ви накажа и двете, задето бяхте обърнали страницата! Затова ти се разсърдих и не исках повече да говоря с теб. Тази вечер, като видях полицейските коли, си помислих, че ти не си издържала на моето мълчание. Усещах, че чакаше да ти обясня, но не можех, не можех, не можех да си го наложа, бях блокирала…

— Зная, зная — отвърна Жозефин, милвайки я по косата.

— Затова си помислих, че ти…

— Че съм умряла?

— Да… Мамо! Мамо!

И двете избухнаха в сълзи, толкова силно се прегръщаха, че не им достигаше въздух. Трудно е за разбиране, въздъхна Зое, прочиствайки нос в майчиното рамо.

— Затова трябва да се говори. Винаги. В противен случай недоразуменията се трупат. Преставаме да се чуваме. Искаш ли да се изясним за Филип?

— Мисля, че се досещам…

— Заради Гаетан ли?

Зое пламна като божур.

— Човек не избира, да знаеш. Понякога любовта те спипва неподготвен и ти изкарва въздуха. Направих всичко, за да избягна Филип.

Зое нави около пръстите си кичур от косата на майка си.

— Онази вечер в кухнята стана съвсем неочаквано… Беше за първи път, Зое, да знаеш. И всъщност за последен…

— Страхуваш се да не нараниш Ирис ли?

Жозефин кимна мълчаливо.

— И повече не си го виждала?

— Не.

— И те заболя?

Жозефин въздъхна:

— Да, и още ме боли.

— А Ирис знае ли?

— Мисля, че подозира, но не знае нищо. Тя смята, че тайно съм влюбена в него и че той нехае. Дори не й минава през ума, че някой може да ме погледне…

— Такава си е тя, Ирис, въобразява си, че всичко се върти около нея!

— Тихо, скъпа! Тя ти е леля, освен това сега е в труден момент…

— Престани, мамо, престани, винаги й прощаваш всичко! Прекалено си добра… А това за татко? Истина ли е, историята с крокодила?

— Вече не зная. Нищо не разбирам…

— Искам да ми кажеш, мамо. Дори да е страшно…

Зое я гледаше строго. Вече не беше малко момиче, а жена. Искаше истината, за да се изгради като личност. Жозефин нямаше право да я лъже. Можеше да смекчи ужасяващата истина, но не и да я крие от нея.

Разказа как преди година Милен й съобщила за смъртта на Антоан, за разследването, проведено от френското посолство, окончателното съобщение за смъртта на Антоан, че официално е вдовица, колета, писмото от приятелите му от „Крокодил Кафе“, всичко, от което следваше, че е мъртъв. Тя не каза „изяден от крокодил“, защото ужасната картина щеше да се запечата в ума на Зое и да я тревожи нощем като страшен кошмар… Спомена за писмата. Премълча за мъжа, когото видя в метрото — не беше сигурна, че е той; и за откраднатите точки от картата за „Интермарше“ — не желаеше да я огорчава, обвинявайки баща й като крадец.

— Затова ти казвам, че нищо не зная…

Отново настъпи объркване, Зое стоеше, приковала очи в пода, с упоритостта на човек, който иска да разбере, но остава без отговор.

— Знаеш ли, скъпа, ако звънне на вратата, ще го пусна тук, няма да го оставя на произвола на съдбата. Аз го обичах, той ви е баща.

Понякога тя си припомняше как Антоан я напусна. Как се беше чудила по какъв начин да живее без него. Кой щеше да избира къде да отидат на почивка, виното, интернет доставчика? Често й се случваше да изпита нужда от партньор. От мъжка подкрепа. В тези случаи си казваше, че мъжът не трябва да напуска жена си…

Зое взе ръката й в своята и седна до нея. Сигурно отстрани приличаха на войнишки жени, очакващи завръщането на мъжете си от фронта, без да знаят дали ще си дойдат.

— Трябва да прочетем изключително внимателно следващото писмо — заяви Зое. — Ако е някой от приятелите му от кафене „Крокодил“, който го прави за забавление, ще го разкрием по почерка…

— Почеркът е на баща ти. Аз вече проверих… Или е страхотно сполучливо подправен! Можеш ли да ми обясниш защо някой ще си играе да ни погажда такива номера? — попита Жозефин, внезапно смазана от безбройните подозрения, които се въртяха в главата й.

— Нали знаеш, хората стават все по-луди, мамо…

Кафявите очи на Зое потъмняха още повече. Жозефин се изплаши. Дали изчезването на баща й, мисълта за отсъствието му, която бавно и неотклонно си пробиваше път, са й помогнали да стане по-зряла и да отхвърли детската невинност с пренебрежително свиване на рамене? Или първите любовни терзания?

— Заради кого се бяха струпали хората долу в двора? — продължи Зое, върнала се отново в действителността.

— Госпожица Дьо Басониер. Оказа се, че тялото й е в помещението с кофите за боклук.

— Аха — отвърна Зое. — Да не е получила криза?

— Не. Предполага се, че е била убита…

— Ау! Престъпление в кооперацията! Ще пишат за нас по вестниците!

— Това ли е най-важното според теб?

— Не ми харесваше, няма смисъл да се преструвам. Постоянно ме гледаше така, сякаш съм уличница!

* * *

На сутринта Жозефин трябваше да отиде в участъка, за да подпише показанията си. Всички обитатели бяха привикани един по един. Всеки трябваше да разкаже точно и подробно какво е правил в нощта на престъплението. Капитанът й подаде вчерашните показания. Жозефин ги прочете и се подписа. Докато четеше, забила поглед в листа, телефонът на полицайката иззвъня. Мъж, навярно някой началник, говореше със силен глас. Жозефин неволно го чу да казва:

— Наникъде сме със случай 77. Изпращам ви екип, който да прибере материалите. Приключихте ли с изслушването на свидетелите?

Полицайката отговори, смръщила вежди:

— Открихме нещо ново: жертвата е племенница на бивш полицейски комисар от Париж. Важна клечка! Трябва да се пипа внимателно! Много внимателно, да не стане грешка! Следвайте стриктно процедурата и ще ви освободя от случая при първа възможност…

Галоа затвори телефона със загрижен вид.

— Не изведохте ли кучето в петък вечерта? — попита тя след дълга пауза, която запълни, играейки си да изкривява кламери и да ги изправя.

Жозефин се обърка. Наистина беше излизала да разходи Дю Геклен, минала беше покрай помещението с кофите за боклук, възможно беше да се е разминала с убиеца. Тя остана няколко секунди с отворена уста, пръстите й заплитаха въображаем вълнен конец в опит да си припомни. Тъмният поглед на полицайката не я изпускаше. Жозефин се поколеба. Съсредоточи се и подпря ръце на коленете си, за да не изглежда виновна.

— Направете усилие, госпожо Кортес, важно е. Престъплението е извършено в петък вечерта, тялото е открито в неделя вечерта. Сигурно сте извеждали кучето си в нощта на престъплението. Нищо ли не чухте, нищо странно ли не забелязахте?

Тя успокои ръцете си, които бяха възобновили трескавите си движения, и се съсредоточи върху петъчната вечер. След събранието бе излязла с Льофлок-Пинел и се бяха прибрали пеша, той й беше разказал детството си, как го изоставили някъде в Нормандия, печатницата и… тя се успокои и се усмихна.

— Не, не! Аз взех Дю Геклен в събота сутринта. Колко съм глупава! — изтърси тя с облекчение, сякаш беше избягнала опасност във вид на затворнически прозорци с решетки.

На лицето на капитана се изписа разочарование. Тя прочете още веднъж написаното от Жозефин и заяви, че може да си върви. Щяха да й се обадят, в случай че имат нужда от нея.

В коридора чакаха господин и госпожа Ван ден Брок.

— Смело — пошушна Жозефин, — тя не е лесен събеседник!

— Зная — въздъхна господин Ван ден Брок, — разпитаха ни сутринта и сега ни викат отново!

— Чудя се защо ни повикаха — каза госпожа Ван ден Брок. — Всичко е заради полицайката! Тя ни има зъб.

Смутена, Жозефин излезе на улицата. Невинна съм, но капитанът ме подозира. Дразня я. От самото начало. Защото съм била нападната, а не съм направила оплакване? Смята ме за съучастничка: примамила съм госпожица Дьо Басониер в стаичката за кофите за боклук, затворила съм вратата и съм я оставила в ръцете на убиеца. Дебнала съм, докато той я е ръгал с ножа, и съм се върнала два дни по-късно на местопрестъплението, преструвайки се, че съм открила увитото в мокета тяло. Но защо? Защото Басониер е имала компрометиращи документи за мен. Или за Антоан. Това трябва да е: аз съм помогнала на Антоан да се освободи от тази жена, защото го е заплашвала… Научила е чрез вуйчо си, че Антоан не е мъртъв, открила е, че се занимава с контрабанда на наркотици, че му е било изгодно да го смятат за умрял… Той не е умрял, след като ми краде събраните точки от картата на постоянен клиент на „Интермарше“. Не е умрял, след като ни изпраща писма и картички. Не е умрял, след като го видях в метрото с червеното поло. Не е умрял, инсценирал е изчезването си. Африканското слънце го е подлудило. Превърнал се е в убиец и Басониер го е надушила.

Измишльотини, бълнувам, укори се тя и седна на терасата на близкото кафене. Сърцето й думкаше, щеше да изхвръкне, блъскаше ли, блъскаше. Ръцете й се изпотиха и тя ги обърса в бедрата си. През три маси, надвесен над бележника си, Льофлок-Пинел нещо пишеше. Покани я с жест.

Носеше хубаво тъмнозелено ленено сако и красиво оформеният възел на зелената му връзка на черни райета изпъкваше. Погледна я развеселен и изтърси:

— Както виждам, и вие сте били на разпит?

— Много неприятна работа — прошепна Жозефин, — ще започна да си мисля, че аз съм я убила!

— А, и вие ли!

— Тази жена разпитва така, че се вледенявам от ужас!

— Да, не е много любезна — потвърди Льофлок-Пинел. — Заговори ме по начин, който бих определил… като рязък. Недопустимо е.

— Сигурно ни подозира всички — въздъхна Жозефин, успокоена, че не е единствената жертва на грубото отношение на полицайката.

— Това, че е била убита в сградата, не означава, че виновникът задължително е някой от нас! Господин и госпожа Мерсон, които бяха разпитани преди мен, бяха възмутени. Сега чакам да видя реакцията на семейство Ван ден Брок… Те се пържат в момента, обещах им да ги изчакам. Трябва да се разберем и да не позволяваме подобно отношение. Скандално е!

Той стисна челюсти и лицето му пребледня и се изкриви в злобна гримаса. Беше дълбоко засегнат и не успяваше да го прикрие. Жозефин го наблюдаваше, развълнувана и без да може да си го обясни, страхът, който тегнеше над нея, изведнъж олекна и тя се успокои. Отпусна се, идеше й да го хване за ръка и да му благодари.

Сервитьорът дойде до тяхната маса и ги попита какво ще поръчат.

— Една мента с вода — отговори Льофлок-Пинел.

— И за мен — присъедини се Жозефин.

— Две менти с вода! — повтори сервитьорът и тръгна да изпълни поръчката.

— Вие имате ли алиби? — осведоми се Жозефин. — Защото аз нямам. Бях сама вкъщи. Което влошава нещата за мен…

— След като се разделихме в петък вечер, отидох у семейство Ван ден Брок. Бях възмутен от поведението на госпожица Дьо Басониер. Говорихме си докъм полунощ за тази… въшка! За недостойния начин, по който ни напада на всяко събрание. Става все по-зле… тоест по-правилно е да се каже, ставаше все по-зле, след като, благодаря ти, Господи, всичко свърши! Но онази вечер, спомням си добре, че Ерве се чудеше дали да не направи оплакване…

— Ерве, така ли се казва господин Ван ден Брок? Съименници ли сте?

— Да — отговори Льофлок-Пинел и се изчерви като изненадан в интимна поза.

Жозефин си каза, че не е често срещано име, защото преди не познаваше нито един Ерве, а сега ето ги наведнъж двама! Добави:

— Онази вечер тя се държа ужасно гнусно.

— Да ви кажа, подобно поведение често се наблюдава при бившите господари. Вие трябва да го знаете най-добре, нали сте специалист по средновековието… За нея ние бяхме жалки селяни, които са окупирали замъка на предците й. Тя не можеше да ни изхвърли, затова ни ругаеше. Но все пак има някакви граници!

— Вероятно не сме били единствените жертви на нейния гняв. Господин Мерсон ми беше споменал, че била нападана два пъти…

— Ако не смятаме и други, за които не сме в течение! Когато започнат да претърсват нейното жилище, сигурно ще открият анонимни писма, защото според мен тя посвещаваше цялото си време на такива занимания… Тя сееше омраза и клюки.

Сервитьорът остави двете менти пред тях и Ерве Льофлок-Пинел плати сметката. Жозефин му благодари. Чувстваше се по-добре, след като си поприказва с него. Той беше поел нещата в свои ръце. Щеше да я защити. Тя беше от новодошлите и за пръв път започна да харесва квартала, кооперацията, обитателите.

— Благодаря — прошепна тя. — Добре ми се отрази разговорът с вас. — Сетне, неспособна да устои на желанието си за откровения, добави: — Трудно е да си сама жена. Трябва да си силна, енергична, решителна, което в моя случай не е съвсем така. Аз всъщност съм бавна, толкова бавна…

— Малка костенурка? — подсказа й той и я погледна добронамерено.

— Малка костенурка, която напредва едва-едва и умира от страх!

— Аз много харесвам костенурките — продължи той нежно. — Много са обичливи, знаете ли, много верни. Наистина заслужават повече внимание.

— Благодаря — усмихна се Жозефин. — Приемам го като комплимент!

— Когато бях дете, ми дадоха една костенурка, беше най-милата ми приятелка, довереницата ми. Навсякъде си я носех. Те живеят много дълго, освен ако не им се случи някоя злополука…

Запъна се на думата „злополука“. Жозефин си представи смачканите таралежи по пътищата. Всеки път, зърнеше ли малкото окървавено телце, стискаше очи от безсилие и мъка.

Прокара сух език по устните си и въздъхна: „ожаднях“.

Той я наблюдаваше как деликатно отпива, вдигнала чашата с грациозен жест. Тя отпиваше на малки глътки и триеше въображаемите зелени мустачки от ъгълчетата на устните си.

— Много сте трогателна — каза тихо той. — Човек изпитва желание да ви закриля.

Каза го без самоизтъкване. С мил тон, в който тя не долови дори нотка на съблазън.

Вдигна глава към него и му се усмихна доверчиво:

— В такъв случай може би бихме могли отсега нататък да си говорим на малко име?

Той леко се отдръпна и пребледня. Смотолеви:

— Не, надали, надали.

Обърна се, търсейки с очи събеседник, който така и не се появи. Сложи двете си ръце на масата, отдръпна ги рязко и ги свали на коленете си. Тя се сепна. Какво беше сторила, та предизвика такава бърза промяна в поведението му? Поиска му прошка:

— Не исках… Не исках да ви карам да… Беше просто предложение да… ами да станем приятели.

