Включено в книгата
Мечове в града
Антология на съвременното българско фентъзи
Мечове, № 2
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Форматиране
WizardBGR (2017 г.)

Издание:

Заглавие: Мечове в града

Издание: първо

Издател: ИК „Екопрогрес“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: сборник разкази

Националност: българска

Редактор: Весислава Савова

ISBN: 978-954-2970-25-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1895


Слънцето залязваше. Градът бе окъпан в златисти отблясъци, а уличните лампи една по една светваха. Улиците бяха изпълнени с глъчката на десетки хора, които се прибираха от работа или излизаха да се разведрят навън. В Елпида цареше приятна вечерна атмосфе…

Не, не мога да започна разказа си по този начин. Макар наистина тогава да си спомням приятната вечер, събитията, които се случиха по-късно и в дните след това изцяло помрачават спомена ми. Затова, по-добре да карам направо.

Името ми е Майкъл Доджсън и съм на 32 години. Преди около два месеца бях излязъл с приятелката си Лили на разходка по елпидските улици. Както вече казах, вечерта мина приятно и накрая дойде време да изпратя Лили до вкъщи, както правя винаги след срещите ни. Изведнъж, обаче небето се помрачи, от изток изви вятър и буреносни облаци започнаха да се кълбят над нас. Погледнах нагоре и въздъхнах. Още една неестествена буря. Лили ми каза да се прибирам възможно най-бързо, преди да е започнал пороят, и се качи на такси, което да я откара вкъщи, докато аз взех автобус. След двадесетина минути бях у дома и сушах косата си от дъжда (все пак автобусът не спира точно пред вкъщи), когато Лили ми звънна. Дъждът беше спрял и тя накарала таксито да я остави малко по-далеч от дома й, за да се поразходи още малко. Започнахме да коментираме времето, което, тя смяташе, е непоносимо. Лили беше съвсем наближила своя апартамент и трябваше да мине през един подлез, когато се случи нещо неочаквано. Изведнъж, по средата на изречението, тя изпищя и извика името ми, а после телефонът й се удари в земята и връзката прекъсна.

* * *

От съвсем малък знам, че магията съществува. И това изобщо не ми харесва. Да, като дете се впечатлявах от историите, които дядо ми разказваше за фантастични светове, свързани с нашия, за същества от приказките, които живеят заедно с нас и са неразличими от хората, освен за посветените. Дядо ми обичаше тези истории. Неговият баща, чиято фамилия нося, дори е писал книги по въпроса, които са популярни и до ден-днешен.

Не така стояха нещата, като взех да пораствам и да осъзнавам какво точно означава присъствието и намесата на тези създания в човешкия свят. А няма по-добро място да се осъзнае това от Лондон, градът, в който съм роден и израснал. Метрополисът буквално е пълен с всякакви същества и места, чието място е в книгите с легенди, но за жалост те често излизат от там.

Доста съм си патил като човек, надарен със способността да вижда и разпознава необикновеното. Ще ви дам няколко примера.

На дванадесетгодишна възраст бях закъснял за час и бързах да хвана влака на метрото близо до мястото, където живея. Каква беше изненадата ми, когато, въртейки се из подлезите на метрото, попаднах на станция, за която изобщо не бях чувал, а и, често казано, не бих искал да чуя повече. Минута след като дойдох на въпросния перон, на така наречената метростанция „Маб и Титания“, се чу шумът от пристигащия влак и два фара светнаха в дъното на тунела. Когато мотрисата намали ход, през прозорците видях най-ужасяващата гледка в детството ми — вагоните бяха изпълнени с уродливи същества — с бивни и четина, такива с крака на насекоми и глави на стоножки, но с човешки тела, както и такива с тела, но без глави. Когато вратата се отвори, аз притичах и се скрих зад една колона, изтръпнал от ужас. „Пътниците“ започнаха да слизат и когато преминаваха през вратите на вагоните, излизаха от влака като напълно нормални хора в костюми или работни облекла. Метрото потегли отново, а „хората“ се запътиха към стълбите и Лондон над нас.

