Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Форматиране
WizardBGR (2017 г.)

Издание:

Заглавие: Мечове в града

Издание: първо

Издател: ИК „Екопрогрес“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: сборник разкази

Националност: българска

Редактор: Весислава Савова

ISBN: 978-954-2970-25-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1895

История

  1. — Добавяне

Джеръми и Сюзън пътуваха в широкото купе на експресния влак към Нортридж. Малко тихо градче — пазител на едни от най-великите паметници в цяла Англия.

Това щеше да бъде техният месец, макар и не меден, тъй като Сюзън имаше сериозни проблеми да започне разговор за брак, камо ли да си мечтае. Интересно бе, че при подходящи условия, Джеръм никога не би й възразил, защото я обичаше и това бе всичко, което го интересуваше.

Несъмнено между тях се бе изградила връзка, много по-силна от очакваното, но това бе животът, това бе любовта.

В широкото купе имаше седалки за шест души, три от едната страна и три от другата. Над тях тракаха багажните шкафчета, в които бяха натъпкали малката планинарска чанта на Джеръми и двата огромни сака, препълнени до пръсване, на Сюзън.

„Жени!“, бе свил рамене Джеръми и подхвана саковете, които опънаха ръцете му като корабни въжета! „Божке, какво е взела тази жена!“, помисли си, но не посмя да отвори темата. Сюзън само щеше да се нацупи, не че това не бе сладко според него, но най-вероятно щяха да се сдърпат за кратко време, през което ще се чувстват като затворени животни, отделени един от друг, а на него това чувство изобщо не му харесваше.

„Тайната на здравите отношения е в компромиса“, бе чел някъде и на него му харесваше. Не бе конфликтна личност и компромис, като начин на спогаждане, го удовлетворяваше, но понякога дори неговите бушони гърмяха пред безумните въпроси на приятелката му.

Приятелка, която възприемаше повече като съпруга, но все не събираше сили да й го каже или да поеме следващата стъпка.

През отворения прозорец на купето влиташе тракането на влаковите колела, а слънчевите лъчи се пречупваха, разпилявайки се по дръпнатите встрани завеси и пода.

Отвън се носеше миризмата на поля и див, извънградски живот, лишен от какофонията на бесни шофьори и ревящи двигатели. Свят, лишен от миризмата на мръсотия и дим, лишен от злоба и лъжи.

Наистина обичаше да бяга от онзи живот, пълен с истерия и страх…

Сега, тук, на тази седалка, стиснал ръката на Сюзън, взрян в тишината на безкрайните златисти поля и обгърнат от хипнотизиращото тракане на влаковите колела

(трак-ка-так)

звучеше, като мантра, която бавно го отвеждаше в света на отмората.

„Тряс!“, изгърмя нещо в купето и вратата се отвори. Вътре влетя висок мъж с бомбе, стегнат костюм и четвъртито тясно куфарче в ръка. Кимна поздравително на двамината седящи. Сюзън му отвърна топло с ръка и усмивка (бе доста екзалтирана от пътуването), а Джеръми кимна в отговор със замъглени от съня очи. Човекът с куфарчето направи само една крачка и се настани на мястото до прозореца срещу Сюзън. Джеръми все още не разбираше напълно какво става, когато мъжът проговори:

— Името ми е Дориан — заяви той и в първия миг Джеръми щеше да се ухили на глупавата шега, но осъзна, че името на мъжа срещу него наистина е Дориан… Сетне му отвърна:

— Аз съм Джеръми, това е съпр… — усети, че ще се изпусне и бързо се поправи с леко тревожен вик — приятелката ми! Сюзън.

— Приятно ми е, мадам — отвърна той и си свали бомбето в знак на уважение, освобождавайки буйна и немирна коса, която веднага падна върху челото и очите му.

— И на мен — засмя се Сюзън, а по страните й пламна ален цвят от ласкателството на мъжа.

Джеръми леко изревнува, но в границите на разумното, и прикри чувствата си умело.

— Накъде са тръгнали две толкова красиви и млади деца?! — възкликна Дориан, а в гласа му не се усети нотка на нищо повече освен чисто любопитство и доброта.

Ако го беше попитал някой друг, Джеръми щеше да измънка нещо неразбираемо, с идеята, че това не е ничия работа освен негова, но мъжът срещу него притежаваше някакъв чар и добродушие, които бяха непривични както за собствените му приятели, така и за който и да било от хората в града.

— Ами, към Нортридж… — каза Джеръми и се захили, сякаш чакаше мнението на Дориан дали е постъпил правилно, като е избрал именно това място за едномесечна ваканция.

— Нортридж! — възкликна Дориан и плесна с ръце силно. — Откога не съм бил там! Страхотен град, прекрасно място. Град, който обожавам. Може би е любимият ми в цяла Англия. Само едно нещо бих предпочел пред това да бъда в Нортридж, да пийвам бистро пиво и да гледам снукър.

— Какво е то? — повдигна въпросително вежда Джеръми.

— Ами естествено всичко от по-горе изброеното, придружено с добре натъпкана тютюнева лула. Чист английски тютюн естествено!

Джеръми се засмя, едновременно от смут, че не успя да разбере напълно Дориан „По-горе изброеното?! Кой използва такива думи?!“ и от страх да не го обиди. Все пак не бе разбрал напълно шегата, а се считаше за ерудиран, начетен и сравнително умен, макар да бе доста глупав в някои моменти, но минаваше за глупак единствено защото не отговаряше на „приятелските“ заяждания на познатите и колегите си.

— И аз съм фен на снукъра — каза Джеръми.

— О! Ето че спортът сближава по цеееелия свят! — засмя се Дориан и направи широк кръг с двете си ръце, сякаш обгръщаше планетата.

— Мхм — съгласи се Джеръми и се реши да попита. — А Вие накъде сте тръгнали?

— О! Още един прекрасен въпрос. — Замахна с пръст, сякаш бе намерил златна мина. — Аз съм по течението, приятелю! Пътувам по света, радвам хората, поне се надявам да е така! — Смигна му и се изплези шеговито.

Джеръми избухна в смях. Кълченето на длъгнестата физиономия на Дориан бе цяло изкуство.

— Аз съм разказвач — заяви изведнъж с напълно сериозен тон непознатият. — Разказвам. Може би съм последният на този свят. И често историите са ми реалност.

Трак-ка-так!

Бумкаше влакът.

— За какво разказваш? — поинтересува се Джеръми и с периферно зрение забеляза Сюзън, която потъваше все по-дълбоко и по-замечтано в гаснещите слънчеви лъчи, които покриваха люлеещите се поля със златист пласт.

— За всичко. Страх, смърт, ужас… Но дълбоко в себе си съм по-романтичен, любими са ми историите за любов, щастие, нов живот, надежда…

— Но клиентът винаги е прав, нали?

— Дяволски точен си, момчето ми! — тропна с крак Дориан и бръкна във вътрешната част на сакото си.