— Искате ли още нещо за пиене? — попита той, поклащайки рязко глава като кон, който се изправя на задните си крака пред препятствие.

— Не, много благодаря. Съжалявам, ако съм ви засегнала, но…

Очите му шареха наляво-надясно, седеше на стола така, че тя да не може да се доближи до него, да докосне ръката му.

— Понякога съм толкова непохватна — извини се отново Жозефин, — но наистина и през ум не ми мина, че може да ви нараня…

Тя се размърда на стола, търсейки други думи, за да поправи това, което за него явно беше непоносимо натрапване, и тъй като не знаеше какво да каже, стана, благодари и си тръгна.

Когато стигна до ъгъла, се обърна и видя семейство Ван ден Брок, седнали до него на терасата на кафенето. Ван ден Брок беше сложил ръка на рамото на Льофлок-Пинел, сякаш го успокояваше. Може би бяха стари познати… Сигурно трябва да мине много време, за да се сприятелиш с този човек, изглежда доста див.

Вратата на портиерското жилище беше открехната. Жозефин почука на прозореца и влезе. Ифижени пиеше кафе с дамата с пудела, с възрастния господин с напудрената коса и девойка с муселинена рокля, която живееше при баба си на третия етаж във вход Б. Всеки разказваше за разпита си до най-дребните подробности и възклицания, а Ифижени ги черпеше с бисквити.

— В течение ли сте, госпожо Кортес? — подхвърли Ифижени, приканвайки с жест Жозефин на масата. — Преди три седмици открили тялото на някаква сервитьорка, наръгана с нож като Басониер!

— Не ви ли казаха? — попита девойката учудено и се опули.

Жозефин поклати глава, смазана.

— Значи станаха една, две, три убити в квартала — изброи на пръсти дамата с пудела. — За шест месеца!

— На такъв му викат „сериен убиец“ — прояви знанията си Ифижени.

— И трите по един и същ начин! Клъц! Изотзад, с много тънък нож, толкова тънък, че не се усещало как реже. Все едно е масло. Хирургическа точност. Клъц и клъц!

— Откъде знаете такива неща, господин Едуар? — попита дамата с пудела. — Да не си съчинявате!

— Не си съчинявам, правя възстановка! — обиди се господин Едуар. — Комисарят ми обясни. Защото отдели време да говори с мен! — той посочи към себе си да подчертае колко е важен.

— Така е, защото сте изключително важна личност, господин Едуар!

— Подигравайте се! Само констатирам, нищо повече…

— Ако са ви отделили време, това може да значи, че ви подозират! — предположи Ифижени. — Омайват ви с комплименти, вие споделяте и хайде, закопчават ви!

— Нищо подобно! Просто я познавах добре. Заедно сме отраснали, представяте ли си! Играехме в двора, когато бяхме деца. Още тогава си беше подла и гадна. Обвиняваше ме, че пишкам в пясъчника, за да я накарам да прави кофички с мокър пясък! Майка ми ме биеше заради нея!

— Значи и вие сте имали причини да й се сърдите — констатира дамата с пудела. — Тя никак не ви понасяше, затова не ви виждахме на събранията на живущите.

— Не бях единственият — възрази възрастният господин. — Тя беше страшилище за всички!

— Искаше се смелост, за да присъстваш — потвърди дамата с пудела. — Тази жена знаеше всичко. Всичко за всеки! Понякога ми разказваше такива неща… — тя си придаде тайнствен вид. — За някои хора от кооперацията! — прошепна тя, за да й се примолят да разкаже повече подробности.

— Значи сте й били приятелка? — попита девойката заинтригувана.

— По-точно тя се държеше мило към мен. Човек не може да живее съвсем сам постоянно. Има нужда да се отпусне от време на време! Случваше се да пийна няколко глътки вермут вечер у тях. На нея й стигаха две чашки, за да я хване. И тогава ми разправяше невероятни неща! Една вечер ми показа снимката във вестника на някакъв красавец и ми сподели, че му била писала.

— Мъж! Басониер! — разсмя се Ифижени.

— Чакайте да ви кажа, мисля, че беше лапнала по него…

— Хайде сега и вие! Както си приказвате, ще ми стане симпатична! — възкликна възрастният господин.

— Вие какво мислите за всичко това, госпожо Кортес? — попита Ифижени и стана, за да направи още кафе.

— Слушам ви и си мисля: кой може да я е мразил дотолкова, че да я убие…

— Зависи от дебелината на папката с компрометиращи документи, която е имала за някого — заяви възрастният господин. — Човек е готов на всичко, за да спаси живота или кариерата си. Тя не криеше колко силно може да навреди, дори изпитваше наслада от тази мисъл!

— Така си беше, тя наистина живееше опасно, дори се учудвам, че живя толкова дълго! — въздъхна Ифижени. — Във всеки случай няма как да сме спокойни. Единствено господин Пинарели си подсвирква. Той живна покрай тази история! Подскача весело, вре се навсякъде, прекарва си времето в участъка, опитва се да изкопчи информация от ченгетата. Онази вечер го зърнах да се навърта край помещението за боклука. Странни хора има наистина!

Всички хора в този дом са странни, си каза Жозефин. Дори дамата с пудела! Ами аз? Не съм ли странна? Ако знаеха всички тия насядали около масата и заети да топят бисквити в кафето си, че преди шест месеца за малко не бях заклана, че бившият ми мъж, изяден от крокодил и официално обявен за мъртъв, броди в метрото, че бившият ми любовник е шизофреник и че сестра ми е готова да се хвърли на врата на Льофлок-Пинел, щяха да си глътнат езиците от изненада…

 

 

Потънала в дълбоките възглавници на канапето, фините й нервни крака подпрени на страничната облегалка, все едно изложени на показ в бижутерски магазин, Ирис четеше вестник, когато Жозефин влезе в хола и се отпусна в един от големите фотьойли.

— Какъв ден! Какъв ужасен ден! Не бях виждала досега нищо по-злокобно от полицейски участък! Ами тези безкрайни въпроси! Да не ти споменавам за капитан Галоа!

Докато говореше, непрестанно разтриваше слепоочията си, наклонила глава напред. Краката й тежаха от умора, всяка става я болеше. Ирис свали за малко вестника, огледа сестра си, след което отново потъна в четене, само измърмори:

— Да, наистина не изглеждаш добре.

Засегната, Жозефин изтърси:

— Пих една мента в компанията на Ерве Льофлок-Пинел…

Ирис плесна вестника на коленете си.

— Той каза ли нещо за мен?

— Нито думичка.

— Не се е осмелил…

— Странен е. Никога не знаеш как да се държиш с него. Ту е мил, ту е груб, мени си непрекъснато настроението…

— Ту мил, ту груб ли? Да не те е свалял? — осведоми се Ирис, вдигнала учудено вежди.

— Не. Но е непредвидим! Казва ти нещо приятно и в следващия миг става лед от Северния полюс…

— Вероятно отново си се представила като жертва.

Злобното й категорично твърдение завари Жозефин неподготвена. Тя възкликна с негодувание:

— Как да съм се „представила като жертва“?

— Ами така, не си даваш сметка, но се преструваш на малко крехко същество, за да накараш мъжете да те защитават. Понякога подобно поведение много дразни. Видях те да го правиш и с Филип.

Жозефин остана смаяна. Все едно й говореше за непознат човек.

— Какво си ме видяла да правя с Филип?

— Да се правиш на наивница, която нищо не знае, която е паднала от небето. Това е сигурно твоят маниер да съблазняваш… — тя се протегна, прозя се, остави вестника. Сетне съобщи с небрежен тон: — А, да ти кажа… Скъпата ни майка се обади и всеки момент ще се появи!

— Тук ли? — ахна Жозефин.

— Умира от любопитство да види къде живееш!

— Можеше да ме попиташ все пак!

— Чуй, Жо, крайно време е да се сдобрите! Тя е стара жена, която живее сама. Няма си никой, за когото да се грижи…

— Тя никога не се е грижила за никого, освен за себе си!

— Пък и колко време мина, откакто не сте се виждали!

— Три години и се чувствам прекрасно!

— Тя е баба на дъщерите ти…

— И какво от това?

— Аз съм за това да има мир в семейството…

— Защо я покани? Кажи ми!

— Не знам. Просто ми домъчня за нея. Стори ми се потисната, тъжна.

— Ирис, аз съм си у дома и аз решавам кого да каня!

— Тя ти е майка, нали? Не е чужд човек! — Ирис направи пауза и добави, поглеждайки Жозефин право в очите: — От какво се боиш, Жо?

— Не се боя. Не искам да я виждам. И престани да ме гледаш по този начин! Не се получава! Нямаш вече власт над мен!

— Страхуваш се… Умираш от страх…

— Не съм я виждала от три години и не очаквах да я видя тази вечер! Това е. Изкарах труден ден и нямах нужда точно от това.

Ирис се изправи, нагласи полата си, която се беше извъртяла в кръста и я стягаше, и заяви:

— Ще вечеря с нас.

Жозефин повтори като автомат:

— Ще вечеря с нас!

— Между другото, време е да отида да напазарувам. Хладилникът ти е празен…

Тя въздъхна, разгъна дългите си крака, погледна още веднъж малките си сладки стъпала с яркочервен лак на ноктите и отиде в стаята да си вземе чантата. Жозефин я проследи с очи, раздвоена между гнева и желанието да се обади на майка си и да й каже да не идва.

— Всеки момент ще пристигне, бъди готова да я посрещнеш… — подхвърли Ирис.

— А Зое? Тя къде е? — попита Жозефин паникьосана, търсейки спасителен пояс, в който да се вкопчи.

— Тя влезе и излезе, без да каже нищо. Но ще се върне за вечеря… ако правилно съм разбрала…

Вратата се тресна. Жозефин остана зашеметена.

* * *

— Изобщо не разбирам жените… — пошепна Гари, вдигнал ножа, с който кълцаше ситно магданоза, чесъна, босилека, салвията и шунката, с тях щеше да напълни срязаните и издълбани домати и да ги метне във фурната: той беше цар на доматите по провансалски.

Беше поканил майка си на вечеря, беше я настанил почтително на широкия фотьойл, който му служеше за наблюдателница, когато гледаше катеричките в парка. Празнуваха знаменателен рожден ден на Шърли, кръгли четирийсет години. „Аз ще готвя, ти ще духнеш свещичките!“, беше й заявил по телефона.

— Колкото повече години трупам, толкова по-малко ги разбирам…

— Като на жена ли ми го казваш, или като на майка? — попита Шърли.

— Като и на двете!

— И какво не им разбираш?

— Жените са толкова… прагматични! Мислите за детайлите, вървите, движени от неумолима логика, ор-га-ни-зи-ра-те живота си! Защо срещам само момичета, които знаят точно къде искат да стигнат, какво искат да направят, как ще го направят… Правя, правя, правя! Само тази дума им е в устата!

— Може би защото сме в материалния свят непрекъснато. Месим, перем, гладим, шием, готвим, чистим или се пазим от опипващите ръчички на мъжете! Ние не мечтаем, ние правим!

— И ние правим…

— Не е същото! На четиринайсет години вече сме с менструален цикъл и нямаме избор. Примиряваме се. На осемнайсет бързо разбираме, че трябва да правим двойно повече неща, ако искаме да оцелеем. После „се правят“ бебета, носим ги девет месеца, те ни докарват гадене, ритат, разкъсват ни, идвайки на бял свят, пак са си неща от практиката! После трябва да ги къпем, да ги храним, да ги обличаме, да ги теглим, да им мажем дупетата с кремове. Правим го, без да си задаваме въпроси, като допълнение към всичко останало. Работата през деня и креватните танци нощем. Непрекъснато нещо правим, рядко се срещат момичета, които витаят в облаците, не стъпват по земята! А вие, вие правите едно-единствено нещо: правите се на мъже! Начинът на действие е закодиран от векове в гените ви, затова го правите с лекота. Ние пък трябва да се борим всяка секунда… и накрая ставаме прагматични, както добре го каза!

— Бих искал да срещна момиче, което да не може да „прави“, да не прави планове за кариера, да не знае да смята, да шофира, дори да не знае как се взема метрото. Момиче, което живее сред книги, пие чай с литри и гали старата си котка, свита на кравай върху корема му!

Шърли знаеше за историята на сина си с Шарлот Брадсбъри. Гари не й беше казал, но лондонската мълва я носеше, разкрасявана от хиляди подробности. Запознали се на събиране, организирано от Малвина Едуардс, великата жрица на модата. Шарлот току-що била приключила двегодишна връзка с женен мъж, който скъсал с нея по телефона, жена му подсказвала шепнешком фаталните слова. Цял Лондон говореше само за това. „Удовлетворение за поруганата чест“, нададе вой усмихнатата уста на Шарлот Брадсбъри, която опровергаваше клюките с отегчена гримаса, търсейки с кого да излезе, за да затвори злите усти, щастливи да очернят главната редакторка на „Нерв“, списанието, което нападаше жертвите си с рафинирана жестокост. Така се запозна с Гари. Вярно, че беше по-млад от нея, но най-важното за Шарлот беше, че е привлекателен, загадъчен, ново лице в малкия й свят. Благодарение на него тя заплиташе загадки, провокираше въпроси, пораждаше предположения. Тя „правеше“ нещо ново. Той беше красив, но не го знаеше. Изглежда, имаше и пари, но май и това не знаеше. Не работеше, свиреше на пиано, разхождаше се в парка, четеше до безпаметство. Даваха му между деветнайсет и двайсет и осем години в зависимост от темата на разговора. Ако говореха за ежедневния живот, за лошото състояние на метрото, за цените на жилищата, той гледаше учудено като непросветен юноша. Ако споменеха Гьоте, Тенеси Уилямс, Ницше, Бах, Коул Портър или Ерик Сати, изведнъж ставаше възрастен и се превръщаше в познавач. Ангел, но ангел, който подканва към прелюбодействие, си беше помислила Шарлот Брадсбъри, зърнала го облакътен на пианото, ако първа не го грабна, ще ми го отмъкнат под носа. Беше го покорила, създавайки у него илюзията, че той я беше отвлякъл от безбройните смотани кандидати, които ръмжаха с мощните си автомобили пред дома й. „Каква скука! Каква простащина! А аз се чувствам така уютно у дома, чета си «Мечтите на самотника по време на разходките му» в компанията на старата ми котка и чашата чай! Подготвям специален брой, вдъхновен от произведенията на Русо, защо не се включите и вие?“ Гари беше във възторг. Тя не лъжеше. В Кеймбридж беше изучавала Русо и останалите френски енциклопедисти. От този миг станаха неразделни. Тя спеше при него, той — при нея, тя поде светкавична образователна кампания, която в най-скоро време щеше да превърне неориентираното дете в очарователен светски лъв. Водеше го по театри, по концерти, в задимени джаз клубове, на аристократични благотворителни приеми. Подари му сако, после още едно, вратовръзка, още една вратовръзка, пуловер, шал, смокинг. Не беше вече високият непохватен младеж, отдаден на музиката, който не си показваше носа навън и наблюдаваше катеричките в парка. „Знаеш ли, че катеричките умират от алцхаймер? — беше пошушнал Гари на ухото на Шарлот, подхващайки с удоволствие една от любимите си теми. — Губят си паметта и забравят къде са заровили натрупаните за зимата запаси от лешници. Треперят от студ и умират на дървото, в което са скрили плячката си.“ „Аха…“ — рече Шарлот, свали черните си очила и погледна с огромните си очи, в които не проблесна нито искрица на съчувствие към сенилните катерици. Гари се почувства страшно самотен, истинско недорасло момче.