От тази случка нататък имах едно на ум, когато става дума за свръхестественото. За жалост, това беше едва първата ми среща с него. Една вечер, вече на шестнайсет, си вървях из града, когато в близкия парк видях как човек в униформа на гвардеец на Кралицата се превръща в мечка и побягва нанякъде през дърветата. Малко след това се чу детски писък. На другия ден съобщиха по новините за избягала от зоопарка мечка стръвница, която ранила малко момченце, но била убита от един от верните пазители на нашия монарх.

Преди няколко години пък моя приятелка от училище избяга с луд мъж, който я подлъга с обещания да пътуват през времето и пространството в една тясна дървена кутия. Мяркал съм този тип и преди, както и други лунатици със същите идеи, които винаги се представят за медицински лица и примамват млади момичета, които да „пътуват“ с тях…

Като се вземат предвид всички тези случки, едва ли някой би ме съдил, че реших да напусна Лондон и да се преместя да живея на някое спокойно място. Избрах това да е сравнително малък град в Северна Ирландия на име Елпида. Защо там ли? От една страна харесвах острова и неговите тучни зелени поля, а от друга там човек все още можеше да се почувства поданик на Нейно величество, а чаят „Туинингс“ не беше от онзи, който предлагаха извън граница. Все пак напусках Лондон, но исках да си остана британец…

Елпида е наистина спокоен град, с население от само няколко хиляди души, с малки улички, в които човек може спокойно да се разхожда и денем, и вечер, без да се притеснява, че една от къщите, покрай които минава, е замък на черен магьосник, замаскиран с магия, или че най-новата сграда в града всъщност изобщо не е небостъргач, а плавателен съд за пътуване между измеренията. В Елпида дори няма небостъргачи. Нито пък метро.

Единствената следа от магическа намеса, която открих след доста време пребиваване тук, бе един леприкон, който се беше наместил в ролята на банков чиновник и използваше службата си да трупа своето богатство. Не станах клиент на въпросната банка, но леприконът не ме притесняваше изобщо.

А, да, забравих да спомена за името на града, Елпида. Човек би казал, че изобщо не звучи ирландско. И то изобщо не е. „Елпида“ произлиза от гръцки и буквално означава „надежда“. По-възрастните местни хора разказват легендата за името на града, когато се съберат в пъба вечер на по чашка или две. А ето каква е тя:

Някога, много отдавна, във времената, когато боговете на Олимп и техните деца вървели по земята, Пандора отворила от любопитство поверената й кутия, а от глъбините й се родили най-страховитите същества — безбожни рогати демони, огнени ифрити и колосални изчадия със стотици усти и сто пъти по толкова зъби, остри като бръсначи. Всички те се разлетели из света с намерението да го унищожат. Пандора побързала да затвори кутията, но твърде късно. Всички изчадия били на свобода. Но на дъното останал още някой. След като се примолила на Пандора, момичето пуснало на свобода единствения благороден дух в кутията — Надеждата, или както древните гърци я наричали, Елпида. Елпида се спуснала по света и започнала люта битка със злите същества, посичайки ги на място или затваряйки ги завинаги в затвори, големи колкото главата на карфица и обширни колкото цял свят едновременно. Накрая останал само един демон, най-голямото страшилище. Той бил дошъл да сее хаос и разруха на остров Ирландия, чието име от онези времена днес не се помни. И така в една последна битка, Надеждата се сблъскала с ужасяващия демон и го победила точно тук, на мястото, на което днес има град, който носи нейното име, Елпида.

Не ме разбирайте погрешно, видял съм много и съм по-умен от това да отхвърлям съществуването на демоните и другите страховити създания, но тази история е абсурдна. Всеки знае мита за Пандора и че той е метафора за това откъде идват всички беди в живота на хората и как винаги има искрица надежда, колкото и мрачно да ни изглежда положението. Но тази „легенда“ перифразира оригиналната, като я превръща в нищо повече от история, която е създадена с цел да привлече туристи на това скучно място.