За миг Джеръми си представи как високия мъж вади пистолет и кратко и просто

Дум-дуууум!

е свършено с него и съп… приятелката ми — поправи се на ум.

Ала Дориан извади чисто и просто лула. Лула с издължена, завита в спирала дръжка и много широка, почти като саксофон глава. Сетне, от предния си джоб дръпна торбичка тютюн и напълни лулата с обиграни движения.

— Нали нямате против да запаля, приятели? — попита той, щом вече бе захапал лулата, а клечка кибрит припламваше в ръката му, разлюлявана от подухващия от прозореца вятър.

— О не, никакъв! — възкликна Джеръми и махна с ръка, сякаш го питаха нещо абсурдно.

Може би Сюзън имаше нещо против, но бе твърде възпитана (и потънала в мечти), за да се обади.

— Радвам се, приятелю! — възкликна Дориан, подпалвайки тютюна, вдиша дълбоко и изпусна тежък сив дим през ноздрите си, който се залюля във въздуха за миг и сетне се разкъса от порива на вятъра. — За това, че ме оставихте да попуша — единственият порок, от който тъй и не мога да се отърва!

„Порок, отърва, тъй!?!? Наистина странен език. Сякаш го кълчи в устата си до невъзможност!“, помисли си Джеръми.

— … ще ви разкажа една история. История, която идва още от пределите на въображението, там, където време и място нямат сила, а единствено думите пречупват света през това, което казват. Ала истината е, че историята идва от мама. Тя е първата, която научих. Тя ме накара да стана разказвач. И вярвайте ми, всекидневно това ми се отплаща!

— О! — успя да оформи с устни Джеръми. Мигом бе потънал в думите на Дориан. В думите на разказвача.

— Ала историята е страшна. Предупреждавам. Чувал съм много да пищят и плачат на нея. Но никога не я разказвам евтино, никога, единствено на вас, ще я подаря. Защото ви харесах мигом…

„Мигом?!“

— … симпатюжки сте! — Дориан дръпна още един дълбок облак и докато го изпускаше през ноздрите си, започна разказа си. Тютюнът пукаше и се свиваше до алени топченца в широката глава на лулата.

Джеръми усети как го побиха тръпки и сякаш всичко се стъмни, макар да бе ясен ден, с весело подскачащо слънце отвън. Наведе се напред, за да чува по-добре и да не изпуска от поглед бързо, но напълно разбираемо движещите се устни на разказвача.

— Мама ми разказа за дъгата — ухили се Дориан, видял, че владее ситуацията. — Всички си знаете простото логично обяснение за дъгата… дъжд, водица, що ли… малко слънце… пречупване, трошене или каквото там го казвате и хоп — седем цвята в полукръг! Да — да! Бих казал аз! Мама даже се смееше със сълзи. Да се потрошат колелата на тоз влак, ако мама ме е излъгала и веднъж… — За миг спря да говори, сякаш чакаше отговор от влака, да разбере дали „мама“ наистина го е лъгала. Сякаш каквото кажеше, то и ставаше.

— Добре, това хубаво! Дъжд, слънце, и дъга! Така добре, но виждал ли си някога дъга при призрачно бяло небе, по-голо от новородено, дъга при залязващо слънце?!

Джеръми поклати отрицателно глава.

— Тъй и си знаех! — тропна доволно Дориан. — ’Щот и аз не съм виждал! А щом аз не съм виждал нещо, то или не съществува, или някой лъже здраво. Аз съм виждал всичко, момко! Вярвай ми. — Смигна и го чукна по челото с върха на лулата.

Ако Дориан знаеше всичко, колко ли стар трябваше да бъде? Изведнъж, съвсем ненадейно Джеръми осъзна, че не може да определи възрастта на мъжа срещу себе си. Изобщо, ни най-малко дори!

— И аз точно за таз дъга ти говоря! Сухата! Голата! Таз, дето на здрач зазорява за миг, за два! Едва може да я видиш, и то само под определен ъгъл, и дори да я видиш, никой не ти вярва. За това и на никой не казваш! Ала чувал ли си поверието, че ако минеш под дъга, то мъж ли си, мигновено ставаш жена и обратното? Че кой би искал такова нещо? — преметна крака си върху другия и потъна в седалката — Кой би искал да си менка личността?

„Менка?!“

— … тъй де, такива ми ти работи, вие как го казвахте, пол ли беше, що ли? Та това питам аз. Но представяш ли си какво става ако минеш под сухата и голата дъга? Тази, по здрач?

Джеръми поклати глава, сякаш някой му бе отнел способността да мисли самостоятелно.

— Под ваш’та дъга, не мой се мине нал’ тъй? — Дръпна дълбоко. — Щото е някакъв ефект, там светлинен-метлинен, нещо таквоз. Ала под мойта дъга се минава с маршова походка! Щото не е ник’ъв там ефект, ами реална порта! Врата към друг свят! Но чалъмът е там, че…

„Чалъм?!“

Трак-ка-так!

— … и ти не можеш да отидеш в другия свят. Той идва тук, ако минеш отдолу, но не идва сред невинните хорица, а в главата ти, централно в сивото вещество! Джеръми, кажи ми, знаеш ли какво става, когато цял свят се отвори в главата ти?

— Не… — прошепна, а слънцето отвън бе започнало да се потапя в хоризонта.

Въздухът, влитащ от прозореца, бе станал хладен. Едната завеса се бе откачила и се вееше като подивяла нощница на призрак. Сюзън продължаваше да се взира в нищото, но нещо в позата на тялото й подсказваше, че слуша, наточила всяко сетиво на максимум, за да не изпусне нито дума.

Дориан сякаш знаеше, съзнаваше напълно въздействието си върху жертвите си, върху слушателите си. Всяка следваща пауза за дълбока дръпка от лулата сякаш ставаше все по-дълга. Въгленчетата сияеха в зарево.

— Естествено, че не знаеш! Щот си нямаш дупка в главата, затуй!

„Затуй?!“

Трак-ка-так!

— Нямаш си портал в главата, за това. Ала когато проимаш, то той е широко отворен и на върха му свети неонова табелка с надпис „ВХОД СВОБОДЕН“! Сякаш си някакво представление, и тварите почват да влитат!

Трак-ка-так!

— Почват да се борят за място в собственото ти съзнание, сякаш си парче салам, а когато едно от тях победи, то обзема тялото ти. Начупва го отвътре като съчка, сякаш те яде!

Джеръми се сдържа със зверски усилия да не изкрещи.

— Гризка те, точно тъй, досущ мишка, и като е готово с прокопаването на каналите, се изсипва изцяло от онзи свят, прехвърля се цялото и тогава душата ти се сгърчва. Ръцете ти се изкривяват, очите ти се издуват като балони и се пръскат, хвърляйки черен сноп, краката ти се подгъват и обувките ти се разкъсват от подаващите се нокти от собствената ти плът! Устата ти зейва, като…

„Зейва?!“

— … отвор на канал и оттам почват да си пробиват път стотици, хиляди зъби, разкъсващи венците и небцето ти отвътре! Косата ти се плъзга на мръсни, сплъстени кичури, а ти продължаваш да живееш някъде там сред тази туптяща чужда плът, съвсем доскоро била твоя, и крещиш, и крещиш, сякаш си в ада.

