Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Издание:

Автор: Илка Бирова

Заглавие: Камъчета от една мозайка

Издание: първо

Издател: „Симолини 94“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: сборник

Националност: българска

Печатница: „Симолини 94“, София

Редактор: Илияна Каракочева

Художник: Татяна Карамалакова

ISBN: 978-619-7265-35-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9223


Влюбих се в този град от пръв поглед. През вековете тук са живели и творили велики учени, художници и мислители. За щастие, духът на града е запазен и до днес. Тук дишаш въздуха на Ренесанса и изпитваш сладка романтична тръпка. И малко тъга по нещо толкова красиво, безвъзвратно изчезнало от живота на днешните хора.

Когато видиш църквата Санта Мария дел Фиоре или както я наричат Дуомо, не можеш да откъснеш очи от нея. Това е величествена католическа църква, която с огромния си объл купол прилича на православен храм, а в уникалната фасада има красиви орнаменти от ислямската култура. В този храм големите майстори Брунелески, Джото и Микеланджело са обединили елементи от различни религии и култури. Защото още преди векове са разбрали, че хората трябва да преодолеят противопоставянето помежду си, да бъдат единни и да вярват в Бога.

Един ден отидох в църквата на светия кръст „Санта Кроче“, където са погребани Галилей, Данте и Микеланджело. Замислих се, че католическата църква приживе е критикувала и отричала тяхното дело, защото те са се противопоставяли на църковните догми и са търсели своя път към Бога. А сега същата тази църква е приютила тленните им останки и се гордее с тях пред света. Както се казва, „О, времена, о, нрави!“ Макар че отидох в храма, за да се поклоня пред паметта на тези велики хора, осъзнах, че не е нужно да го правя пред мраморните им саркофази. По-добре е да се поклоня пред това, което са създали.

Италианците казват „чао“ и при среща, и при раздяла. Когато пристигнах във Флоренция, казах с усмивка „Бонджорно, Фирендзе!“ А когато си тръгвах, не исках да кажа „чао“, а само „ариведерчи“, което значи довиждане. Защото не можеш да си тръгнеш напълно оттам, където е останало сърцето ти. Най-добре е да живееш с надеждата, че някой ден ще дойдеш отново.

Край