— А Ортанс? Тя какво казва? — попита Шърли.

— За кое?

— За… Много добре разбираш за какво говоря. Тоест за кого…

Той отново се беше заел да кълца старателно магданоза и шунката, ръсна чер пипер, морска сол. Опита с пръст пълнежа, добави още чесън и галета.

— Сърдита ми е. Чака аз да й се обадя. Аз пък не й се обаждам. Какво ли имам да й кажа?

Той напълни доматите, отвори фурната, която беше загрял предварително, сбърчи вежди и нагласи часовника за печенето.

— Че съм очарован от тази жена, която се отнася с мен като с мъж, а не като с приятел? Ще й стане мъчно…

— Но нали е истина.

— Нямам желание да й съобщавам тази истина. Няма да я представя правилно и после…

— Аха! — усмихна се Шърли. — Бягството на мъжа от обясненията: класически пример!

— Чуй ме, ако споделя с Ортанс, ще се почувствам виновен… Още по-лошо, ще се чувствам задължен да охуля Шарлот или да омаловажа мястото, което заема в живота ми…

— За кое виновен?

— С Ортанс сме си дали обещание без думи: да не се влюбваме в други… докато пораснем достатъчно двамата, за да се обичаме… искам да кажа, истински да се обичаме…

— Това не е ли прекалено смело?

— По онова време не познавах Шарлот… Беше преди.

Струваше му се, че е било през миналия век! Животът му се беше превърнал във водовъртеж. Край на лова на ненаситните мръсници. Сега в него имаше място единствено за магьосницата с дългата шия, с тънките мускулести рамене, със седефените ръце, по-бляскави от перлена огърлица.

— И сега какво…

— Сега съм притеснен. Ортанс не ми звъни. Аз не й звъня. Не си звъним и двамата. Мога да го спрегна и в бъдеще време, ако искаш…

Беше отворил бутилка бордо и помириса тапата.

Шърли се чувстваше неловко, когато станеше въпрос за любовния живот на сина й. Когато беше малък, не съществуваше тема табу. Говореха си за всичко: за момичетата, дамските тампони, желанието, за никнещата брада, за книгите шедьоври и за набързо скалъпените книги, за филмите, които си пускаш на забавен каданс, и за филмите за бърза консумация, за дисковете за танци и дисковете за съсредоточаване, за готварските рецепти, отлежалото вино, за живота след смъртта и за ролята на бащата в живота на момчето, което не познаваше своя баща. Бяха пораснали заедно, ръка за ръка, бяха споделяли тежката тайна, посрещали бяха опасности и заплахи — неизменно солидарни. Сега обаче… Беше станал мъж: окосмен, с големи ръце, големи стъпала, дебел глас. Беше едва ли не уплашена. Вече не се осмеляваше да задава въпроси. Предпочиташе той да заговори за себе си, без да се налага да го разпитва.

— Държиш ли на Шарлот? — попита накрая тя, като се прокашля да прикрие смущението си.

— Тя ме очарова…

Шърли си каза: колко пресилено изказване, толкова раздуто, че може да включва какво ли не, би ли уточнил какво имаш предвид. Гари се усмихна, разпознал този трик на майка си, когато очите на Шърли се взираха в неговите с нямо питане, и продължи:

— Тя е красива, интелигентна, любознателна, ерудирана, забавна… Харесва ми да спя с нея, харесвам как се извива като змия в прегръдката ми, как се отдава, как ме въздига в ранг на изключителен любовник. Истинска жена. И в същото време — фантазия! Не е от ненаситните мръсници!

Шърли тъжно въздъхна. Ами ако тя самата не е нищо друго, освен ненаситна мръсница в очите на Джак, мъжа в черно, който беше наранил завинаги тялото и душата й?

— С нея се образовам… Тя се интересува от всичко, чудно ми е само какво намира в мен!

— Намира това, което не намира в другите мъже, прекалено заети да тичат подир сянката и кариерата си: любовник и съмишленик. Тя се е доказала, няма нужда от ментор. Тя има пари, връзки, красива е, свободна е, излиза с теб, защото й е приятно…

Гари измърмори нещо неразбираемо за виното и рече:

— Всъщност само Ортанс ме смущава…

— Не се безпокой, Ортанс ще оцелее. Ортанс оцелява винаги, това би могло да бъде нейния девиз!

Гари беше налял вино в две кристални чаши, изработка на прочутата фирма „Лалик“ украсени с гирлянда от перли в основата, сигурно са подарък от Шарлот, предположи Шърли, въртейки чашата в ръка.

— А това отлежало бордо? От Шарлот ли е?

— Не. Попаднах на него, докато търсех ножа за кълцане. Преди да си тръгне, Ортанс беше скрила на разни места подаръци, за да не я забравя. Отварям някой скрин и изпада пуловер, бутам купчина чинии и се появява пакет от любимите ми бисквити, вземам флакона с витамини от аптечката и се натъквам на бележка: „Предполагам, че вече ти липсвам…“ Забавна е нали?

Забавна или влюбена, се замисли за пръв път Шърли, малката чума се беше натъкнала на преграда по пътя си. Преграда, която се наричаше Шарлот Брадсбъри, а тя си знаеше работата!

 

 

Ортанс се събуди плувнала в пот. Искаше да крещи, но от устата й не излизаше звук. Пак беше сънувала ужасния кошмар! Намираше се в зала с под от плочки, влажна, потънала в белезникава пара, пред нея стоеше мъж, висок колкото бирена бъчва, с нашарен от белези торс, целият в черни косми, размахал дълъг камшик, който завършваше накрая с метални топчета. Въртеше камшика, кривеше заплашително лице, оголваше почернели зъби и я хапеше по цялото тяло. Тя се свиваше в ъгъла, крещеше и се мяташе, мъжът я удряше с камшика, тя се изправяше, втурваше се към затворена врата, през която минаваше, без да разбере как, и се оказваше навън, тичаше по тясна мръсна улица. Беше й студено, разтърсваха я ридания, но продължаваше да тича, наранявайки стъпалата си по грапавите павета. Нямаше никой, при когото да се скрие, никой, който да я закриля, чуваше ругатните на мъжа, който тичаше по петите й, тя се строполяваше на земята, едра ръка грубо я хващаше за врата… Точно в този момент се събуждаше и сядаше в леглото, плувнала в пот.

Беше три часът сутринта!

Тя поседя известно време, тресяща се от ужас. Ами ако не бяха умрели на дъното на Темза с бетон на краката? Ако знаеха къде живее? Беше сама. Ли Мей бе заминала за две седмици за Хонконг да види болния си баща.

Нямаше да може да заспи за нищо на света. Не можеше да отиде да почука на вратата на Гари. Нито да му звънне посред нощ и да му съобщи: „Страх ме е“. Гари спеше с Шарлот Брадсбъри. Гари беше престанал да й се обажда, да й говори за книги и музика, тя не знаеше какво става с катеричките от Хайд Парк и не й беше останало време да научи имената на небесните звезди.

Тя грабна възглавница и я притисна до лицето си, за да заглуши риданията, които раздираха гърлото й. Искаше дългите ръце на Гари. Единствено дългите ръце на Гари можеха да я избавят от страховете й.

И сега това се оказва невъзможно!

Заради жена.

Ужасно е да се страхуваш нощем. Нощем всичко става страшно. Нощем всичко става окончателно. Нощем те я настигаха и тя умираше.

Тя стана, отиде в кухнята, наля си чаша вода, извади парче сирене от хладилника, взе две филийки хляб, малко горчица, майонеза и си направи сандвич, който изяде на хапки, докато сновеше напред-назад в блестящата от чистота кухня. Мога да ям направо на пода! От разхвърляна мърлячка попаднах на педантична домакиня, установи, отхапвайки от сандвича. Каквото и да става, няма аз да го потърся! Ако ще да умра на място, да пукна от непрестанни кошмари. За щастие си имам принципи! Момиче, което не спазва принципите, е за никъде. Никога не се обаждам първа, никога не се обаждам веднага — изчаквам да минат три дни, — не давам да ме съжаляват, не плача за момче, не завися от момче, не чакам закъсняло за среща момче, не си губя времето с някой задръстеняк, който не знае името на Жан-Пол Готие, Бил Евънс или Ернст Любич, отписвам онзи, който проверява сметката или оставя етикета с цената на подаръка, носи бели чорапи, изпраща червени рози или розови карамфили, който звъни на майка си в неделя сутрин или говори за богатството на татко си, никога не преспивам първата нощ, дори не позволявам да ме целунат на първата среща! Не ям брюкселско зеле, не нося оранжево, да не ме помислят, че съм от пътната служба… Тя изреждаше своите десет заповеди, без да спира да дъвче. Въздъхна: имам предостатъчно принципи, но вече нямам желание да ги прилагам. Искам си Гари. Той е мой. Аз съм си го заплюла. Той беше дал съгласие. До момента, в който се появи тази. За каква ли се мисли?

Тя влезе в гугъл, натрака Шарлот Брадсбъри и пребледня от резултата: 132 457! Името й се срещаше във всякакви рубрики: семейство Брадсбъри, имение Брадсбъри, лордовете Брадсбъри, Брадсбъри и кралското семейство, списанието на Шарлот Брадсбъри, партита, които организира, модното й законодателство, остроумията, които снасяше! Дори да останеше безмълвна, пак я цитираха!

Всичко свързано с нея изглеждаше интересно. Как се облича Шарлот Брадсбъри, как живее Шарлот Брадсбъри, става всяка сутрин в шест и тича в парка, взема си леден душ, изяжда три лешника и един банан с чаша чай и отива на работа пеша. Чете вестници от целия свят, приема дизайнерите, авторите, модните гурута, определя съдържанието, пише уводната статия, обядва ядка кашу и ябълка, а когато излиза вечер, не се задържа повече от трийсет минути и поема към леглото в двайсет и два часа. Защото Шарлот Брадсбъри обича да чете, да слуша музика и да мечтае в леглото. Много важно е да си мечтаеш в леглото, уверява Шарлот, така ми идват идеите. Тъпотии — разбесня се Ортанс Кортес, дояждайки сандвича си. — Ти нямаш идеи, Шарлот Брадсбъри, само кълвеш от чуждите идеи!

Америка беше в краката на Шарлот Брадсбъри, „Венити Феър“, „Ню Йоркър“, „Харпърс Базар“ я рекламираха, но Шарлот Брадсбъри си оставаше очарователната англичанка. „Къде да живее другаде? Другите нации са пигмеи!“ Кратък филм я показваше във фас, в профил, в три четвърти, с вечерна дълга рокля, в тоалет за коктейл, с дънки, с шорти, по време на джогинга… Ортанс едва не се задави, попадайки на рубриката „последното завоевание на Шарлот Брадсбъри“. Слайдшоу представяше Шарлот Брадсбъри и Гари на изложба на последните рисунки на ирландския художник Френсис Бейкън. Той усмихнат, елегантен, със сако на зелени и сини райета, тя дребничка, хванала го под ръка, широко усмихната, скрита зад големи черни очила. Надписите обясняваха: „Шарлот Брадсбъри се усмихва“. Бих си продала душата, за да присъствам на тази изложба, изруга Ортанс. За малко да ме стъпчат на входа. Беше пълен абсурд да успея да докопам покана! Те се показаха за десетина минути, обещавайки да дойдат отново, когато бъде затворено за публика!

Нито една снимка, на която Шарлот Брадсбъри да изглежда зле! Тя потърси „диети на Шарлот Брадсбъри“, но не откри и намек за целулит или за грам тлъстинка. Нито една тайно направена снимка, разкриваща някакъв физически недостатък. Натрака на клавиатурата „отрицателни отзиви за Шарлот Брадсбъри“ и откри едва три жалки бележки от завистливи тъпачки, които твърдяха, че Шарлот Брадсбъри си е коригирала носа и си е правила липосукция на бузите. Жалка плячка, въздъхна Ортанс, няма да стигна далеч с такива кофти аргументи.

Тя натрака „Ортанс Кортес“. Нула резултати.

Животът е жесток за начинаещите. Гари беше вдигнал летвата прекалено високо, Шарлот Брадсбъри е костелив орех.

Тя отлепи от чинията последното парче сирене, дълго го прехвърля в устата си. Сепна се и се наруга: какво й става, та се тъпче със сандвичи посред нощ? Докато спи, стотици калории ще се превърнат в мазнини и ще полепнат по задника и по бедрата й! Има опасност Шарлот Брадсбъри да я превърне в сарфалад.

Тя изтича до тоалетната, пъхна два пръста в гърлото си и повърна сандвича. Мразеше да прави такива неща, не ги правеше никога, но сега положението беше форсмажорно. Ако искаше да застане лице в лице със съперницата си, рекламирана до дупка в интернет, трябваше да обяви война на всеки грам мазнина. Тя пусна водата, загледана в нишките сирене, които продължаваха да се въртят на повърхността. Ще се наложи да измие до блясък тоалетната чиния, ако не иска Ли Мей да й посочи вратата заради жълтеникавото петно на белия емайл.

Живея с китайка маниачка в две стаи, обзаведени с пластмасови мебели, в кооперация без асансьор, докато…

Забрани си да продължава. Негативни мисли. Много лошо за психиката. Да мисли положително: Шарлот Брадсбъри е дърта, ще повехне. Шарлот Брадсбъри е икона, а никой не спи с картинка. Във вените на Шарлот Брадсбъри тече застаряла анемична синя кръв, ще се разболее от някоя рядка болест. Шарлот Брадсбъри има смешно име, звучи като марка некачествен шоколад. Гари обича само черен шоколад поне със 71% съдържание на какао. Шарлот Брадсбъри е най-обикновена: за нея има 132 457 резултата в нета. Съвсем скоро нова звезда ще изгрее на небосклона и Шарлот Брадсбъри ще замине в нафталина.

Като се замисли всъщност, коя е Шарлот Брадсбъри?

Тя легна на пода, направи серия упражнения за коремните мускули. Стигна до сто. Изправи се, изтри челото си от потта. Как може да се е влюбил в някаква мацка от гугъл той, който е толкова независим, саможив, който се отнася с такова пренебрежение към етикета и модните безвкусици? Какво става? Той се променя. Търси се. Още е млад, въздъхна тя, докато си миеше зъбите, забравила, че е една година по-голям от нея.