А именно защото тук е скучно и нищо не се случва, пристигнах в Елпида преди три години и се установих. Започнах работа като фотограф в местния вестник и се запознах с най-прекрасното момиче, което бях срещал — Лили. От вече две години бяхме заедно, когато дойде онази вечер…

* * *

Започнах трескаво да набирам телефона на Лили. Отново и отново, без успех. Щях да се поболея от притеснение. Какво беше станало? Бързо набрах полицията. Съобщих за случилото се и мястото, където вървеше Лили, когато връзката прекъсна. Веднага взех такси и тръгнах натам. Докато стигнах, две полицейски коли бяха обградили подлеза. От нея нямаше и следа. Вече беше тъмно и в подлеза мигаше мъждива лампа. Полицията претърси щателно всичко. Нищо. Отпратиха ме да си ходя.

Следващите няколко дни бяха истинско мъчение. Проверка на единствената камера за сигурност наблизо (защо не бяхме в Лондон…) показа кадри как Лили само влиза в подлеза. Следващото движение, което се показа на камерата, е чак след 20 минути, когато двете полицейски коли пристигат. Всички бяхме в недоумение.

Изведнъж, при все че беше ясен ден, откъм хълма над града се чу мощна гръмотевица. И тогава се сетих какво е станало.

Полицията направи всичко по силите си през следващата седмица. Нямаше никакви улики — Лили беше безследно изчезнала. Те не можеха да направят нищо повече по въпроса. Случаят остана отворен, но инспекторите спряха да се занимават активно с него.

Аз обаче тъкмо това мислех да сторя.

Вече знаех със сигурност как е била отвлечена Лили. Единственият възможен начин за безследното изчезване беше с магия. А щом станеше въпрос за магия, ми призляваше.

Но нямах друг избор. Трябваше да се опитам да спася Лили, ако още имаше надежда. И така, при все отвращението ми от магическите сили и практики, достигнах до извода, че единственият начин да се бориш с магията е с магия. И тъй като имах богат опит с нея (макар и лош), знаех от къде да започна.

* * *

Както вече ви казах, моят прадядо има две книги, в които описва приключенията на младо момиче във фантастичен свят. Няма да ви казвам кои са, защото не искам да ги прочетете и да си помислите колко прекрасно е онова място и колко хубаво би било всеки да може да преживее такова приключение. Това не е така. Този свят е един от най-противните, в които съм ходил (беше преди десет години, но това е друга история). Въпросът сега бе друг.

Романите на прадядо ми изобщо не бяха измислица. Съществувало е такова момиче, което е било в два свята на лудостта и безумието, описани в книгите толкова примамливо и увлекателно. Браво на прадядо.

Защо ви казвам всичко това? Защото възнамерявах да повикам помощ за своето търсене от там, от Света отвъд огледалото.

Разрових се в килера вкъщи. В един стар сандък, пълен с прашни книги, намерих най-първите чернови на прадядо ми за романите му, в които той все още не е бил завоалирал достатъчно добре истината, за да я направи привлекателна за читателя. В една малка прокъсана тетрадка открих каквото търсех. Потръпнах при мисълта за това, което щях да сторя. В тетрадката пишеше:

„… и ти можеш да го направиш. Само трябва да изречеш заклинанието и войнът на Червената кралица вече ще служи само на теб, не на нея.

— А какво е то, господин Шапкарю? — попита тя с любопитен глас.

— Слушай внимателно, мило дете. Ето думите:

Насмей зари отоглупели,

Ела при мен, ти войне смели,

Преди аз смлейвах тук прега,

Ела при мене на война!“

Разтърсих глава. Истинско безумие. Така работят нещата там, в онзи проклет свят, а сега се канех да призова войн на Червената кралица тук, в малкия си апартамент. Прочетох заклинанието. Голямото огледало в коридора изведнъж се счупи на безброй парченца с оглушителен трясък. После парчетата се сляха в една огромна фигура, която се извиси с две глави над мен. Шахматна фигура. Гигантска шахматна фигура, неполезна никому. Беше офицер, с характерната вдлъбнатина на върха и с топче най-отгоре.

Да, явно войните на кралицата, съживени шахматни фигури, бяха такива само в родния си свят. Извикани на Земята, те се превръщаха в парче метал.

С мъка избутах офицера в ъгъла на стаята. От него щеше да стане добра закачалка за палта.

* * *

Неуспехът ми с шахматния войн не ме обезкуражи. Подготвях ново призоваване и този път щях да успея.