Цялата кръв от лицето на Джеръми се бе спуснала в петите, устните му бяха сини, а около разширените му очи се отбелязваха смъртно бледи кръгове.

— Та това е дъгата, за която мама ми разказваше. Пазете се от нея.

— Това? — попита Джеръми, сякаш не бе чул достатъчно.

— Мхм — изфъфли Дориан, дръпна си за последно и почна да изтръсква пепелта в пепелник, закачен на стената. — Най-страшното ви го спестих, защото идва след залез, тогава…

— Момчета? — прошепна Сюзън, а гърлото й хриптеше стиснато от ням ужас.

Дориан сви вежди и за първи път в погледа му се промъкна нещо зло. Сякаш да прекъснеш разказвача бе смъртна обида.

Джеръми подскочи от внезапния глас и като тръсна глава, се окопити. Онова, което Дориан му бе разказал, бе само приказка, нямаше от какво да се страхува.

— Момчета, погледнете през прозореца! — изхриптя от ужас Сюзън и посочи пръст към далечина — там, където влакът завиваше по тесен мост над висока клисура. Най-предните вагони бяха толкова далече, под достатъчно силен завой, че се виждаха ясно, а над тях, над тях…

Джеръми и Дориан се приближиха. Надникнаха в посоката, която Сюзън сочеше.

Джеръми зяпна и му идеше да закрещи, но това бе абсурдно, защото…

Само приказка, това бе само приказка…

Трак-ка-так!

… най-страшното идва…

Там беше дъгата. Голата и сухата, тази към другия свят. Сякаш потвърждаваше всяка една от думите на Дориан. Дъгата се бе разкрачила над влака и той минаваше под нея, купе след купе, вагон след вагон.

Дъгата ги прескачаше!

— Проклет да бъда! — заяви Дориан. — Проклет да бъда, това ще да е точно дъгата! Нея не бях виждал, поне не от толкова близо. А сега ще минем отдолу, дами и господа! И нямаме мърдане! — заяви и се засмя. — Мислете за хубави неща. Само туй може да ви спаси. Да ви предпази от портичката!

Този бе луд, несъмнено луд! Заяви Джеръми на ум, но думите му звучаха някак си глупави. Дали Дориан бе луд, дали наистина бе луд!?

Трак-ка-так!

— Това е само история, п-п-приказка, нали Дориан? Нали Дориан? Нали!? — почти истерично изпищя Сюзън.

— Естествено! — засмя се Дориан — Но другите не го знаят, защото най-страшното идва след залез!

— Какво като не го знаят? — попита Джеръми, все още изправен и зазяпан в дъгата, която всеки миг щеше да мине над тях.

— Ами това значи, че за тях е реално. — Дориан му намигна.

Трак-ка-так!

Най-страшното…

Само история, само приказка, на дърт кукуфелник…

Дъгата мина над тях и се загуби в далечината, след миг посечена от последните лъчи на слънцето се разпадна.

Нищо не се случи.

Трак-ка-так!

Влакът монотонно трополеше по релсите.

Трак-ка-так!

— Няма да се плашите — смигна им отсреща Дориан, отново потънал в седалката си.

— Но те, останалите, не знаят — промълви внезапно Сюзън.

— Точно така! Умно момиче си — кимна разказвачът и погледна часовника си.

— Добре, че е само приказка — въздъхна Джеръми и се върна на мястото си. — Но тази дъга наистина беше много естествена, като някакъв феномен.

Като портал към…

— … ще трябва да проверя от какво се е получила… — Съзнанието му вече се откъсваше в мисли, къде и как да провери случилото се.

— Мхм — усмихна се Дориан.

Трак-ка-так!

Сюзън въздъхна.

Трак-ка-так!

Джеръми се изправи и се пресегна към багажните шкафчета за туристическата си раница.

Трак-ка-так!

Дориан вдигна собственото си куфарче, постави го на колене и го разтвори с тихо щракане.

Сюзън впери поглед в него.

Дориан й смигна.

Трак-ка-так!

Слънцето се скри в хоризонта. Последният му лъч, задържал се миг по-дълго от нормалното, приличаше на стълб светлина, възвисяващ се над империя, сякаш бе знак на надежда и спасение.

Сетне изгасна.

Най-страшно е след залез…

Трак-ка-так!

Дориан извади някаква книга от куфарчето.

Някой в предните вагони изпищя неистово.

Трак-ка-так!

Сюзън и Джеръми впериха ужасени погледи нататък.

След първия писък се присъедини втори и трети, а скоро целия влак пищеше. Прозорците му се клатеха и сякаш съвсем скоро металните структури щяха да се пръснат от звуците.

Сетне настана тишина.

(трак-ка-так)

Джеръми чуваше сърцето си, чуваше сърцето на Сюзън. Толкова силно биеше.

(трак-ка-так)

— Да започваме! — смигна им разказвачът за трети пореден път.

(трак-ка-так)

МРАК

Дориан скокна, стрелна ръка и пъхна книгата в Джеръми.

— Това, приятелю, е нещо, което ще разтваряш само когато аз ти кажа… и гледай винаги да се зачиташ в споменатата от мен страница. Защот’ вътре ще видиш неща не много за твоя разум, ала вас двамата ви харесах от пръв поглед, та затуй ви спасих и ви разказах приказката.

Джеръми премига, сякаш му говореха на марсиански. Сетне изтръпналите му от страх пръсти започнаха да усещат грубата корица на книгата, която току-що бе получил.

— А нали ви казах, за вас е приказка, ’щот я знаете. Ала за останалите е реалност. А ти, скъпа — обърна се Дориан към Сюзън — гледай да следваш плътно съпруга си.

Тя вдигна ръка, за да го поправи. Да му обясни, че макар много да обичаше Джеръми, те двамата не бяха съпрузи, ала само след миг осъзна, колко абсурдна щеше да е реакцията й, предвид обстоятелствата.

След още миг се сепна. Разбра, че всяка дума, излезнала от устата на разказвача, моментално се превръщаше в истина. За кратките двайсетина минути, от когато го познаваше, той си бе изградил авторитет на полубожество пред тях.

Стана дума за дъгата, и тя се появи.

Сега казваше, че Джеръми й е съпруг и тя бе съгласна с това. По някакъв странен начин усещаше, че Джеръми дори подкрепя това.

Трак-ка-так!

Дориан намигна (изглеждаше толкова естествено, макар да го правеше твърде често, но сякаш бе успокоително потупване и за двамината) и скокна към вратата на купето, плъзна я настрани и излезе в тесния коридор. Изправи се напълно (така изглеждаше още по-висок), отметна кичур от немирната коса от челото си и се ослуша.