Тя отново си легна, бясна и тъжна.

Толкова се учуди, че може да е тъжна! Случвало ли ми се е досега да бъда тъжна? Колкото и да ровеше в паметта си, не откриваше спомен за подобно чувство, сладникава и възтопла смесица от погнуса, безсилие, меланхолия. Без помен от ярост и буря. Тъга, тъга, самата дума не звучи красиво! Локва застояла вода. А и съвсем ненужно чувство. Вероятно бързо се привиква към него. Както майка ми например. Не искам да заприличам на майка си!

Загаси нощната лампа с евтиния розов абажур, който бе покрила с яркорозов шал от фина материя, за да придаде малко блясък на стаята си, и се замисли за подготовката на модното ревю. Длъжна беше да успее: едва 70 души от всичките 1000 щяха да продължат да учат. Трябва да съм една от тях. Да не губя от поглед целта. I’m the best. I’m the best. I’m a fashion queen[3]. След петнайсет дни аз, Ортанс Кортес, ще представя на модния подиум моите „творби“, а онази Шарлот Брадсбъри не създава нищо, тя се храни от въздуха на времето. Отвори очи въодушевена. Това е истината! Един ден никой няма да си спомня за нея, този ден аз ще имам 132 457 резултата в гугъл, дори много повече!

Тя потръпна от радост, придърпа завивката до брадичката си, предвкусвайки възмездието. После се сепна и тихо подвикна: Шарлот Брадсбъри! Тя ще присъства на ревюто! Седнала на първия ред, облечена безупречно, със съвършените си крака, съвършения си вид, с усмивка на вряла и кипяла в живота и с големите си черни очила! Модното дефиле на училището „Сейнт Мартинс“ щеше да е събитието на годината.

А той ще я придружава. Ще седи до нея на първия ред.

Кошмарът се повтаря.

Само че друг кошмар…

 

 

Във влака Евростар, с който пътуваше за Лондон, Жозефин беше потънала в размишления. Избяга и заряза майка си и сестра си в Париж. Зое отиде при една приятелка да учи за изпитите. „Искам да изкарам «много добър»; с Ема се учи сериозно.“ Мисълта да остане сама с Ирис в големия апартамент я изстреля в бюро на държавните железници, където си купи билет за Лондон. Остави Дю Геклен на Ифижени и си стегна багажа под претекст, че отива в Лион на симпозиум, посветен на живота на феодалите в средните векове, ръководен от специалистката по XII век госпожа Елизабет Сиро.

— Издателство „Пикар“ наскоро публикува нейна книга, „Благороден и укрепен дом“. Истинска настолна книга по темата.

— Аха! — измърмори Ирис.

— Искаш ли да ти разкажа за какво става дума?

Ирис потисна прозявката си.

— Наистина е оригинално, защото преди никой не се интересуваше от друго, освен феодалните укрепени замъци, а тя е представила ежедневния живот, домовете на обикновените хора. Те дълго време са били пренебрегвани и едва днес си даваме сметка за значението им от гледна точка на археологията. Това са градежите от онова време със запазени начини на захранване с вода, системи на отходните места, комини. Много е интересно, защото къщата може на външен вид да не изглежда нищо особено, но сваляме вътрешния таван, проучваме преградните конструкции и се натъкваме на всички средновековни детайли, украса, тавани с орнаменти, изрисувани, целия начин на живот на хората от онова време. Къщата е истинска матрьошка, разкрива отделните епохи, докато стигнем центъра, където се появява главното, от което всичко е тръгнало. Направо е гениално!

Беше готова да разкаже цялата книга, за да прозвучи лъжата й правдоподобно.

Ирис не попита нищо повече.

Също както й беше подала пощата, без да продума. Имаше писмо от Антоан с клеймо от Лион. Зое показа писмото на майка си. Пак същите приказки: добре съм, възстановявам се, мисля за малките си момиченца, които обичам и скоро ще видя отново, трудя се усилено за тях. „Той е все по-близо, мамо, сега е в Лион“, „а дори не споменава за това в писмото…“, „вероятно иска да ни изненада…“. Значи е напуснал Париж. Кога, защо? Трябва да следя какво става с точките ми от „Интермарше“ и да поискам разпечатка при следващи евентуални покупки.

Четири дни сама! Инкогнито. След три часа ще слезе на перона на Сейнт Панкрас. Три часа! През XII век за три дни прекосявали Ламанша с кораб. Три дни са били нужни и да се стигне от Париж до Авиньон без почивки по пътя и спиране само колкото да сменят конете. С почивките са отивали десет дни. В наше време всичко е толкова бързо, свят да ти се завие. Понякога й се искаше времето да спре, да извика „предавам се“, да се свие в черупката си. Никого не беше предупредила за пристигането си. Нито Ортанс, нито Шърли, нито Филип. Следвайки съветите на английския издател, си беше запазила стая в хотел в Кенсингтън, при Холанд Парк. За всичко друго разчиташе на случайността.

Сама, сама, сама, полюшваше се весело вагонът. На спокойствие, на спокойствие, на спокойствие, припяваше тя в отговор. Англия, Англия, Англия, повтаряха колелата. Франция, Франция, Франция, отговаряше Жозефин, докато пред очите й се нижеха полята и горите, през които често бяха преминавали английските войски по време на Стогодишната война. Англичаните сновели напред-назад между двете страни. Във Франция били у дома си. Едуард III говорел само френски. Кралските декрети, кореспонденцията на кралиците, на религиозните ордени, на аристокрацията, съдебните преписки, завещанията, всичко било написано на френски или на латински! Хенри Гроумонт, херцог на Ланкастър и английски събеседник на Дю Геклен, написал нравоучителна религиозна книга на френски. Когато преговарял с него, Дю Геклен не се нуждаел от преводач. Понятието родина било непознато. Людете принадлежали на определен феодал, били собственост на дадено имение. Сражавали се, за да защитят правата на господаря, не ламтели да носят цветовете на френския или на английския крал, някои воини дори преминавали от едната на другата страна според размера на платата. Дю Геклен обаче останал цял живот верен на френското кралство и нямало достатъчно висока камара злато, която да го накара да си промени убежденията.

— Защо ме мразиш, Жозефин? — попита майка й онази вечер, когато й беше на гости.

Анриет беше свалила огромната си шапка и все едно беше останала без перука. На Жозефин й беше неловко да я погледне в очите: тя приличаше на презряла круша. Ирис беше излязла да пазарува и още не се беше върнала.

— Не те мразя!

— Напротив. Мразиш ме…

— Ни най-малко… — смънка Жозефин.

— От три години не сме се виждали. Според теб това нормално поведение на дъщеря ли е?

— Никога не сме имали нормални отношения.

— Кого да виним за това? — попита Анриет и стисна тънките си устни в горчива гримаса.

Жозефин тъжно поклати глава:

— Намекваш, че аз съм виновна? Така ли?

— Жертвах се заради Ирис и заради теб, а ето каква благодарност получавам!

— Цял живот слушам едно и също.

— Но това е истина!

— Има и друга истина, за която никога не сме отваряли дума…

Най-лошото е да не знаеш, си каза Жозефин, изправена пред обвиняващия поглед на майка си. Човек не може да остане в неведение цял живот, винаги идва момент, в който истината ни застига и ни принуждава да се обърнем с лице към нея. Досега бях избягвала този разговор с майка ми. Животът изиска от мен да говоря, изправи ме очи в очи с нея.

— Има едно събитие, за което никога не сме говорили… Ужасен спомен, който ми изплува неотдавна и хвърля светлина върху доста неща…

Анриет се стегна, изпъна гръб.

— Разчистване на сметки ли следва?

— Не ти говоря за кавги и разправии, а за нещо много по-сериозно.

— Не разбирам за какво намекваш…

— Мога да ти опресня паметта, ако желаеш…

Анриет погледна презрително:

— Давай, щом ти доставя удоволствие да ме очерняш…

— Не те очерням. Просто искам да ти припомня един факт, един обикновен факт, който обяснява именно моето… — потърси точната дума. — Това, че толкова дълго премълчавах… че постоянно странях. Не се ли сещаш за какво ти намеквам?

Анриет не се сещаше. Беше забравила. Този епизод беше толкова маловажен за нея, че го беше изтрила от паметта си.

— Не зная с какво съм те наранила…

— А спомняш ли си деня, в който ходихме да плуваме трите, ти, Ирис и аз? Татко остана на брега…

— Горкият, той не можеше да плува!

— Влязохме навътре, много навътре. Надигна се вятър и внезапно течението стана силно, повлече ни. Не виждахме брега. Двете с Ирис се нагълтахме с вода. Ти както винаги плуваше като риба. Беше отлична плувкиня.

— Забележителна, бих казала! Шампионка по синхронно плуване!

— В един момент, когато разбрахме, че положението става неудържимо, и поискахме да се върнем, аз се вкопчих в теб, но ти ме изблъска и предпочете да спасиш Ирис.

— Не си спомням.

— Напротив, понапъни се… Огромни вълни ни подмятаха, вълнението ни дърпаше, аз не можех да си поема дъх, виках за помощ, протягах ръка към теб, но ти ме блъсна и хвана Ирис. Искаше да спасиш Ирис, а мен — не…

— Измисляш си, клето мое дете! Винаги си ревнувала от сестра си!

— Много ясно си спомням. Татко беше на плажа, той видя всичко, видя как вземаш Ирис и плуваш с нея, видя как ме остави насред вълните, видя те как успя да изплуваш над огромната вълна, която се разби на плажа, как я остави на пясъка, как я избърса, първо нея, после себе си, а не се върна във водата, за да ме извадиш! Остави ме да умра!

— Не е вярно!

— Вярно е! А когато успях да стигна до плажната ивица, когато излязох от водата, татко ме взе на ръце, загърна ме в голяма кърпа и ти изкрещя: „Престъпница!“. От този ден нататък, това го зная със сигурност, никога повече не спахте двамата в една стая!

— Небивалици! Вече се чудиш какво да измислиш, за да се правиш на интересна!

— Той нарече теб, моята майка, престъпница, защото ме беше изоставила на произвола на съдбата. Оставила ме беше да умра…

— Нямах сили да ви измъкна и двете! Бях изтощена!

— Аха! Виждаш ли, че си спомняш!

— Но ти се справи! Беше яка. Винаги си била по-здрава от сестра си. Впоследствие всичко го доказа, ти си независима, сама се справяш с живота, имаш много хубав апартамент…

— Не ми дреме за апартамента! Не ми дреме какво съм постигнала, говоря ти за малкото момиченце!

— Винаги драматизираш всичко, Жозефин. Винаги си била ужасно комплексирана от другите и най-вече от сестра си… И не ми е ясно защо!

— На мен обаче ми е много ясно, мамо! — извика Жозефин с глас, задавен от сълзи.

Беше нарекла Анриет „мамо“. От години не се беше обръщала към нея с думата „мамо“ и сълзите й рукнаха неудържимо. Тя хълцаше като малко дете, хванала се за ръба на масата, права, с ококорени очи, сякаш за пръв път се сблъскваше с жестокото безсърдечие на майка си.

— На всеки се е случвало да падне, да се удари, да избегне на косъм удавяне! — отвърна майка й и сви рамене. — Но ти винаги всичко преувеличаваш!

— Не говоря за детските падания и сининки, мамо, говоря за деня, в който щях да умра заради теб! И за всички години, през които си мислех, че не струвам нищо, защото ти дори не направи усилие да ме спасиш, всички тези години, в които избягвах да харесвам хората, които ме харесваха, които може би намираха, че съм чудесна, само защото смятах, че съм нищо, всички тези пропилени години, в които животът минаваше покрай мен, ги дължа на теб!

— Съжалявам те, скъпа моя, продължаваш да предъвкваш спомени от детските години, на твоята възраст направо е смешно!

— Може би, но именно в детството се изгражда човек, тогава си създава представа за себе си и за това, което го очаква в живота.

— Ох, ама и ти! Какъв усет за трагичното! От някакво дребно събитие правиш цяла драма! Винаги си била такава. Инатлива, зле настроена, сприхава…

— Аз — сприхава?

— Да. Не си широко скроена. С дребния си мъж, малкия си апартамент в предградие средна ръка, дребна службица, посредствен живот… Сестра ти те измъкна оттам, давайки ти възможност да напишеш книга, да познаеш успеха, а ти дори не си й благодарна!

— А трябва да благодаря на Ирис, така ли?

— Да. Така ми се струва. Тя промени живота ти…

— Аз промених живота си. Не тя. С книгата тя само ми върна това, което ти ми отне в оня съдбовен ден. Да, наистина тогава не умрях, оцелях въпреки вас! И в това, което тогава едва не ме унищожи, днес се корени силата ми. Нужни ми бяха дълги години, за да изплувам от вълните, дълги години, за да си поема дъх, да си възвърна силата на ръцете, на краката и да започна да ходя сама, и това не го дължа на никого. Чуваш ли, на никого, единствено на себе си! Не дължа нищо на теб, на Ирис и ако съм жива, ако съм успяла да си купя този красив апартамент и да имам този живот, това си е благодарение на мен. На мен, единствено на мен! Затова вече не се виждаме — ти и аз. Защото сме квит. И това не е злоба, злобата е чувство, а аз не изпитвам никакво чувство към теб.

— Ами добре! Отлично! Сега поне нещата се изясниха. Ти си изля душата, изтръска торбата с клевети, с ужасии, обвини за всички твои предишни неудачи тази, която ти е дала живот, която се е борила, за да получиш добро образование, за да имаш всичко… Доволна ли си?

Жозефин се чувстваше изтощена. Хлипаше и не можеше да си поеме дъх. Беше на осем години и солените сълзи я връщаха обратно в морето. Майка й я гледаше, свила рамене, изкривила дългия си нос в гримаса на отвращение заради това, което според нея беше срамно излагане на показ на гадни сантименти.

Тя плака дълго, без майка й да прояви съчувствие. Ирис се върна, смънка: „Кво става… нещо ми изглеждате странни!“. Вечеряха в кухнята, разговорът им се въртеше около простотията, която се ширеше на всички нива, нарастващата престъпност, промените в климата, влошеното качество на стоките изобщо и в частност на кашмирените дрехи и шалове на марката „Ерик Бомпар“.

Дори след като си легна, Жозефин продължи да се чувства потисната. Тя се задушаваше, не можеше да си поеме дъх. Седна в леглото. Дишаше, задушаваше се, тресеше я паника. Имам нужда от нещо ново в живота си. Не мога да продължавам по този начин. Имам нужда от светлина, от надежда. Отиде в банята, наплиска със студена вода зачервените си очи, погледна в огледалото подутото си от плач лице. В дъното на очите й искреше живо пламъче. Погледът й не беше поглед на жертва. Нито на умрял човек. Дълго време си беше мислила, че е мъртва. Не беше. Човек си мисли, че всичко, което му се стоварва, е фатално. Просто забравя, че това е част от живота.

