Илка Бирова
Ти на колко години си?

Като дете приемах много сериозно този въпрос и отговарях с математическа точност, за да изглеждам по-голяма: Аз съм на пет и половина, вече съм на шест и пет дена, след два месеца ще навърша седем. Всяко дете прави така и бърза да порасне, защото иска да бъде силно и свободно като възрастните, които правят, каквото си поискат. Детето не знае, че възрастните не са нито толкова силни, нито толкова свободни.

Когато пораснем, започваме да си правим график на времето: за четири години да завърша образование, до 1 година да си намеря хубава работа, до 5 години да стана шеф и т.н. Но сметките ни често се объркват, ние рядко ставаме шефове, а годините хвърчат, без да усетим. Като погледнем порасналите ни деца, разбираме, че и ние сме пораснали — на години и на килограми. А още ни се иска да носим къси поли и тесни панталони, да ходим на рокконцерти и купони. Често по-възрастните от нас мърморят: На колко години си, за да правиш това или онова? Не ти отива на годините! Годините са като неудобен официален костюм, който те стяга и искаш да го свалиш, за да си обуеш удобните окъсани дънки, но не е разрешено. Какво да се прави? Продължаваме да крачим напред с официалния костюм.

Докато се обърнем, сме станали на 50, не усещаме и вече сме ударили 60, докато мигнем, сме вече на 70 и едва след като се усетим на 80, започваме като малките деца да увеличаваме годините си. Може би така си мислим, че ще ни зачитат повече. Но народът ни е казал: не питай старило, а патило. Така че почит към старостта е нужна, но невинаги опитът и умът са свързани с нея. Можеш да ги придобиеш още докато си млад. Особено в днешния забързан живот. Казано накратко, животът е много кратък. Дядо ми Ильо казваше, че той е като да влезеш през една врата и да излезеш през друга.

Спомням си една весела случка за отношението ни към възрастта. Дъщеря ми беше малка и отидохме на гости на моя приятелка — красива и достолепна дама, която навършваше 70. Детето попита рожденицата: Лельо Кръстина, ти на колко години си? Тя отговори с достойнство: На 70, моето момиче. Детето реши да направи комплимент и каза: Ами, така като те гледам, не ти давам повече от 69. Ние, възрастните, избухнахме в смях, а дъщеря ми беше смутена от тази реакция. После й обясних, че когато искаш да направиш комплимент, трябва да смъкнеш поне 10 години. Тогава си помислих: колко са лицемерни възрастните и колко честни са децата.

Макар че дамите на моята възраст обикновено крият годините си и се представят със снимки от гимназията, аз не съм от тях. Колкото и да са годините ми, мои са си и си ги обичам. Възрастта не е порок, а наше имане, което сме натрупали от срещи и раздели, радости и тревоги. Това имане не го крия, но и не го давам на никого.

Ако сега ме попитат за годините ми, отговарям така: През последните 30 все се чувствам като на 25. Не знам докога ще е така. Сигурно е от възрастта.