Джеръми затаи дъх, Сюзън го последва и се заслуша в далечината.

Трак-ка-так!

Освен влаковото трополене, пискащия и тропащ по прозорците вятър нищо друго не се чуваше. Това бе първоначално.

Най-страшното е след залез…

Те се ослушваха именно за това, за…

… най-страшното…

… и го доловиха. Беше хлип. Детско хлипане от съседното купе, а над него се извисяваше гълченето на нещо ужасно противно. По кожата на Джеръми пробягаха тръпки. В ума му изскочи черна прегърбена фигура, с мазно тяло, съставено сякаш от нахвърляни талази слуз един връз друг. И сред всичкото това — много зъби… навсякъде…

Дориан вдигна ръка.

„Не, моля те, само натам не!“ — възкликна на ум Джеръми, ала разказвачът насочи пръст именно в кошмарната посока.

„Тръгваме“, говореше тялото му и наистина след миг той пристъпи. Веднъж, два пъти и се бе озовал пред следващото купе. Прикриваше се зад завесата. Сюзън и Джеръми го последваха моментално, като сенки.

Дориан се наведе и надникна в купето.

— 168! — възкликна той.

— Какво?! — повдигна вежда Джеръми, сякаш някой му бе забил шамар без причина.

— 168! — изсъска ядосано Дориан. — Книгата, глупако, книгата, отваряй я на страниците, които задам.

„Задам?!“

Джеръми бързо се подчини и пръстите му намериха страницата почти моментално. Сюзън надникна над рамото на съпруга си (приятеля си) и видя две рисунки и една дума.

— Тук пише „Дългуча“! — възкликна на глас Джеръми.

— Знам какво пише, картините отдолу — какви са? — попита разказвачът. Гълчавенето в купето се усилваше, а детският хлип се бе превърнал в рев, дори клонеше към истеричен писък.

— Картините са две. Катинар и някакво въженце.

— Точно тъй беше! Катанеца на мама и стария канап на дядо!

„Катанец и канап?!“

Разказвачът бръкна в джобовете си и извади именно катинар и тънка дълга връв. С ловки движения бързите му пръсти (за първи път Джеръми, забеляза изящество в тях) завързаха канапа около катинара, направи фльонга и го стегна здраво, помогна си със зъби (които бяха учудващо бели!) и се захили. Огледа изобретението си, което приличаше на злополучна детска игра, преливаща от огромно въображение.

— Сега искам да не се отделяте от мен дори и за парченце от секундата.

„Парченце от секундата?!!!“

— Ще влезна в купето и трябва да видите всичко, което правя с абсолютна точност. Ясно?

Сюзън и Джеръми закимаха енергично. Гълчавенето се превръщаше в хрущящи звуци, детският плач — в истеричен писък, продиращ небесата, а влакът

Трак-ка-так!

се търкаляше по сякаш безкрайните релси.

Дориан пусна катинара да се увеси на канапа, който стискаше до побеляване на кокалчетата, и с другата ръка отвори рязко вратата. По законите на Мърфи тя заяде на половината път и това забави разказвача, убивайки ефекта на изненадата напълно. Съществото отвътре обърна острата си глава с потънали в черепа ситни черни очички и изхвърли порой от слюнки, когато изръмжа към Дориан.

Разказвачът отвори напълно вратата и без много да му мисли, вдигна канапа и игриво поклати катинара на върха му.

Съществото се вцепени.

Зад Дориан Сюзън и Джеръми имаха чувството, че ще потънат в земята. Ужасът и усещането за нереалност ги сковаваше като статуи, защото това същество, тази твар, покрита с косми и останки от човешки дрехи, това зъбато, уродливо същество, толкова високо, че се прегърбваше, за да не ОПИРА в тавана! Това бе просто, абсолютно недопустимо, невъзможно!

То, това, тварта, учудено зяпаше катанеца, който се поклащаше игриво. В очите му блестеше някаква палава нотка, почти, като у котарак. Но зъбите му, дълги колкото цяла длан, определено не можеха да се сравнят с домашно животно или да се приближат до нещо игриво.

— Искаш ли да ти го дам? — запита Дориан.

Разказвачът питаше животното!

То откъсна хипнотизирания си поглед от катинара и зяпна Дориан. Очите му къкреха в заслепяващо зарево. Ако човек се загледаше в самия им център, рискуваше да се прости със зрението си.

Тварта се приведе още повече и замахна с един от удивително дългите си крайници. Дориан отскочи назад, бутайки Сюзън и Джеръми. Ръката на чудовището разсече въздуха и загуби инерцията си в стената, която раздроби с оглушително скърцане и срутване. Багажните шкафчета се откъртиха от поставките си и провиснаха на една страна. Прозорецът се пръсна от напрежението и безброй стъкълца хвръкнаха в обширните поля навън, сега покрити със сивата сянка на идващата нощ.

Съществото, сякаш не усетило нищо от щетите, които бе причинило, моментално замахна и с втората си ръка, която сякаш притежаваше още по-огромни нокти.

Дориан осъзна, че няма накъде да се отдръпва, а ако скочеше настрани, щеше да постави в непосредствена опасност Сюзън и Джеръми. Изход нямаше. Дилемата бе невъзможна за решаване, не и за няколкото стотни от секундата, които притежаваше.

Трак-ка-так!

Щрак!

Мигом светлините из влака светнаха. Създанието се стресна. Дългуча приклекна и вдигна ръце върху очите си, пазейки се от светлината. Сякаш му трябваха няколко минути, за да свикне.

Ала на Дориан му трябваха две секунди, за да се окопити. Бързо присви пестник около връвта. Пристъпи и замахна с катинара към съществото. Катанецът се бе превърнал в оръжие. Масивното парче метал се впи в черепа на тварта и, като на забавен кадър, започна да го огъва все по-навътре. След миг като че ли щеше да го пръсне, но вместо това създанието се разпиля на пясък, който потече из цялото купе.

Дориан кимна доволно, прибра катинара в джоба си. Усети го като успокояваща тежест.

— Дотук добре! — възкликна той.

Най-страшното…

— Какво, дявол го взел, беше това?! — изрева Джеръми. — Всъщност, да не би да беше някакъв дявол!?

Сюзън си помисли, че въпросът му звучеше повече от глупаво и се усмихна. Усети как я напушва смях, но не знаеше дали е истеричен или искрен. Знаеше, че го има и ако не го изпусне, ще стане по-страшно…

— Мда, нещо такова… — отвърна внезапно Дориан и Сюзън усети как смехът я напуска, а страх вледенява жилите. — Наистина не съм се замислял, знам, че ги има и трябва да съм там, където те идват.