Тя беше избягала, сякаш опираше до живот и смърт. Беше се свързала с английския си издател и беше взела влака за Лондон.

Съобщиха, че скоро ще влязат в тунела. Двайсет и пет минути под Ламанша. Двайсет и пет минути пътуване в мрака. Някои от пътниците нещо изкоментираха. Тя се усмихна, каза си, че за нея е тъкмо обратното, тя излизаше от тунела.

 

 

Името на хотела беше „Джулис“ и се намираше на Портланд Роуд №135. Малък хотел, „nice and cosy“[4], беше подчертал Едуард Тъндълфорд, нейният издател. „Надявам се, че не е безбожно скъп“, беше прошепнала Жозефин, леко смутена от думите си. „Госпожо Кортес, вие сте моя гостенка, ще съм щастлив да ви видя, много харесах романа ви и се гордея, че го издавам.“

Беше прав. „Джулис“ беше като кутия английски бонбони. На партера се намираше ресторантът в бонбонени цветове, горе имаше десетина стаи в бежово и розово, с дебел мокет на цветя и пухкави плюшени завеси. В почетната книга бяха отбелязани имена на гости на хотела от рода на Гуинет Полтроу, Роби Уилямс, Наоми Кембъл, U2, Колин Фърт, Кейт Мос, Вал Килмър, Шерил Кроу, Кайли Миноуг и други, за които Жозефин не беше чувала. Тя се излегна върху червената ватирана покривка на леглото и си каза, че животът е прекрасен. Ще си остане в тази луксозна стая и няма да си покаже носа навън. Ще си поръчва чай, препечени филийки, мармалад, ще се излежава в старинната вана с извити крака във вид на делфини. Ще се наслаждава. Ще мързелува, ще лежи, ще си съчинява истории от дочутите откъслечни разговори от съседните стаи, ще си представя двойки, кавги, сдобрявания, целувки и прегръдки.

Дали Филип живее далече от хотела? Тъпо: имам му телефона, но нямам адреса му. Винаги си беше представяла Лондон като огромен град, в който се чувстваш изгубен. Не си бе направила труда да се запознае с географията на града. Бих могла да попитам Шърли и да отида да се помотая в неговия квартал. Тя сподави смеха си. Как ли ще изглеждам отстрани? Първо ще отида да видя Ортанс. Господин Тъндълфорд ми каза, че автобус №94 ще ме закара право до Пикадили.

— Там е училището на дъщеря ми!

— А, добре, и пътят е много приятен, минава покрай парка…

Първата вечер тя си остана в хотела, вечеря в стаята си, седнала пред прекрасната градина с огромни рози, натежали от цвят, които надничаха през прозорците, мина с боси крака по тъмния паркет на банята, преди да се потопи в ароматизираната вода във ваната. Изпробва всички сапуни, шампоани, балсами, кремове за тяло, почистващи и подхранващи лосиони и порозовяла и с чувство за лекота, се мушна под завивката и се загледа в дървения таван. Добре направих, че дойдох, чувствам се като обновена, преобразена. Оставих старата Жо в Париж. Утре ще изненадам Ортанс и ще отида да я посрещна от училище. Ще застана във фоайето в очакване да зърна издължения й силует. Сърцето ми ще подскача при гледката на всяка медноруса главица, ще я оставя да ме подмине, ако с нея има някой младеж, за да не я притеснявам. Лекциите са сутрин, ще заема наблюдателния пост по обяд.

Срещата не мина както си бе представила. Жозефин беше точна: в дванайсет и пет застана във фоайето на училището „Сейнт Мартинс“. Учениците излизаха на групи, стиснали под мишница тежки папки, разменяха откъслечни фрази, побутваха се за довиждане. От Ортанс нямаше и помен. Наближи един, а Ортанс не се появяваше. Жозефин отиде до приемната и попита едра чернокожа жена дали познава Ортанс Кортес и дали знае случайно в колко часа свършват лекциите й.

— От семейството ли сте? — огледа я тя.

— Аз съм майка й — отговори с гордост Жозефин.

— Аха… — каза жената с изненада.

В погледа й Жозефин долови същото учудване, което забелязваше по-рано, когато извеждаше на разходка Ортанс в градинката и другите жени я вземаха за нейна бавачка. Сякаш не беше възможно да съществува роднинска връзка между нея и дъщеря й.

Тя смутено отстъпи и повтори:

— Аз съм майка й, дойдох от Париж да я видя и бих искала да я изненадам.

— Сигурно всеки момент ще излезе, лекцията й свършва в един и петнайсет… — обясни жената, като погледна в някаква тетрадка.

— В такъв случай ще я изчакам…

Тя седна на бежов пластмасов стол и се почувства безлична, сякаш невидима. Притесни се. Можеше да се окаже, че идеята да изненада Ортанс не бе чак толкова сполучлива. Погледът на жената й припомни стари случки, неодобрението, с което Ортанс оглеждаше облеклото й, когато я вземаше от училище: дъщеря й винаги вървеше малко встрани от нея; въздишките й на раздразнение, ако Жозефин се заприказваше с някоя продавачка: „Кога най-после ще престанеш да любезничиш с ВСИЧКИ! Ужасно е дразнещо! Сякаш тези хора са наши приятели!“.

Тя беше на път да си тръгне, когато Ортанс се появи. Сама. Беше прибрала косата си с широка черна панделка. Бледа. Намръщена. Очевидно заета с някакъв личен проблем. Игнорира едно момче, което тичаше подир нея, протегнало в ръка лист, който вероятно беше изпуснала.

— Скъпа… — прошепна Жозефин и застана на пътя й.

— Мамо! Колко се радвам да те видя!

Действително изглеждаше доволна, и Жозефин се почувства окрилена. Предложи й да носи книгите, които тя притискаше до гърдите си.

— Не, недей! Вече не съм малко дете!

— Изпусна това! — викна момчето и бутна в ръцете й двоен лист.

— Благодаря, Джефри.

Той престъпи от крак на крак в очакване Ортанс да го представи. Тя изчака няколко секунди и накрая се примири:

— Мамо, това е Джефри. Мой съученик…

— Приятно ми е, Джефри…

— И на мен, госпожо… с Ортанс сме…

— Друг път, Джефри, друг път! Да не губим време, след един час имаме лекция! — тя му обърна гръб и поведе майка си.

— Очарователно момче — рече Жозефин, която едва не си счупи врата, обръщайки се, за да си вземе сбогом с младежа.

— Ужасна лепка! Неспособен да роди никаква интересна идея! Търпя го, защото има огромен апартамент и ми се иска следващата година да ми даде под наем изгодно една стая. За целта се налага да го дресирам, за да не започне да си въобразява разни глупости…

Седнаха в едно кафене близо до училището и Жозефин се облегна на масата, за да огледа по-добре дъщеря си. Имаше сенки под очите и изглеждаше без настроение, но косата й си беше с все същия фантастичен цвят като от бляскава реклама за шампоан.

— Добре ли си, миличка?

— От добре по-добре! Ами ти? Какво правиш в Лондон?

— Дойдох да се срещна с английския си издател… И да те изненадам. Не си ли малко уморена?

— Непрекъснато съм в движение! Модното ревю е насрочено за края на седмицата, а ми остават куп неща за вършене. Действам денонощно.

— Искаш ли да остана за ревюто?

— Предпочитам да не оставаш. Много ще се притеснявам.

Сърцето на Жозефин се сви. Стана й неприятно. Аз съм й майка, аз й плащам образованието и нямам право да съм тук! Прекалява! Уплаши се от реакцията си и я попита, колкото да прикрие смущението си:

— И какво зависи от ревюто?

— Придобиваш най-сетне правото да принадлежиш към това престижно училище! Не забравяй, че първата година е изключително важна и ако не те одобрят, отпадаш. Ситото е много гъсто и искам да съм от малкото избрани, които продължават…

Погледът й беше станал суров и пронизваше въздуха като нож. Тя стискаше юмруци. Жозефин се уплаши: каква решителност, каква енергия! А е само на осемнайсет! От непоклатимата привързаност, от обичта към дъщеря й майчиното неодобрение се изпари като по чудо.

— Ще се справиш — прошепна Жозефин, гледайки я с възхищение, което побърза да прикрие, за да не нервира Ортанс.

— Във всеки случай ще направя всичко възможно.

— А Гари, Шърли, виждаш ли ги от време на време?

— Никого не виждам. Работя денонощно. Нямам свободна минута…

— Поне да вечеряме заедно, а?

— Ако искаш… но да не е късно. Трябва да се наспя, направо съм изтощена. Не си избрала най-подходящото време за посещение…

Ортанс изглеждаше разсеяна. Жозефин се опита да я заинтригува с новини, впусна се в разкази за Зое, за смъртта на госпожица Дьо Басониер, за появата на Дю Геклен вкъщи.

Ортанс слушаше, но по погледа й личеше, че е само от учтивост и умът й е зает с други неща.

— Приятно ми е да те видя — въздъхна Жозефин и захлупи с ръка ръката на дъщеря си.

— И на мен, мамо. Наистина. Само дето съм изтощена и ревюто не ми излиза от ума… Ужасно е да знаеш, че животът ти ще се реши за няколко минути! Всички знаменитости от Лондон ще присъстват и не искам да ме помислят за някаква кифла.

Разделиха се с уговорката на другия ден да вечерят заедно. Същата вечер Ортанс имаше среща с осветителя за ревюто и й се налагаше да направи няколко поправки на два модела.

— Да се срещнем в „Остерия Базилико“, тя е точно на гърба на твоя хотел в Портобело. В деветнайсет, става ли? Не искам да си лягам късно.

Не си заслужава да се занимавам много-много с теб, изтълкува думите й наум Жозефин и се упрекна на мига. Ама какво ми става! Бунтувам се срещу всички! Скоро няма да понасям никого!

— Чудесно — отговори тя и получи бърза целувка от дъщеря си за довиждане. — До утре!

Прибра се в хотела пеша, зяпаше витрините. Замисли се да направи подарък на Ортанс. Когато беше малка, беше толкова сериозна, че понякога с баща й оставаха с чувството, че те са децата — в сравнение с нея. Поколеба се, оглеждайки един пуловер, тя има отличен вкус, не ми се иска да сбъркам нещо, толкова ми се ще да успее, баща й щеше да е много горд. Какво ли прави в Лион? Отпреди или сред убийството на госпожица Дьо Басониер е там? Нямаше информация от капитан Галоа, разследването не напредваше. Можеше да вечеря с Шърли, но тогава трябваше да поддържа разговор, а сега се нуждаеше от спокойствие, тишина, самота, никога не оставам сама, да се възползвам в момента, да се възползвам, да наблюдавам хората, улиците, да си разтоваря ума. Забеляза девойка да лъска обувки на улицата. Ръцете й бяха фини, имаше детски вид, в краката й се мъдреше табелка: 3 лири и половина обувки, 5 лири ботуши. Тя се смееше, търкаше си носа с единствения си пръст без боя. Вероятно е студентка, която работи, за да си плаща стаята, наемите в този град са толкова високи, Ортанс очевидно се справя добре, живее в хубав квартал, а Филип?

Тя вървеше нагоре по „Риджънт Стрийт“, по тротоарите се движеха навалици от минувачи, хора с рекламни листовки, туристи, които се дивяха на висок глас и щракаха с фотоапаратите. Десетки кранове се издигаха над сградите. Градът беше истинска строителна площадка, подготвяше се за олимпийските игри. Метални скелета, дървени огради, бетоновози и работници с каски препречваха улиците. Тя сви вляво при „Оксфорд Стрийт“, утре ще отида в Британския музей и в Националната галерия, утре ще звънна на Шърли…

Отметна коса и влезе в една книжарница.

Вечеря сама, потънала в четене. Разказите на Саки[5], издадени от „Пенгуин“. Обожаваше Саки, саркастичния му суховат тон. „Reginald closed his eyes with the elaborate weariness of one who has rather nice eyelashes and thinks it’s useless to conceal the fact.“ Достатъчни бяха няколко думи, за да си представи героя. Нямаше нужда от психологически подробности, дълги описания. „One of those days, he said, I shall write a really great drama. No one will understand the drift of it, but everyone will go back to their homes with a vague feeling of dissatisfaction with their lives and surroundings. Then they will put new wallpapers and forget.“[6]

Тя затвори очи и се наслади на изречението и на поръчания клуб сандвич. Никой не я поглеждаше. Можеше да влезе със супник на главата и никой нямаше да я удостои с поглед. Тук не бих се срамувала да идвам с триетажната си шапка като на госпожа Бертие, горката госпожа Бертие! Ами сервитьорката от кафенето? Този подлец напада само жени. Дали има връзка между двете жертви? Тайна… Добре че Зое отиде при приятелката си Ема. След колко ли убийства полицията ще събере достатъчно улики? Саки щеше да съчини ведър разказ за убийството на проклетата Басониер и щеше да награди убиеца за обществени заслуги.

Тя прочете няколко разказа, кискайки се тихичко от удоволствие, плати сметката и се прибра в хотела. Беше валяло и във въздуха се усещаше лека влага като прозирен шарф. Потисна уморена прозявка, поиска ключа от стаята си и се качи да си легне.

Беше петък, тя си бе уредила да поживее сама на воля до вторник. Животът е хубав! Какво ли прави Филип? Вечеря с Доти Дулитъл, придружава я до тях, отива в апартамента й? Утре или вдругиден ще седна насреща му, ще го погледна в очите и ще разбера дали тази работа с Доти Дулитъл е вярна, или не. Утре ще реша косата си, докато започне да припуква от наелектризирането, ще си сложа спирала на миглите и ще свеждам очи, за да го учудя… Дори няма да ми се наложи да говоря. Щом го видя, ще отгатна, ще разбера, успя да си внуши тя, преди да се унесе в спокоен сън. Сънува, че лети към Филип, понесена на крилете на облаците.

 

 

— Вярваш ли в духове? — попита Марсел в малката канцелария на Рьоне на входа на склада.

— Не мога да кажа, че не вярвам — отвърна Рьоне, зает да подрежда фактури в папка, — но не бих настоявал, че това ми е първа грижа.

— Вярваш ли, че могат да омагьосат някого до степен да превърти?

Рьоне погледна озадачен приятеля си.

— След като е възможно да вярвам в духове, значи е възможно да вярвам и в тъмните сили — отговори Рьоне, дъвчейки клечка за зъби.

Марсел се изсмя с притеснение и облегнат на рамката на вратата, произнесе ясно и отчетливо:

— Мисля, че на Жозиан й е направена магия…

— За това ли си говорихте с Жинет тогава сутринта?

— Не посмях да ти кажа от страх, че ще ме сметнеш за луд, но тъй като Жинет не ми помага кой знае колко, се обръщам към теб.

— Поради липса на по-добро — сега долнокачествената стока! Благодаря ти много!

— Казах си, че може би подобни неща са ти минавали през главата или си чувал за такива работи.

— Оценявам факта, че ми гласуваш доверие, след като вече си се изповядал пред жена ми… От колко години сме приятели?

