Петко Р. Славейков
Проповедник

Откак са събрах със наште хора

и злобата им запознах,

докле търпях да н’им мърмора,

живях спокойно между тях.

 

Хванах ли аз да проповядвам

любов и правда между тях,

хванах ли да им заповядвам

да имат сички божи страх,

 

за тези чисти ми ученья,

моите ближни скочиха

как бесни всичките връх меня

и камънье ма погнаха.

 

Главата си посипах с пепел,

далеч забягнах от света

в горите, дето съм залетел,

и тук ми дава бог храна.

 

Тук сичкото земно творенье,

кат пази божия завет,

минува са добре със мене,

покорен ми е божи свет.

 

Небесните звезди ма слушат,

играят радостно с зари,

като другари ма разтушат

и хладнй ветрец ма мири.

 

А пък кога през град минувам,

свенлив, загърнат, укорен,

хули и присмях само чувам

и тъй хортуват зарад мен!

 

„Я вижте наший сладкодумник,

що ище да ни увери,

че е от нас по-хитър умник

и думи му са по-добри.

 

Глупец, ей тъй сега за него,

самси в горите да живей,

да си мълчи не мож… яде го…

Той ще ни учи, мухозей!

 

Я виж го скълмен, худ и бледен,

кръвника, там… далеч от нас,

да ходи гладен, гол и беден —

деца, да бъде пример туй за вас!“