— Ти си ловец! — чу се тихо гласче пропито от страх и сълзи зад разказвача. Той се извърна мигом и съзря момиченце в широка рокля, със съдран край и накъсан чорапогащник, едната й обувчица също бе оръфана, но самата тя не изглеждаше ранена. На челото й се забелязваше охлузване, прикрито в момента от падналата й отгоре кестенява клечеста коса. Не бе на повече от десет годинки, в ръце държеше мече с откъсната ръчичка, очите й бяха огромни и наситено сини, като блестящ тюркоаз. Изглеждаха огромни, а сълзите в тях сякаш увеличаваха размерите им.

— Мда, наистина съм ловец — кимна Дориан. — Учуден съм, че малко красиво момиченце като теб знае за ловците.

— Гледам много телевизия — прошепна тъжно момичето. Срита с краче малко от пясъка на земята. — Господин ловец, тук имаше едно чудовище…

„Чудо-ВИЩЕ!“ — кресна изведнъж умът на Джеръми.

— … то изяде тате… а вие го изгонихте… можете ли да върнете тате?

Дориан погледна пясъка, в който детето риеше кръгче и се почувства доста безпомощен. Как можеше да обясни, че чудовището бе именно баща й, пясъкът в краката й бе баща й… Как можеше да й каже, че не, не може да го върне?

— Аз… — започна, но стигна дотам. — Аз… — опита се наново, но явно това бе един от редките случаи, в които разказвачът нямаше думи.

Сюзън първа забеляза това и приклекна пред момиченцето.

— Как се казваш, красавице? — попита я и махна нежно кичур коса от лицето й.

— Емили — прошепна тя и погледна Сюзън. — Ти също си красива — каза внезапно и Сюзън се изчерви.

Джеръми се почувства много доволен от комплимента, макар и да бе от момиченце. Съпругата му бе красива. Това го радваше. Радваше го и фактът, че останалите го забелязват…

Влакът се разтресе от ревове.

Дориан се обърна. Погледът му мрачно погълна коридора. Излезе от купето и огледа двата края на коридора.

— Хайде! — подкани ги с ръка. — Нямаме никакво време. Чака ни цял влак за очистване.

Джеръми отиде до момиченцето и му каза:

— Ще ми позволиш ли да те гушна? Така ще си в безопасност.

— Тате ми е казвал да не говоря с непознати, а вече наруших това правило…

— Ще намерим и баща ти. — Намигна й.

— Обещаваш ли? — попита, а в гласа й се усещаше толкова сладка наивност.

— Мхм — кимна той.

Емили кимна и се приближи, гушна го през врата и той я хвана през кръста с ръка, сетне се изправиха и със Сюзън последваха Дориан, който вече бе в края на вагона и се оглеждаше постоянно.

Бързо го догониха и Джеръми го попита:

— Какво става? Нещо нередно.

— Може да се каже… мисля, че имаме Сенчест.

— Какво имаме?

— Същество, което наричаме сенчест, защото се крие и придвижва в сенките.

— В сенките?

— Да, в сенките! — изпуфтя недоволно Дориан. — Не разбираш ли? Не схвана ли вече? В целия свят има такива пролуки между световете и много невинни стават техни жертви. Пътувам и ги спирам, доколкото мога.

— Значи, всъщност не си разказвач? — повдигна въпросително вежда.

— Не съм казвал такова нещо, може би е хубаво да знаеш, че никога не лъжа.

Джеръми кимна.

— Книгата е в теб нали? — попита го Дориан.

— Да.

— В нея е всичко, научено от родословието на Ловците, за порталите и съществата, които изкачат от там. Понякога се появява някое ново, и Ловецът е длъжен да запише всичко, което узнае за него. Всяко едно от съществата умира от различни неща. Дългучът в купето по-рано е много силен, но лесно умира. Нужно е само да скрепиш катанец и коноп и всичко е готово, удряш го по главата и той се разпилява.

— А другите същества… — полюбопитства Джеръми.

— Търпение. Има време за всичко! — вдигна ръка Дориан. — Лакомниците се задавят и умират.

Разказвачът, без да казва нищо повече, се шмугна в участъка между двата вагона и изтича в следващия. Джеръми, Сюзън, а вече и малката Емили, го последваха.

Вървяха не повече от петнайсет метра, когато нещо профуча покрай тях. Приличаше на силно течение, но всички осъзнаха, че е нещо.

Сенчест!

Трак-ка-так!

Със сигурност бе сенчест — нищо повече, нищо по-малко. Джеръми сякаш бе развил за минути усет към тези неща. Още по-плашещо бе, че му харесваше, колкото и страшни да бяха гадините, които щеше да види, това му харесваше!

— Дръжте се към осветени места и няма как Сенчестия да ви хване! — предупреди ги Дориан.

— А собствените ни сенки? — попита Сюзън.

— Дръжте ги възможно най-далеч от сенките на останалите предмети. Знам, че е трудно, но се опитайте. Джеръми, би ли отворил на страница 112?

— Да, разбира се — кимна мъжът, като с една ръка отвори книгата и започна да търси страницата. Съвсем скоро я зърна и там прочете „Сенчест“. Отдолу имаше три рисунки. — Халка, Буркан и Пясък!

— Значи това са компонентите за унищожаването на Сенчест — кимна Дориан и продължи напред. — Не трябва да спираме на място, ставаме много уловими — обясни. — Постоянно се движете, каквото и да става. Откъде може да намерим тези три неща?

— Аз имам пясък — обади се момиченцето и вдигна главичка. Изпъна ръка и подаде меченцето си. И наистина, от откъснатия крак потекоха песъчинки. — Напълних го, за да покажа на тате, че наистина има чудовища в килера. Все ми казва, че това са измислици, но аз съм виждала…

— Знам, малката — кимна благодарно Дориан и пое мечето. — И наистина, килероконджулите са много неприятни, но те много лесно се прогонват. Като видиш такъв, си мислиш за най-яркия и топъл ден, който помниш и те бягат. А ако това ти е трудно, слагай дървено кубче пред килера. Страх ги е от кубчета — погледна Джеръми и сви рамене. — Не знам защо имат страх от дървени кубчета. Сигур, нещо вродено, тъй, ще да е…

— Добре. Пясък, добре — заяви Сюзън, докато се прехвърляха в поредния вагон. — А буркан и халка!?

— Аз мога да помогна с буркана и халката…

— Моля? — повдигна вежда Сюзън — Как така с халката?

— Виж, скъпа… аз от много време… но…

— Той желае да ти поиска ръката, но все не събира смелост. Мисли си, че ти ще си против и че е много рано — изтърси напълно неочаквано Дориан.

— Това истина ли е, Джеръми?

— Ами в общи линии, да… — измънка той и извади пръстен от джоба си. Не бе в кутийка, нито изглеждаше особено скъп, но си личеше, че е пропит с нечия любов.

— О, Джеръми! — възкликна Сюзън — Да, да, естествено, че…

— Обявявам ви за мъж и жена! — възкликна Дориан и се обърна да вземе Емили от Джеръми. — А сега целунете булката и по-бързо, защото тичаме за живота си.