Марсел разпери ръце, показвайки с жест, че продължителността на приятелството им не може да се обхване.

— Така е, ти го каза: цяла вечност! И ме вземаш за глупак?

— Няма такова нещо! Просто не ми се щеше да ме сметнеш за идиот! Все пак работата е доста странна, признай… То не е нещо банално, дето става всеки ден! Жените имат интуиция, по-толерантни са, а ти не си човек, дето да ме изслушва как ми се е запалила главата.

— Сиреч съм си глупак, ето пак го повтаряш! Някакво тъпо магаре, дето знае само да се върти на хармана и бъкел не разбира!

— Рьоне, трябва да ми помогнеш. Постоянно ми се случват разни ужасии… Оня ден излязох да купя кроасани, прибирам се и какво да видя, беше паднала от столчето, което сложила на балкона, за да скочи!

— Къде? Навътре или навън? — захили се Рьоне, извади надъвканата клечка за зъби и взе нова.

— Много смешно, няма що! Аз съм на ръба, а ти се майтапиш!

— Не се майтапя, подчертавам дебело обидата! Не можах да я преглътна, Марсел. Заседна ми тук! — посочи корема си и изкриви лице.

— Моля те за прошка! Става ли? Взех те за магаре, направил съм грешка! Прости ли ми вече? — примоли му се Марсел с тревожен и разкаян поглед.

Рьоне подреди папката на рафта, не бързаше да отговори. Марсел подритваше вратата и не спираше да повтаря: „Прости ли ми? Прости ли ми? Ако искаш, да падна на пода, да се просна на мокета?“. Нетърпението го изгаряше, искаше Рьоне да му прости веднага, но той нещо го мотаеше. А бяха най-близки приятели! От трийсет години заедно, двамата въртяха предприятието, отстояваха набезите на жълтурите и на янките, обаче Марсел ходеше сега да си изплаква мъката при други. Ужасно се вкисна от онази сутрин. Дори кафето му киселееше. Ами Жинет! Престана да й говори, лаеше. Чувстваше се наранен, унизен. Мрачен като неутешим вдовец, затворен в кулата си. Обърна се и изгледа стария си приятел.

— Животът ми се обърка, Рьоне. Бях толкова щастлив, толкова щастлив! Мед ми капеше на душата, най-накрая и аз бях докоснал щастието, ръцете ми така трепереха от вълнение, че се опасявах да не пипна паркинсон! А сега, когато в неделя сутрин отивам за кроасани, които събират семейството на масата, отварят апетита, подхранват емоцията, какво се получава… тя да се покатери на стола, за да се хвърли. Силици не ми останаха, не издържам вече!

Марсел се отпусна с цялата си тежест на стола. Смачкан като куп мръсно бельо. Изцеден докрай. Гърдите му се надигаха и отпускаха шумно с продрани звуци като от ковашки мях.

— Престани! — викна Рьоне. — Не си ковач! И слушай добре какво ще ти разкажа, защото не съм го казвал на никого досега, чуваш ли? Дори на Жинет! На никого и не искам да ме правиш за резил!

Марсел кимна и обеща.

— Не е достатъчно! Закълни се в детето и в жена си, че ще се пържат в пламъците на ада!

По гърба на Марсел полазиха тръпки и той си представи Младши и Жозиан на шиш, как се въртят над разжарен огън. Протегна трепереща ръка и се закле. Рьоне направи пауза, пъхна в устата си нова клечка за зъби и подпря задник на ръба на бюрото си.

— И никакви прекъсвания! Бездруго ми е достатъчно трудно да събера всички отколешни спомени! Значи… Беше отдавна, живеехме с баща ми в двайсети район, бях хлапе, майка ми беше умряла, страшно тъгувах. Не плачех пред баща ми, през цялото време стисках зъби. Толкова силно ги стисках, че не ми останаха венци. Живеехме със съвсем малко пари, той беше коминочистач, много мръсен занаят, но така си печелеше хляба, работеше на парче. Трябваше да почисти доста комини, за да изкара някакви пари. Та не беше много по прегръдките и милувките, гледаше да не ме изцапа. Да не изцапа и някоя жена. Постоянно повтаряше, че не се оженил повторно заради това, но аз си мисля, че беше почернял от отчаяние. И така си живеехме двамата, две черни-почернели мъки, плачехме тайно един от друг, режехме си хляба мълчаливо, хапвахме си супата, без дума да пророним. А пък майка ми беше нежна жена, фея от света на мечтите с щедро и голямо сърце. Тя раздаваше любов на всички, хората в квартала я боготворяха. Един ден на връщане от училище намерих гарван. Ей така, насред пътя, все едно ме чакаше. Прибрах го и го опитомих. Не беше красив, доста беше опърпан, но имаше дълъг жълт клюн, жълт като мацнат с боичка. А по края на крилата беше със сини и зелени точки, все едно се отваряше ветрило.

— Да не е бил паун?

— Казах ти да не ме прекъсваш, щото няма да продължа. Спомените са нещо болезнено. Опитомих го, научих го да изговаря „Ева“, така се казваше майка ми. Баща ми я наричаше Ава Гарднър, твърдеше, че била също толкова красива. Ева, Ева, Ева, повтарях на птицата аз, когато останехме само двамата. Най-накрая той започна да казва „Ева“ и аз полудях от щастие. Кълна се, все едно мама се беше върнала отново при нас. Той спеше, кацнал на рамката на леглото ми, и вечер, преди да заспя, грачеше: Ева, Ева, а аз бях на седмото небе. Спях като блажен. Вече не бях тъжен. Беше прогонил мъката, беше ми прочистил сърцето. Баща ми не беше наясно с тези работи, но и той започна да си подсвирква. Тръгваше сутрин с пръта на рамо, с желязната топка, парцалите и кофата и си свирукаше. Започна да пие само вода. Не знаеш сигурно, но коминочистачите са много жадни! По цял ден гълтат въглищна прах, затова имат нужда да пийват. А той пиеше вода! Бистър и ясен беше бащата! Аз не обелвах дума, гледах гарвана, който си държеше човката затворена пред него, и ти се кълна, че ми отвръщаше с такъв поглед, сякаш… как да ти обясня… сякаш ми казваше: тук съм, бдя над вас, всичко ще бъде наред. Това продължи доста време, свиркахме си двамата и после… Той умря, смаза го някакъв пияница, прегази го с колата си. Размаза го на кайма. Само дългият му жълт клюн си беше останал същият. Плаках, плаках, Амазонка в сравнение с мен беше пресъхнало кранче! С баща ми го сложихме в кутия, отнесохме го в кварталната градинка и тайно го погребахме. Мина известно време и в една непрогледна нощ ме събуди някакъв шум откъм прозореца. Сякаш някой чукаше с ключ по стъклото. Погледнах: гарван със същия жълт клюн, същите сини и зелени точки по края на крилете. „Ева, Ева“ — грачеше гарванът, а на мен очите ми щяха да изхвръкнат. „Ева, Ева“ — повтаряше и блъскаше по стъклото. Видях го както те виждам теб. Беше моят гарван. Запалих лампата, за да съм сигурен, че не сънувам, отворих прозореца и го пуснах вътре. Посещаваше ме всяка вечер. Идваше по здрач. И така чак докато станах голям и се любих за пръв път с момиче. Вероятно е решил, че повече няма да имам нужда от него, и си отиде. Представа си нямаш колко се натъжих! Повече не се срещнах с онова момиче, дълго време не припарих до друго, надявах се, че ще се върне отново. Но не се появи. Ето, разказах ти моята история с духове. За да ти обясня, че след като гарван може да се върне и да те дари с майчинска нежност, по същия начин може да ти се яви дяволът и злокобният ад…

Марсел слушаше с отворена уста. Разказът на Рьоне толкова го потресе, че той с мъка сдържаше сълзите си. Искаше му се така силно да прегърне стария си приятел, че оня да му се примоли да го пусне, за да си поеме дъх. Протегна ръка и докосна лицето на Рьоне, усети наболата брада.

— О, Рьоне! Колко красиво! — каза той със задавен от сълзи глас.

— Не ти го разказах, за да ми цивриш! Просто да ти кажа, че в живота има неща, дето не ги разбираме, дето не стъпват на два крака, но се случват. Затова мога да повярвам, че на твоята Жозиан са й направили магия, че някой е сторил нещо зад гърба й, но никога повече не желая да говорим за това…

— Защо? Не искаш ли да ми помогнеш?

— Не става въпрос за това, дивак такъв! Само че какво мога да направя, за да ти помогна? Не виждам по какъв начин. Освен да повикам гарвана или да призова духа на майка си! Защото тя така и не се върна. Изпрати ми гарвана и после ме изостави насред пътя. Без да ми даде пътна карта, за да я открия!

— Не бъди толкоз сигурен… Може тя да ти е изпратила Жинет… Във всеки случай е много по-добре, отколкото дърт гарван!

— Не се подигравай на моя гарван!

— Изпратила ти е Жинет и… децата. Само пълно щастие! И мен също, тя ми е пратила теб.

— Прав си. Не е малко… Знаеш ли кво? Да престанем да говорим за това, щото и аз ще се разрева! Сърцето ще ме заболи.

— И ще заприличаме на двама глупаци, ревнали като млади сополанковци — заяви Марсел. Сгърченото му от болка лице се проясни и разцъфна в първата истинска усмивка от дълго време насам. — Но ще ми помогнеш да намеря някакво решение, нали, Рьоне? Не мога да стоя така безучастно. Става въпрос за фирмата. Напълно изгубих посоките…

— Разбрах отдавна, че умът ти не е в работата, та започнах и аз да се тревожа.

Той мушна в устата си нова клечка за зъби и метна старата в кошчето за боклук. Марсел се наведе и видя, че дъното му беше затрупано с клечки.

Вдигна очи към Рьоне, който пусна дълга въздишка:

— Така е, откакто спрях цигарите. Преди пушех по една кутия на ден, сега изгризвам по една опаковка клечки за зъби. Всеки с номера си! Някои вместо клечки за зъби си правят пиърсинги…

Шегата никак не разведри объркания Марсел.

— Ама ти наистина си запецнал, дивако! Вече хич ли не разбираш от шега. Ох, лоша работа, наистина много лошо стана! Пиърсинг или да речем, иглотерапия, дългите игли, дето ги забождат в ходилата и…

— Ходилата! — изрева Марсел и се плесна по челото. — Разбира се. Колко съм тъп! Леле, какъв тъпак съм! Трябваше да послушам госпожа Сюзан… Тя, само тя е в състояние да ни помогне!

— Оная, ментърджийката? Дето ви гука на копитата?

— Същата. Един път ми спомена, че Жозиан „я работели“. Твърдеше, че трябва да открием източника на злото, за да го премахнем, разправяше куп неща, които не можах да разбера, приятелю Рьоне. Моята сила са цифрите, пазарите, участията, данъците, печалбите и митниците, а не вещиците…

— Тогава слушай внимателно… Ето как ще стане…

Същия ден в малката канцелария на склада Марсел и Рьоне съставиха план как да спасят от злото душата на Жозиан.

 

 

Жозефин се въртеше, обикаляше, не спираше да обикаля. От осем сутринта. Правеше се на безгрижна туристка, която се мотае безцелно и разглежда града, въртеше се непрекъснато в едно и също каре: Холанд Парк, Портланд Роуд, Ладброук Роуд, Кларъндън Роуд и отново Холанд Парк, и още една обиколка пеша.

През нощта беше валяло и дневната светлина потрепваше в маранята, която се надигаше от тротоара, позлатена от лъчите на утринното слънце. Тя наблюдаваше терасата на „Ладброук Армс“. Според Шърли в този пъб всяка сутрин закусвал Филип. Всъщност последния път, когато се видяхме, той беше там. Беше се разположил с кафето, портокаловия сок, вестниците. Не казвам, че е редовен клиент на заведението и всяка сутрин го посещава… Но ти иди. Разхождай се, обикаляй наоколо, докато го зърнеш, и давай смело напред…

Именно това имаше намерение да направи. Да прочете в очите му. Да го изненада, преди да е успял да изпише в тях някоя лъжа. Обмисляше го от няколко нощи и си беше изработила стратегия. Най-простата: неочаквана среща. В Лондон съм по покана на моя издател, хотелът ми е на няколко крачки и понеже времето е хубаво, станах рано, излязох да се поразходя и… каква изненада! каква случайност! какво щастливо съвпадение! попадам точно на теб! Как си?

Учудване. Най-трудната част от ролята. Особено когато си репетирал репликите, докато започнеш да бъркаш думите! Трудно е да изглеждаш естествен. Не ставам за актриса.

Тя се въртеше, обикаляше из елегантния квартал. Бели богаташки домове с високи прозорци, пред всяка фасада — морава, рози, глицинии, най-различни цветя, които храбро си пробиват път през храстите, за да бъдат забелязани, да предизвикат възхищение. Някои къщи бяха боядисани в небесносиньо, зеленикаво, яркожълто, тъмнорозово, за да се отличават от прекомерно скромните си съседки. Атмосферата беше едновременно весела, непринудена, но и скована, надута, напълно в духа на англичаните. На ъгъла имаше магазин „Никола“ от веригата за вина и спиртни напитки. По-нататък магазин за сирена и хлебарница „При Пол“, значи не би трябвало Филип да изпитва носталгия. Всичко му е подръка, виното, багетата, камамберът, от символите на Франция липсва само баретата!

Преди два дни вечеря с издателя си. Разговорът се въртеше около превода, обложката, английското заглавие „A Hummble Queen“, представянето, тиража. „Англичаните са запалени по исторически книги, а и XII век не е особено познат у нас. По онова време страната е била почти ненаселена. Знаете ли, че цял Лондон е можел да се побере в два небостъргача?“ Едуард Тъндълфорд беше червендалест и осеяният му с тънки жилки нос беше знак, че е любител на виното, бялата му коса прилепваше към черепа, щръкнала на една страна, той носеше папийонка и имаше изпъкнали нокти. Изискан, учтив, внимателен, беше я разпитал надълго и нашироко за работата й, за начина, по който правеше проучванията си за дисертацията, и бе избрал отлично бордо, на което се наслаждаваше като истински познавач. Придружи я до хотела и я покани да посети кантората му на „Питър Стрийт“ следващия следобед. Жозефин прие поканата, въпреки че не гореше от желание. Предпочиташе да се разхожда из града.

— Не се осмелих да откажа! — сподели тя с Шърли, седнала по турски пред огромната камина на дърва в хола на приятелката си.

— Нали знаеш, човек може да си опропасти живота заради едната учтивост…

— Той е очарователен, прави големи усилия заради мен.

— Ще натрупа пари благодарение на теб. Остави го и ела с мен на разходка. Ще те разведа из непознатия Лондон.

— Не мога. Поех ангажимент.

— Жозефин! Научи се да бъдеш bad girl!

— Няма да повярваш, но започвам да ставам малко по малко… Вчера се хванах в лоши помисли за дъщеря си.

— С Ортанс има още за кога!

В просторния хол на Шърли двете изработиха стратегия, с която да попаднат на Филип „случайно“. Всичко беше премислено, подготвено, изчислено до минутата.

— Значи той живее тука… — посочи Шърли с пръст на картата една улица близо до Нотинг Хил.

— Това е улицата на моя хотел!

— И закусва тук… — тя показа на картата заведението, около което обикаляше Жозефин. — Следователно ставаш рано, гримираш се, разкрасяваш се и започваш да обикаляш още от осем часа. Един път ходи по-рано, друг път — по-късно. Още от осем часа започваш да се навърташ наоколо с невинен вид.

— А като го видя, какво да направя?

— Възкликваш: „Филип, виж ти!“. Приближаваш се, целуваш го леко по бузата, най-важното е да не му дадеш да разбере, че си свободна, готова да отстъпиш, сядаш небрежно…

— Как се сяда „небрежно“?

— Искам да кажа, че не се изтърсваш на пода, както имаш навика да го правиш… защото ти просто минаваш оттам съвсем случайно, имаш си други задачи, поглеждаш си часовника, вадиш от чантата си мобилния…

— Никога не мога да го изиграя.

— Ще можеш. Ще репетираме…

Репетираха. Шърли в ролята на Филип, седнал на масата, зачел се във вестника, Жозефин мънкаше и пелтечеше. Колкото повече репетираше, толкова повече се оплиташе.

— Няма да ходя. Ще изглеждам ужасно глупаво.

— Ще отидеш и ще изглеждаш страхотно интелигентно.

Жозефин въздъхна и вдигна очи към ламперията от акажу, увенчана с широк фриз с гравирани гроздове, божури, слънчогледи, житни класове, кралски орли, влюбени елени и плахи кошути.

— Я кажи, това да не е стил „Тюдор“?

— Единственото, което мога да ти кажа, е, че от година и половина съм потънала в зимен сън![7] Един-единствен мъж! Представяш ли си? Ако така продължи, скоро ще си възвърна девствеността!

— Аз ще ти правя компания.

— И дума да не става! Ти си имаш задача: обикаляш, обикаляш, докато той не те набута в леглото си!

Така че тя обикаляше, не спираше да се навърта покрай мястото. Стана осем и половина и никакъв Филип на хоризонта. Лудост. Той никога няма да повярва. Тя ще се изчерви, ще катурне стола, ще стане вир-вода и косата й ще се слепне. А как се целува този човек. Бавно, нежно, после съвсем не нежно… А с какъв глас й говореше, когато я целуваше! Беше страхотно смущаващо, думите и целувките се смесваха, тя изтръпваше от глава до пети. Антоан не говореше, докато я целуваше, Лука също. Никога никой не бе й казвал: „млъкни, Жозефин!“, заповед, която я смразяваше на прага на неизвестността. Тя спря пред една витрина, за да провери как изглежда. Яката на бялата й блуза се беше сплескала, тя я повдигна. Потърка носа си и си даде кураж. Хайде, Жо, давай, давай!

И продължи да обикаля. Защо ли насилвам съдбата? Трябва да се оставя на случайността. Татко, кажи ми, да отида ли, или да не ходя? Дай ми знак. Сега е моментът да се намесиш. Слез от звездите и ела да ми помогнеш.

Тя спря пред една парфюмерия. Дали да не си купи някакъв парфюм? „Чудна вода“ на „Ермес“. Действаше й опияняващо. Щеше да пръсне зад ушите си, по крушките на лампите, по китките си, преди да заспи. Видя табелката с работното време на вратата: отварят чак в десет.

И отново си наложи да продължи обиколката.

В същия миг чу зад гърба си глас, който й каза: „Остави на мен, момичето ми, вземам нещата в свои ръце“. Изтръпна. Наистина полудяваше. „Продължавай да вървиш, все едно се разхождаш!“ Тя направи крачка-две и се огледа. Никой не й говореше. „Хайде! Хайде! Продължавай да вървиш по пътя си, аз ще уредя всичко, разчитай на мен. Животът е балет. Човек се нуждае единствено от учител по танци. Също както в «Буржоата благородник».“ — „Ти си обичал тази пиеса, татко?“ — „Обожавах я! Остроумната критика по адрес буржоазията, която се тика напред и се големее! Напомняше ми на майка ти. Това беше моят реванш към нейната дребнавост, към лъжливото й благоприличие.“ — „Аз пък не знаех!“ — „Защото не ти казвах всичко, има неща, които не се казват на децата. Не зная защо се ожених за майка ти. Непрекъснато си задавах този въпрос. Миг невнимание. Мисля, че и тя самата така и не разбра. Също както в баснята на Лафонтен за сватбата на шарана и заека. Вероятно си е въобразявала, че ще забогатея. Само това я интересува. Върви, ти казвам! Не спирай…“ — „Мислиш ли, че е разумно? Опасявам се…“ — „Време е да станеш по-смела, дъще! Този мъж е създаден за теб.“ — „Така ли?“ — „И той не си е избрал правилната жена. Трябвало е да се ожени за теб!“ — „Татко, прекаляваш!“ — „Напротив! Купи си вестник, ще изглеждаш по-добре…“ Тя спря до една будка при метрото, взе си вестник. „Изправи се, не се прегърбвай.“ Тя изправи рамене и мушна вестника под мишница. „Добре, добре, по-полека. Няма закъде да бързаш толкова. Подготви се. Той дойде.“ — „Вълнувам се!“ — „Няма смисъл, всичко ще мине добре, но когато тръгваш, ангел мой, пияна от щастие, пази се в тъмното от коварна портокалова кора.“ — „Какво е това? Цитат ли е?“ „Не. Предупреждение с много приложения.“

Тя стигна до ъгъла. Последните няколко метра, които я деляха от терасата на заведението.

Видя го. В гръб. Седнал на една маса. Подреди вестниците, телефона си, направи знак на сервитьора, поръча, кръстоса крака и се зачете. Беше особено чувство да го наблюдава, без той да знае, да чете по гърба му, че за нея нощта свършва, че настъпва денят, паузата под душа, целувката за детето, което тръгва за училище, апетитът при вида на яйцата с бекон, черното еспресо и надеждата за нов ден. Тя му приписваше мечтите си, топлеше го с целувките си, той се отдаваше. Протегна ръка към него, сякаш му прати въздушна милувка.

Вече знаеше, че не принадлежи на друга. Виждаше го по ръката, която се поместваше, за да отгърне страницата на вестника, вдигаше чашата до устните му, по спокойните му жестове.

Това не бяха жестове на мъж, влюбен в друга жена. Нито жестове на съпруга на сестра й. Виждаше го като свободен мъж…

Който чака нея.

 

 

Последна вечер. Утре Жозефин се връща. Утре ще е късно.

Тя отиде до електрическото табло, натисна прекъсвача и светлините угаснаха. Хладилникът се задави и спря, стереоуредбата в хола млъкна. Тишина. Мрак. Трябва само да действа.

Слезе и звънна на вратата на Льофлок-Пинел. Беше девет и четвърт. Децата бяха вечеряли. Госпожата шеташе в кухнята. Господинът беше свободен.

Той й отвори. Погледна я строго, изпълнил вратата с едрото си тяло. Ирис сведе очи с притеснен вид.

— Съжалявам, че ви безпокоя, но не мога да си обясня какво се случи: внезапно останах на тъмно… и не зная как да пусна електричеството…

Той се поколеба, после обеща да се качи след малко, защото имал нещо да довърши.

— Електрическото табло от новите ли е, или от старите? — попита.

— Нямам представа. Не съм си у дома, нали знаете — поясни тя с ослепителна усмивка.

— Ще дойда след десетина минути…

Той затвори вратата. Тя не успя да хвърли поглед в апартамента, но й се стори странно тихо за семейство с три деца.

— По това време децата ви вече са си в леглата? — попита тя, когато той се появи.

— Всяка вечер в девет. Това е правило.

— А слушат ли?

— Разбира се. Така са възпитани. Никога не възразяват.

— Аха…

— Знаете ли къде е електрическото табло?

— Елате. В кухнята е…

Той отвори шкафа, където беше монтирано таблото, и се засмя снизходително.

— Нищо сериозно. Прекъсвачът е изскочил…

Той го включи и светлините грейнаха, хладилникът забръмча отново и от хола долетя музика. Ирис изръкопляска.

— Невероятен сте.

— Не беше никак трудно…

— Как щях да се оправя без вас… Жените не сме създадени да живеем сами. Аз поне не съм, не съм в състояние да се справя и с най-дребните неуредици. С по-големите също, да си призная!

— Имате право. В днешно време пренебрегват разпределението на ролите. Жените се държат като мъже и затова мъжете стават безотговорни. Аз съм „за“ ролята на pater familias, който отговаря за всичко.

— Напълно споделям вашето виждане. Да ви предложа нещо за пиене? Уиски или чай от свежи билки? Сутринта на пазара взех прясна мента…

Ирис разгъна букетче мента, загънато във фолио, и му го поднесе да се наслади на аромата. Не е лоша идея да запаря чай. Докато стане, ще си поговорим. Той ще се отпусне и все ще открия пролука да се вмъкна, да се понаместя.

— Няма да ви откажа един ментов чай…

Тя сложи чайника на печката. Усещаше как я следи с поглед, чудеше се как да разведри атмосферата, когато той неочаквано я изпревари:

— Имате ли деца?

— Син. Не живее с мен. Живее в Лондон с баща си. В процес на развод съм, затова съм при Жозефин.

— Моля за извинение, не исках да се намесвам в личния ви живот…

— Напротив, олеква ми, когато говоря. Чувствам се много самотна.

На поднос сложи две чаши и чайниче. Извади две бели салфетки. Тази подробност нямаше да му убегне. Сгъна ги прилежно, сякаш беше на курсове за перфектна домакиня. Усещаше с гърба си как той следи всеки неин жест; погледът му я пронизваше като свредел. Ирис потръпна.

— Баща му настоява за родителски права…

— Нали няма да се откажете от детето? — попита той рязко.

— О, не! Ще направя всичко възможно да остане при мен. Предупредих баща му, че ще се боря…

— Ще ви помогна, ако желаете. Ще ви намеря опитен адвокат…

— Много мило от ваша страна…

— Естествено. Децата не бива да се делят от майката. Никога!

— Мъжът ми не е на същото мнение.

Тя наля гореща вода в чайничето и отнесе таблата в хола. Напълни чашите и му поднесе неговата. Той вдигна глава към нея:

— Очите ви са много сини, много големи и много раздалечени.

— Когато бях малка, страхотно се ядосвах, че имам толкова раздалечени очи.

— Сигурно сте били много красиво момиченце…

— Ужасно неуверено!

— Вероятно съвсем скоро сте придобили самочувствие…

— Жената се чувства уверена само когато е обичана. Не съм от онези еманципирани жени, които могат да живеят без мъжки погледи.

Ирис не изпитваше в момента никакво себелюбие, самонадеяност, смущение да не стане за смях, в този миг я ръководеше само стратегия: да оплете на всяка цена Ерве Льофлок-Пинел в мрежите си. Красив, богат, блестящ — съвършената плячка. Трябваше да го съблазни. Трезвомислеща и отчаяна, тя залагаше последните си карти и се целеше в сърцето му, омайваше го с поглед, с мимика, с неустоим чар. Хич не я интересуваше, че има жена и три деца. Чудо голямо! Сега всички се развеждат, само той ли да понася жена му да се размотава цял ден вкъщи по халат. Не е като да разтрогне истински сплотена двойка! Готова е да приеме децата. Тя е жената, която той заслужава. За малко да си внуши, че му прави услуга, като му се предлага.

Той седеше насреща й, гледаше я с детско обожание. Какъв странен мъж! Как бързо се променя погледът му! От неумолимия взор на хищник се превръща в поглед на разтреперано дете. Изглеждаше плах и безпомощен, сякаш някой му беше забранил да я доближи и можеше единствено да си позволи да я наблюдава отдалече. Под сивия костюм на банкер тя откриваше много по-трогателен човек.

— Не сме много разговорливи — отбеляза тя с усмивка.

— По цял ден говоря, отморяващо е да помълча. Гледам ви и това ми стига…

Ирис въздъхна и запечата репликата в паметта си. Заедно направиха крачка напред, лек подскок за навлизане в загатнатата близост. Стори й се, че изживените през годината тревоги ще изчезнат, премахнати от този силен и чувствителен мъж.

Тя увеличи звука на радиото и му предложи още ментов чай. Той подаде чашата си. Тя му доля. Не побърза да си дръпне ръката с надеждата, че той ще я докосне, почти грижовно досегна ръкава на сакото му. Той остана неподвижен.

В поведението му прозираше нещо неопределено и властно, което показваше, че е свикнал да му се подчиняват. Това определено се нравеше на Ирис. Нямам нужда от някой празноглав красавец, нито от съблазнител, който тича подир всички фусти. Имам нужда от сериозен мъж и по-подходящ от този не виждам. Сигурна съм, че му е хрумвало да напусне безличната си съпруга, но чувството за дълг го е спряло. Той е от типа мъже, които трябва да бъдат оставени да направят първата крачка. Не бива да ги притискаш, нужно е само да ги насочиш, без да им дърпаш юздите, но и без да ги отпускаш напълно.

Той самият трябва да проумее, че повече не може да остане при съпругата си. Не се отразява добре на кариерата му, на обществения му имидж. Ще се наложи да му върна самочувствието и увереността в силите, да му помогна да излезе отпред на сцената.

Така от крадла на чужди съпрузи Ирис започна да се изживява като муза и вдъхновителка. С повишено настроение и самочувствие си пое дъх и се усмихна на бъдещето.

Заедно изслушаха новините по радиото в единайсет. Спогледаха се, учудени как неусетно беше минало времето. Не отрониха нито звук. Сякаш всичко се случваше спонтанно, естествено. И вече бяха щастливи. Сякаш очакваха нещо да се случи. Не знаеха точно какво. Една от унгарските рапсодии на Лист беше към края си, „сигурно е Дьорд Цифра, отбеляза той, познавам го по стила на изпълнение“. Тя кимна.

Той не носеше брачна халка. Беше сигурен знак. Сърцето му беше свободно. Влюбеният мъж обича да попипва халката си, да я върти на пръста си, втурва се да я търси, ако случайно я е забравил на мивката или на някоя полица. На лицето му се изписва объркване, все едно я е изгубил. Не си спомняше дали носеше халка, когато се запознаха на сбирката при портиерката. Може да я е свалил след това? След като я срещна…

По радио „Класика“ обявиха, че следват валсове от Щраус. Ерве Льофлок-Пинел сякаш се отърси от сън. Клепачите му трепнаха.

— Можете ли да танцувате валс? — попита той тихо.

— Да. Защо?

— Едно, две, три, едно, две, три — започна да тактува той и пляскаше с ръце. — Забравяш всичко. Въртиш се, въртиш се. Бих искал да съм танцьор във Виена.