Сюзън първа се окопити взе пръстена от Джеръми, целуна го страстно и връчи халката на Дориан.

— Дотук, хубаво! Унищожихме Дългуч, спасихме дете, оженихме двама влюбени, а сега да победим един Сенчест и още цял влак, тъпкан с демони и всичко ще е прекрасно.

— Усещам някаква ирония в думите ти — осмели се да подхвърли Джеръми.

— А не, просто съм романтик по душа — заяви той и хукна напред. Сюзън и Джеръми се спогледаха, свиха рамене и го последваха.

— Вече ви казах — викна им той. — Най-важно е да се придържате към светлите участъци.

В същия миг светлините — всички лампи и крушки — премигаха и изгаснаха.

Настана пълен мрак. Мрак, в който нещо се раздвижи изключително бързо.

Най-страшно е след залез…

— О-о-о! — възкликна Дориан. — Признавам си, че това изобщо не го очаквах.

— Какво?! — попита истерично Джеръми — Какво?!

— Срязали са захранването на цялата светлина във влака! Това не го правят често. Вярно, че мразят светлина, но не знаех, че са поумнели толкоз.

— Ами Сенчестия? — обади се Сюзън и стисна в тъмнината ръката на съпруга си.

— Не знам — дочу се гласът на разказвача. — Досега не ми се е налагало да се бия с такъв. Нито на светло, нито на тъмно. Впрочем, Джеръми каза, че можеш да ни помогнеш с буркана…

— Да, но се сетих, че е в раницата ми, а тя — в купето…

— Забравѝ, няма да се връщаме — отсече Дориан. — По-скоро трябва да продължим, да вървим напред чак до локомотива. Там със сигурност ще има светлина, от аварийното захранване. Но дотогава имаме четиридесет вагона, пълни с най-различни твари… Всяка, от които сигурно изисква различни методи за унищожение…

— И все пак, откъде ще намерим буркан? — попита Сюзън в тъмнината.

Нещото се раздвижи втори път.

— Не знам, но то сякаш разбира, че говорим за него — уплашено прошепна Джеръми и стисна ръката на съпругата си.

— Наистина, стига толкоз приказки. Хабим думи напразно, а Сенчестия ни дебне, както котка дебне мишка. Бързо след мен, тичайте каквото и да стане! Вдигайте си високо краката. Не ви се иска да се спънете, веднъж затичаме ли се.

Джеръми и Сюзън кимнаха едновременно.

Разказвачът се завъртя на пети. Притисна детето в ръцете си още по-силно и като спринтьор, леко наведен напред, се затича с всички сили, като спираше само за да отваря вратите между вагоните.

Трак-ка-так!

Влакът си тракаше. Четиримата прелитаха през всяко едно купе. Често с периферно зрение, Джеръми долавяше силуетите на изкривени фигури, а това го караше да се затича още по-силно. Тварите бяха в повечето случаи хуманоидни. С издължени крайници и гротескно извити челюсти, ала понякога бяха невъобразими. Пипала, вендузи, мазни дълги пръсти или безбройни чифтове щипки и усти по протежение на цялото тяло…

Това виждаше с периферно зрение. Това успяваше да долови едва, докато тичаше и нямаше време дори да си поеме дъх, а най-сериозната му грижа бе Сюзън да не се спъне. Защото не искаше да я губи. В никакъв случай. Нямаше да го понесе.

„Демони?!“

Май така ги бе нарекъл Дориан. Твари от друго измерение.

Трак-ка-так!

„Защото най-страшно е след залез.“

Звучеше като детска приказка. Ала сега, когато нямаше никаква светлина, освен рядкото блещукане на плам отвъд прелитащия влак, всяка детска приказка бе плашеща. Всяка.

Виждаше едва с периферно зрение.

А какво ли всъщност ги гонеше и присъединяваше към трополящата маса от потни люспести тела? Как изглеждаха, какво бяха те!?

Любопитството му за миг надви здравия разум.

Това бе достатъчно, защото адреналинът, биещ във вените му, го превръщаше в напълно инстинктивна машина, а сега инстинктът се предаде пред любопитството, а то от своя страна го накара да се извърне за миг. Колкото да хвърли един поглед. Кога друг път щеше да види нещо такова?!

И наистина, след като ГО видя, му се прииска да не се беше обръщал.

Беше видял Сенчестия! О, да, и още как. Беше изроден, буквално раздърпана човешка фигура със сива кожа и огромни челюсти — същински кошмар. Беше усетил и злото, което се лееше от сенките, които дори сега ги обгръщаха. Ала това, което ги преследваше, не би могло да излезе наяве дори и от изкривения разум на най-побъркания човек. Защото все щеше да си остава фантазия и представа, а това тук бе реално.

Десетки, стотици, буквално хиляди нокти се протягаха от покрити с миазми и рани ръце, а самите крайници изскачаха от плътна черна стена, туптяща и ревяща. Плът, която лъщеше и абсолютно невъзможно се опитваше да докаже, че е жива, ала колкото и да се насилваше човек, можеше единствено да проумее това, че го преследва същински кошмар, не и нещо разумно.

Тварите запълваха всеки милиметър от коридора и се въргаляха към тях, досущ наплив от мръсна вода в тесен канал.

Джеръми се спъна.

Краката му се преплетоха, мигом загубили всякаква воля да продължат своя бяг.

Оттук нататък помнеше малко.

Със сигурност бе изкрещял, и то не като възрастен мъж, който никога не бе спал на светната лампа — дори като дете — и никога не бе се страхувал от торбалан под леглото, мъж, който бе достатъчно голям да изхранва и себе си, и семейство, изпищя досущ, като малко детенце. Дете, на което сякаш бяха прегазили крака и нямаха намерение да махнат двутонния автомобил от него. Като детенце, видяло чудовище от плът и кръв или по-скоро от черен смок и лигава ципа в килера.

Изпищя и изобщо не го интересуваше как е звучал.

Някакви ръце се върнаха за него и за миг започна да се дърпа от ужас, че съществата са го уловили и го придърпват към жужащите зъби и усти, които мляскаха, тракаха и изпускаха зловонията си.

Ала след миг разбра, че това са Сюзън и Дориан, които го изправят. После бяха хукнали отново напред. Нямаше как инак да бъде. Имаше бели петна в паметта, сякаш искаше да изтрие случилото се, но гумичката на разума е сбъркала в заличаването и е елиминирала няколкото секунди след това.

Сега четиримата бяха в локомотива. Джеръми и Сюзън лежаха върху вратата, по чиято обратна страна драскаха нокти и жужаха разкривени гласове.

Божичко, можеше да се закълне, че някои казват цели смислени думи.

— … пускхнете нииииииии…

— … Прохсто да хви хвитяяяя… И похълна…

— Те говорят ли? — попита Джеръми. Дориан се обърна към него и го изгледа с повдигната вежда.

— Виждам, лицето ти е кат’ тебешир. Явно се стресна в коридора, ама аз ви казвах, недейте да се обръщате, но ти не! Любопитко! Нищо, и това е качество.

— Дориан, те говореха ли!?

Трак-ка-так!

— Да, говореха. Но това не интересува никой от нас…

— Та те са хора! И още са разумни! — Джеръми почти викаше. Истерията си бе пробила път в ума му.

— Млъкни, глупако, те веч’ не са хора и нивга повече няма да бъдат! Разбери го! — кресна му в лицето.

Разказвачът избърса капките пот от челото си и се огледа. Очите му шареха палаво, нещо в тях просветваше предизвикателно, сякаш не береше страх от съществата, а по-скоро желаеше да се изправи срещу тях.

Сюзън също огледа помещението. Никога не бе виждала локомотив, ала беше почти като на филм. Десетки ръчки, стотици бутони, два прозореца отстрани, които сега стояха отворени. Едно грамадно предно стъкло, през което видя носа на влака. Беше доста висок и закриваше гледката отвън, ала въпреки това успя да долови светлинките на приближаващия се град.

— Къде е машиниста? — попита тя.

— Влакът отдавана няма нужда от такъв — трескаво обясни Дориан.

— Защо?

— Защото или върви на автопилот, в което не ми се вярва, или нещо друго го движи!

Сюзън беше придобила добра представа какво можеше да е това „друго“ и определено не желаеше детайли.

— Е, сега какво ще правим? — попита Джеръми, а вратата зад гърба му внезапно утихна.

— Нещо нередно става — заяви Дориан, сякаш коментираше мач по снукър и с два пръста потърка брадичката си.

— О, да, определено нещо нередно ще да става, щом това зад нас може да бъде толкова тихо… — съгласи се Джеръми с буйно кимане. — Впрочем, Дориан, колко умни казваш, че са те?

— Зависи!

— От какво? — повдигна въпросително вежда.

— От хората, които са били — сви простичко вежда разказвачът.

— Оу! — възкликна Сюзън и се поотпусна на вратата. Студената пот на гърба й вече засъхваше. Усещаше фланелката си ледена.

— Вижте, буркан! — възкликна внезапно Емили и с кратки клатушкащи се крачки, толкова характерни за малките дечица се доближи. В ръчичките си държеше огромен буркан.

— Къде го намери, слънчице? — попита Дориан.

— Там! — възкликна тя и посочи и с двете си ръце към една ниша под ръчките и бутоните в локомотива.

— Страхотно! — възкликна Джеръми. — Сега ще се отървем от Сенчестия. Ами безкрайно многото други твари, които са все още някъде навън и дори сигурно не са описани в книгата ти? — Размаха тежкото томче с твърди корици.

Трак-ка-так!

— Все още е тихо — заяви Емили и връчи буркана на Дориан.

Трак-ка-так!

— Не се безпокой Джеръми, не знам точно колко ще унищожи бурканът. Ако имаме късмет, може би дори всички…

— Това звучи глупаво. Нали за всяко същество си имаше различно оръжие…

— Понякога правилата могат да се нарушават… — тихичко измънка разказвачът, докато внимателно изсипваше песъчинките в буркана, сетне добави пръстена, врътна капака бавно и вдигна бляскащ поглед към двамината на вратата.

Люшкащата се лампа над главата му, която единствена светеше в целия влак, сякаш затъмняваше света още повече, вместо да хвърли светлик върху него.

Нощта навън летеше, а луната се блещеше смъртно бяла.

Трак-ка-так!

Влакът си потропваше плавно, докато постепенно започваше да навлиза в града.

„Какво ще стане, ако в цивилизования свят се изсипят подобни неща?“, помисли си Джеръми и го побиха ледени тръпки.

Сюзън гледаше света през прозорците, но не виждаше нищо, освен сенки.

Ала от тези сенки се протегнаха длани. Разкривени и покрити с болка.

За това бяха утихнали, за да ги издебнат и нападнат в гръб! Бяха се изкачили по покрива и локомотива, та чак до тях! Скочи като в сън към прозорците и затвори първия с хлопване.

Най-страшно става след залез.

При втория прозорец едно от съществата вече беше почнало да пъха пръстите си и при хлопването се откъснаха със звучно „Пльок!“ Строполиха се на земята и Сюзън ги загледа там в същински детински захлас.

Просто детски приказки.

Заедно с писъка на съществото отвън, като навързани всички твари започнаха да пищят и реват, тропайки по стъклата на локомотива, накачили се по покривите и пробивайки дупки в тавана. Едно пипало плесна по метала на покрива над главата на Дориан, проби го със сантиметър и едва не му отнесе половината лице.

И въпреки това, разказвачът остана на място, дори се ядоса, вдигна поглед нагоре и изсъска нещо на латински.

Джеръми можеше да се закълне, че е латински, също като проклето заклинание!

Но какво от това? Вече бе видял съживени и въплътени кошмари, какво бе някакво латинско заклинание?

Афектирано от чуждоезичните думи, съществото на тавана отскочи нанякъде и пипалото му изчезна в мрака.

Сетне Дориан вдигна буркана с пясък високо във въздуха и с могъщ замах го раздроби в земята.

Трак-ка-так!

Става страшно след…

Просто детска приказка…

Дъгата, дъгата пищеше!

Ярък облак изпълни локомотива, разби вратата и се понесе из влака, вагон след вагон, купе след купе. Всичко светна досущ тиквен фенер и изпълни нощта с дневен плам. Лъчи блеснаха на метър от всеки отвор, освети кошмара на накачулилите се отгоре същества. Те се разтопиха в мрачни петна и скоро всичко бе само спомен.

Трак-ка-так!

Влакът продължаваше.

Дориан се изправи. Изтупа палтото си от няколко песъчинки и помогна на Емили също да се изправи. Увери се, че Джеръми и Сюзън също са добре.

Сетне се усмихна и им рече.

— Това бурканче било по-силно, отколкото смятахме, а?

— Няма никаква логика в това! — възкликна Джеръми, докато оглеждаше вагоните отвъд вратата на локомотива. — Нали уж едно оръжие служи за убиването на едно нещо?

— Това дори аз не мога да обясня — захили се още повече разказвачът. — Ала важно е, че сме живи и че хората ще спят спокойно в един от любимите ми градове…

Погледнат отстрани, влакът се носеше спокойно.

— Мисля, че трябва да благодарим, че избра точно нас да спасиш — обади се Сюзън…

Наистина беше много спокоен, всеки би се заблудил.

— О, момиче златно! — възкликна Дориан. — Помни, вие се спасихте сами. И сега не ви звучи логично, но един ден може и да разберете. — Сетне намигна.

Влакът подскочи.

Трак-ка-так!