— Нямаше да можете да издържате семейство.

— Да, жалко — отговори той тъжно. — Понякога танцувам валс наум…

— Искате ли да потанцуваме? — прошепна Ирис.

— Тук? В хола?

Тя го окуражи с поглед. Без да помръдва. Без да протяга ръце към него. Също като девойките от миналия век, които са демонстрирали сдържаност на събиранията, организирани от майките с единствената цел да им намерят съпрузи. Очите му я подканяха: „Давайте, хайде“, но ръцете му не се отлепяха от коленете.

Той се изправи сковано, раздвижвайки ръждясалите си стави, застана пред нея, отметна от челото си кичур коса, протегна ръка и я отведе насред хола. Изчакаха нов валс и се впуснаха, очи в очи.

— Това ще бъде нашата малка тайна… — прошепна Ирис. — Не я споделяйте с никого.

 

 

Филип се измести, ръката му беше изтръпнала, но Жозефин възропта:

— Не мърдай… Толкова сме добре.

Той се трогна. Нежността, която извираше от преплетените им тела, не можеше да се сравнява с всичките мравучкания на света. Той я притисна към себе си, помириса косата й, доловил уханието на познат парфюм. Слезе към врата, за да го разпознае, премести се към рамото, стигна до китките, тя потръпна и се залепи до него, събуди желанието, задрямало за миг.

— Още — прошепна тя.

И пак се отнесоха.

В любовта тя се отдаваше с почти религиозен плам. Сякаш се бореше, за да се запази сред руините на света светлината, свързваща двама любовници, които действително се обичат, а не се стремят да копират жестове и пози. Припламнала искра, от която лумва буен огън. Този стремеж към абсолютното можеше да го стресне, но той искаше да утоли жаждата си от извора. Бъдещето има вкус на женски устни. Жените са завоевателите, те разкриват нови хоризонти и отварят границите. Ние сме красивите статисти, които се промъкват за кратко в техния живот, но главната роля е отредена за жените. На мен ми харесва, реши той, вдишвайки парфюма на Жозефин, искам да се науча да обичам, както тя го умее. Преди обичах една красива книжка с картинки. Сега вече съм жаден за друг вид четива. Да обичаш така, както се устремяваш към дългоочаквано приключение. Ако някой мъж претендира, че знае какво става в ума на жените, е или луд, или невежа. А може би е само претенциозен и превзет. И през ум не му минаваше мисълта, че тя ще дойде да го потърси на терасата на лондонско заведение. А стана точно така… Появи се пред него. Искаше да разбере. Жените винаги искат да са наясно с нещата.

— Жозефин! Какво правиш тук?

— Дойдох да се срещна с английския си издател. Правата на „Смирената кралица“ бяха купени от англичаните и се оказа, че има куп подробности за уреждане. Корицата, титулната страница, представянето пред журналистите, все неща, които не може да се решат по телефона или електронната поща…

Тя сякаш декламираше урока си. Той я прекъсна:

— Жозефин… седни и ми кажи истината!

Тя блъсна предложения й стол. Смачка вестника, който държеше, сведе очи и рече задъхана:

— Исках да те видя… Исках да разбера дали…

— Дали все още мисля за теб, или съм те забравил?

— Точно така! — каза тя с облекчение и се взря в очите му, за да изтръгне очакваното признание.

Той слушаше трогнат. Жозефин беше неспособна да лъже. Да лъжеш, да се преструваш си е изкуство. Тя знаеше само да се изчервява и да върви право напред, без да шикалкави.

— Не ставаш за дипломат, да знаеш.

— Затова не съм се и опитвала и предпочетох да се скрия в старинните писания… — тя продължаваше да премята вестника от ръка в ръка и пръстите й почерняха от печатарското мастило. — Ти не ми отговори — настоя, все така сковано изправена пред него.

— Искам да зная защо ми задаваш този въпрос…

— Важно е. Отговори ми.

Ако не отговореше веднага, вестникът щеше да стане на парцал. Тя продължаваше да го дърпа и мачка.

— Искаш ли кафе? Закусила ли си?

— Не съм гладна.

Той вдигна ръка и поръча на сервитьора чай и препечени филийки.

— Радвам се да те видя…

Тя се опитваше да отгатне отговора в погледа му, но очите му искряха закачливо. Филип изглеждаше твърде развеселен от очевидното й притеснение.

— Можеше да ме предупредиш… Щях да те посрещна на гарата, да те настаня в хотел. Кога пристигна?

— Истина ти казвам, дойдох да се срещна с моя издател.

— Но това не е единствената цел на пътуването ти… — говореше тихо, сякаш й подсказваше репликите.

— Хм… Да кажем, че се налагаше да го видя, но не беше задължително да оставам четири дни.

Беше свела очи с изражението на победен противник, който се предава.

— Не мога да лъжа. Няма смисъл да се преструвам. Исках да те видя. Исках да разбера дали си забравил целувката, дали си ми простил, че те… да речем, отблъснах, както стана последната вечер, а и исках да ти кажа, че мисля за теб, въпреки че е толкова трудно, че я има Ирис и аз съм нейна сестра, но е по-силно от мен, мисля за теб, мисля за теб и искам да разбера и да видя дали и ти също… или съвсем си ме забравил, защото в такъв случай би трябвало да ми го кажеш, за да направя всичко възможно да те забравя и аз, макар че ще ми коства големи страдания, но съм наясно, че аз съм виновна за всичко, и…

Тя го гледаше със затаен дъх.

— Докога смяташ да стоиш така и да ми закриваш слънцето? Сякаш си на сцената и декламираш! Освен това е уморително, защото ще ми се изкриви врата, докато ти говоря.

Тя седна на стола. Нещата изобщо не трябваше да се развият по този начин! Погледна ядосано почернелите си пръсти. Той взе салфетката, натопи единия край в каничката с топла вода, подаде й я, за да се избърше. Гледаше я, без да продума, и когато тя отпусна ръце с мисълта, че се беше провалила и не бе успяла да приложи плана, изработен от Шърли, той взе ръката й.

— Ще ти коства страдания…

— Ох, да! — възкликна Жозефин. — Но ще се опитам да разбера, бъди сигурен. Бях… не зная… Случи се нещо, което не ми хареса онази вечер, и всичко се обърка в главата ми, тревога сви сърцето ми и реших, че причината е в теб…

— А сега вече не си толкова сигурна?

— Тоест продължавам да мисля за теб, много…

Той вдигна ръката й до устните си, пошепна:

— И аз също мисля за теб… Много.

— О, Филип! Наистина ли?

Той кимна, внезапно сериозен.

— Защо е толкова сложно? — попита тя.

— Може би защото ние го усложняваме…

— А не е нужно?

— Не говори — прекъсна я той, — иначе всичко ще започне отново… и това само ще ни обърка допълнително.

И тя направи нещо неочаквано. Притисна се към него и го целуна, сякаш животът й зависеше от тази целувка. Той едва успя да хвърли на масата парите, тя вече го дърпаше за ръката. Щом затвори вратата на хотелската стая, усети как тя заби нокти във врата му и отново впи устни в неговите. Наложи се да я дръпне за косата, за да се освободи.

— Няма закъде да бързаме, Жозефин, не сме крадци…

— Напротив…

— Ти не си крадла и аз не съм крадец… И това, което ще се случи, в никакъв случай не може да се нарече лоша постъпка!

— Целуни ме, целуни ме…

Върнаха се във времето, докато прекосяваха стаята. Усетиха уханието на плънката от коледната пуйка, долепиха се до горещата фурна, притискаха длани, чуха шума, който вдигаха децата в хола, и сваляха всяка дреха, сякаш прочистваха паметта си от натрупани камъни, разсъбличаха се, застанали очи в очи, за да не изгубят нито една ценна секунда, защото знаеха, че времето им е ограничено, че нахлуват в отрязък от време и чистосърдечност, който няма да се повтори скоро и от който не биваше да губят нито трохичка. Запрепъваха се към леглото и едва тогава, сякаш стигнали целта на пътуването, си размениха невярващата усмивка на победители, които все още се чудят дали е истина.

— Толкова ми липсваше, Жозефин, толкова…

— А ти! Ако знаеше…

Повтаряха само тези думи, единствените позволени… После денят отстъпи пред нощта, мрак обгърна леглото и се възцари тишина.

Слънцето прозираше през розовите пердета и скоро цялата стаята пламна, озарена като от полярно сияние. Колко ли бе часът? Долови шум от ресторанта на партера. Дванайсет и половина? Обстановката в стаята го върна към действителността, убеждаваше го, че не сънува: действително беше в хотелска стая и до него лежеше Жозефин. Пред очите му отново изникна лицето й, смаяно, объркано, отдадено на удоволствието. Беше красива, но с друг вид красота, която самата тя бе създала. Красота, която бе озарила лицето й, деликатна красота — като гостенка, пристигнала в последната минута натоварена с подаръци, за да й простят. Окръглени устни, издължени очи, прозирен тен, високи скули.

— За какво мислиш? — изломоти Жозефин.

— „Чудна вода“ на „Ермес“! Спомних си името на парфюма ти!

Тя се протегна, после се притисна към него:

— Умирам от глад.

— Ще слезем ли да закусим?

— Бъркани яйца, препечени филийки и кафе! Мм… Харесва ми, че си имаме вече изработени навици.

— Навици и нагон, това е основата на здравата двойка!

Взеха си душ, облякоха се, оставиха стаята в безпорядък, леглото с омачкани чаршафи, спуснатите розови пердета, строгия часовник на камината, белите хавлии, скупчени на тъмния паркет, и поеха по мрачния коридор покрай камериерките, заети да разчистват и подреждат. Дребна пълничка жена събираше подносите от закуска, оставени пред вратите на стаите, тананикаше си песента на Синатра: „Strangers in the night, exchanging glances… lovers at first sight in love forever“… и те допълниха наум с усмивка: „Дубидубиду дуби-дудуду…“. Жозефин затвори очи и отправи безмълвно пожелание: „Господи, направи така, че щастието да продължи, дубидудуду“. Не забеляза ръба на подноса, спъна се, опита да се задържи, но се подхлъзна на портокалова кора, паднала на мокета.

Тя извика и полетя с главата напред по стълбите, изтъркаля се и си спомни гласа на баща си, който я бе предупредил: „Когато излезеш, ангел мой, пияна от щастие, пази се в тъмното от коварна портокалова кора“. Значи наистина е бил баща ми! Той ми го е казал, не съм сънувала. Тя затвори очи, за да усети странното чувство на безкрайно щастие и спокойствие, което я изпълваше. Отвори ги, видя Филип: наведен над нея, той я гледаше ужасно разтревожен.

— Няма нищо, успокои го тя. — Просто ми се струва, че съм пияна от щастие…

 

 

На другия ден я откара до гарата. Бяха прекарали заедно нощта. Бяха писали по телата си любовни думи, които все още не смееха да произнесат на глас. Той си тръгна на разсъмване, за да бъде вкъщи, когато Александър се събуди. Сърцето й се сви, щом вратата се затвори зад гърба му. Дали постъпваше по същия начин, когато прекарваше нощта с Доти? После се укори. Не й дремеше за Доти Дулитъл.

Тя се връщаше в Париж. Той отиваше в Германия за прочутата „Документа“ в Касел, едно от най-големите изложения за съвременно изкуство.

Държеше я за ръка и носеше пътната й чанта. Беше си вързал жълта вратовръзка с малки микимаусовци с червени къси панталонки и големи черни обувки. Тя се засмя, докосвайки с пръст вратовръзката.

— Александър ми я подари за празника на татковците… настоява да я нося, когато ще летя със самолет, казва, че носела щастие, била талисман…

Разделиха се на митническия контрол. Целунаха се насред навалицата от забързани пътници, които подаваха паспортите на служителите и ги блъскаха с куфарите си на колелца. Не си обещаха нищо, но двамата прочетоха в очите си едно и също безмълвно чувство, един и същ стремеж.

Седнала на място №35 в 18-и вагон до прозореца, Жозефин леко погали устните си, които той току-що бе целунал. В ума й се въртеше една фраза, която си припяваше Филип: „Strangers in the night, in love forever“, и тя изписа „forever“ на прозореца.

Заслуша се в лекото потракване на колелата на влака, в стъпките на сновящите напред-назад пътници, звънящите мобилни телефони, звука на включените компютри. Вече не се страхуваше от нищо. Сърцето й се сви при мисълта за модното ревю на Ортанс, на което не присъства, но се успокои, такава си е Ортанс, не мога да я променя, това не значи, че не ме обича…

На Северната гара си купи „Льо Паризиен“. Нареди се на опашката за такситата и разгърна вестника. „Полицайка, убита на паркинг“. Прониза я ужасно предчувствие, изчете репортажа, докато чакаше на опашката и хората я побутваха да се придвижва. Капитан Галоа, жената със стиснатите устни, била наръгана с нож пред бялото си рено клио на паркинга на полицейския участък.

Тялото на младата жена е открито вчера в седем часа сутринта. Работила е до късно през нощта. Охранителните камери са заснели мъж с качулка на главата, облечен в бял шлифер, който се доближил до нея и я нападнал с нож. Това е четвъртото подобно нападение само за няколко месеца. „Проучваме всички възможни хипотези“, уверяват източници, близки до разследването, поверено на криминалисти в Дирекция на полицията. От полицията не изключват убийството да е свързано с другите нападения. Следователите отбелязват, че нападението е извършено именно когато капитан Галоа е разследвала подобни престъпления, извършени неотдавна. Убийството е много потискащо за полицейските среди. Секретарят на общия полицейски синдикат се е изказал твърде предпазливо: „Случва се в момент на сериозни трудности, пред които е изправена полицията“. „Алианс“ и „Синержи“, други професионални обединения на силите на реда, са по-категорични: „Увеличава се броят на ранени полицаи и на полицаи, жертви на нападения, длъжни сме да реагираме, няма го респекта пред полицията“.

Бележки

[1] Кювелие (?-1389) — френски трубадур. Автор на „Балади“ и „Хроника в рими“ за Бертран дю Геклен. — Б.пр.

[2] Копнежът се пробужда бавно, но в наши дни всички бързат, защото, ако искаш да оцелееш, трябва да си бърз (англ.). — Б.пр.

[3] Най-добрата съм. Най-добрата съм. Аз съм царицата на модата (англ.). — Б.пр.

[4] Красив и уютен (англ.). — Б.пр.

[5] Хектор Хю Мънро, познат с псевдонима Саки (1870–1916) — английски разказвач и новелист сатирик, издаван на български. — Б.пр.

[6] Реджиналд морно затвори очи като човек с наистина красиви мигли, които не възнамерява да крие.

— Някой ден — каза той — ще напиша велика пиеса. Никой няма да разбере смисъла й, но зрителите ще се разотидат със смътно чувство на недоволство от своя живот и всичко, което го заобикаля. После ще си сменят тапетите и ще забравят.

[7] Непреводима игра на думи: френският глагол дормир = спя, във второ лице ед. число е тю дор. — Б.пр.