Колелата му в най-крайните купета се завъртяха в празния въздух, правейки безсмислени обороти. Сетне се стовариха върху релсите, един се откъсна, шумно, пищейки със звука на накъсан метал. Подскочи назад и се завъртя като бирена кутийка. Нещо изригна изпод релсите. Нещо огромно и черно. Толкова огромно, че се протегна към небесата, без изобщо да се интересува от отдалечаващия се влак, а сетне се огледа с ями вместо очи, пълни с бяс. И видя отдалечаващите се вагони и виещия локомотив.

Изпъна ръце и като черно петно се изстреля и залепи за най-крайния вагон. Изкачи се отгоре и забивайки крайниците си, досущ игли, започна да се придвижва напред.

— Какво е това? — попита чак в другия край Джеръми.

— Синко, това е най-странната вечер в живота ми — похвали им се Дориан. — А относно въпроса ти, дяволът да ме вземе и цял да ме изяде, ако мога да дам отговор, но предполагам, че някой или нещо ми е много ядосано!

Звуците от далечината започнаха да се приближават с плашеща скорост. Нещо сякаш тичаше по влака…

… точно като в детска приказка…

Ала тичането му разкъсваше метал, откъсваше цели редици вагони и се носеше право към тях. Нямаше към какво друго да се приближава, нали? Нещо ги искаше!

Трак-ка-так!

Ала тактът на мотрисата напълно се наруши.

Градът започна да се събужда.

Крайни къщици светваха в нощния мрак и ядно се чуваха възгласи против патърдията на влака, но докато излязат навън, хората можеха да видят единствено разхвърляни шрапнели и отдалечаващия се пламтящ кошмар във вътрешността на града.

Джеръми притисна Сюзън и Емили към себе си. Застана до Дориан и наведе глава, целувайки съпругата си по прекрасните коси, които бе галил толкова много безброй пъти, а ужасът, който трещеше в далечината, бе само на крачка от тях.

Дориан, се приближи към тримата сгушени и им се усмихна, сякаш изобщо нищо лошо нямаше да се случи.

— Беше ми приятно, че се запознах с теб, Дориан — каза му Джеръми, без да вдига глава.

— О, и на мен ми бе приятно, синко. Просто ми се щеше да се развият другояче нещата, нал’ тъй?

„Другояче? Нал’ тъй? Това си бе просто Дориан! Нал’ тъй?!“ — Джеръми се засмя на мисълта си.

Съществото издрънча върху покрива на локомотива. Отстрани изглеждаше досущ като гигантски бръмбар, яхнал прашинка.

То протегна мастиленочерните си ръце и захвана покрива в двата му края, проби дупки със собствените си пръсти и го изтръгна нагоре, захвърляйки го някъде в далечината подобно на счупена дъска.

Главата му се изкриви до положение, в което бе застанала само на половин метър над четирите сгушени фигури, чакащи смъртта си. В плоското му лице от нищото се разцепи нишка, която се разшири и скоро образува уста. От там изникнаха разкривени зъби. Очите му се разтвориха до размерите на капаци за кофи. И когато пулсиращата му плът сбра сили за удар, то не можа да го направи.

Трак-ка-так!

Нещо грандиозно го спираше. Нещо много по-силно от него!

А враг нямаше! Нямаше какво да го спре, нямаше равно на него същество тук, сред тези малки сгушени насекоми.

То замахна втори път, но ръцете му спряха на средата на пътя си и не можаха да размажат буболечките в локомотива.

Замахна трети, четвърти, пети, шести, седми, осми…

Път, след път, след път…

Сякаш замахваше цяла вечност.

Ала не можеше да удари. Опита се да блъска по локомотива, но пак не успя.

А сгушените същества долу само чакаха. Смирени и тихи, без дори да викат, а то не можеше да ги убие.

Лудостта в съзнанието му се разлюти, очите му почнаха да се разширяват още повече, скоро покриваха цялото му лице като мастилени мехури. Ръцете му се разтекоха навсякъде, тялото му започна да се издува и свива в последователен синхрон и съвсем скоро изчезна в ехото на собствения си писък.

Локомотивът, почти на парчета, постепенно забави и се спря напълно. Останалата част на влака бе разкъсана в продължение на километри по протежение на релсите.

Дориан пръв си отвори очите, за да посрещне първите лъчи на изгрева.

Вече нямаше тракане.

Не и влаково. Сега полята се огряваха в златно и той не искаше да заменя тази гледка за нищо на света. А за предългия си живот бе видял много. И пак изгревите бяха най-красивото.

Джеръми също вдигна поглед и с пресъхнали устни попита:

— Мъртви ли сме? — Очите му издаваха безкрайна умора.

— Не, синко, не.

— Но какво стана, онова… нещо… то, къде е…

— Нали ти казах, момче, това е най-странната вечер в живота ми.

— Значи дори ти не знаеш?

Дориан не отговори. Отвори вратата на локомотива и тя се строполи немощна и разнебитена в прахта долу. Разказвачът скочи в ширналото се поле — сигурно последното, преди да навлязат в града. Сетне започна да крачи навътре.

Джеръми пусна Сюзън и Емили, които също почваха да се отърсват от ужаса.

— Хей, Дориан! — викна подир него мъжа. — Хей, изчакай.

Ала той не чакаше, имаше работа за вършене.

— Какво става? Къде тръгваш!?

— Пази книгата! — отвърна му Дориан и напълно се загуби в двуметровите житни класове.

Джеръми се обърна на пръсти и в ъгъла на пода лежеше книгата, незасегната от нищо. Отиде дотам и я взе, сетне я притисна с една ръка към гърдите си, а с другата отново прегърна Сюзън и Емили. Момиченцето хлипаше.

Разказвачът вървеше през полето с бързи уверени крачки и си мислеше. Мислеше си за това, което не им бе казал, и то с право, това, което всъщност бе основата.

Всички тези същества бяха хора. Дори и като демони, пак бяха хора.

Защото дъгата не отваряше никакъв портал към друг свят, освен този, който е в главите им.

Този, който крие всичко лошо и зло, измислено или извършено някога от тях. И точно тази злоба ги превръщаше в тези неща…

В тези извращения на човешката душа.

Защото повечето хора бяха зли… и щяха да бъдат…

И това, което единствено можеше да ги спаси, бе искрената и независима любов.

Любов и жертвоготовност, които бяха ги спасили тази нощ.

Които бяха спрели онова същество да ги смаже и унищожи.

Любов, която се бе пренесла в пръстена в буркана и го бе превърнала в универсален взрив, който прочисти всичко.

Дориан бе доволен от наследниците на титлата „Разказвач“. Тези двамата, та дори и момиченцето Емили, можеха да бъдат много силни заедно, а книгата постепенно щеше да ги научи.

Сега той трябваше да продължи пътя си и да предотвратява и унищожава децата на Дъгата навсякъде из света.

Поне докато наследниците му не се обучат достатъчно добре.

Но дори той бе научил нещо ново тази нощ.

Няма нищо по-силно от това да обичаш и да бъдеш обичан в замяна. Нал’ тъй?

Край