Някъде преди година и половина аз и Лили бяхме решили да отидем до крайбрежието на острова, за да се полюбуваме на разбиващите се в скалите води и синьо-сивото Ирландско море, а също и да си направим пикник. Бяхме приключили с хапването и Лили реши да се излегне на одеялото. На мен обаче не ми се дремеше и станах да се поразходя до близкия бряг, където се получаваше тясна ивица плаж. Докато вървях по пясъка, изведнъж приливът изхвърли пред краката ми стъклена бутилка. На пръв поглед — боклук, носен от морето. Но бутилката ми направи впечатление с листчето хартия, което беше в нея. Свито на малко руло, по него бяха изписани арабски думи. Взех бутилката. Вече имах лошо предчувствие. Беше затапена с коркова тапа, върху която беше изрисуван странен символ — звезда с шест върха, с по една точка между всеки от тях. Опасенията ми се оправдаха. Това беше магически предмет. Какъв точно, не бях сигурен, но прибрах бутилката и, докато Лили спеше, я сложих в кошницата при празните съдове от пикника. Когато се прибрахме в Елпида, успях тайно да измъкна мистериозната бутилка и я взех в жилището си.

Веднага потърсих в интернет какво може да означава шестолъчната звезда. Търсачката намери картинка, точно наподобяваща изрисуваното на тапата и ме пренасочи в страницата „Печат на Соломон“ в Уикипедия. Там научих, че с този печат мъдрият цар Соломон пленявал джинове и демони. Като се имаше предвид арабският надпис на листчето, ми стана ясно, че вътре е затворен именно някакъв дух и само надписът върху тапата го държеше в плен. Как е достигнала бутилката до ирландските брегове не ми беше ясно, но знаех, че трябваше да се отърва от нея. Затова я зарових в земята в един парк недалеч от там, където живеех.

А днес бях решил да ида да призова джина от бутилката. Час след залез тръгнах с лопата и фенер и затърсих къде е дървото, в чиито корени я бях заровил. Беше крив дъб с огромна корона, който видях след няколко минути. Започнах да копая, като ми се наложи да направя няколко дупки, тъй като не помнех точното място. Накрая, след десетина минути, лопатата удари в нещо. Чу се звук от счупено стъкло. Изтръпнах. Къде ми беше умът да бързам толкова? Бях счупил бутилката. И докато погледна, за да се уверя, от земята забълва пушек и запрескачаха искри. Появи се голяма гола глава, с остри уши, голям нос и уста, пълна с остри зъби и извита в доволна усмивка.

След това изникна и торсът на джина, а долната му част остана обвита в пушек.

Чу се гърлен смях и земята се разтресе.

Джинът беше на свобода, а аз не бях прочел името му от листа и не можех да го контролирам. Бях обречен…

Злият дух се извиси над мен и заговори с дебелия си глас:

— От пет хиляди години съм затворен тук, а сега най-сетне съм свободен! И сега ти ще умреш, нищожни човече!

Свих се от страх. Голяма грешка беше, че не си бях записал името на джина още когато намерих бутилката. То беше записано на нагънатото листче в нея и, който го изречеше, можеше да контролира демона и след пускането му. Мислех да преведа надписа вкъщи след като извадя бутилката, но уви. Листчето беше пред краката ми, но аз не можех да го прочета.

Джинът изрева и се спусна върху мен. Обвиха ме пушек и пламъци и започнах да се задушавам. След това сякаш нажежени игли започнаха да се забиват в ходилата, бедрата и ръцете ми. Точно преди да изпадна в несвяст от мъчението на злия джин, чух оглушителна светкавица. След това димът се завихри в посока горските дебри, а джинът придоби ужасено изражение.

— Какво направи, какво ми стори? — Джинът крещеше. — Спри и ще ти служа! Моля те, господарю!

Нищо не бях направил. Някаква невидима сила като че ли изсмукваше духа нанякъде. Накрая от него остана единствено сподавен вик в нощта. Аз затворих очи и потънах в мрак.

* * *

Събудих се на сутринта, когато една катерица минаваше покрай мен и ме погали с пухкавата си опашка. Помислих, че съм сънувал странен сън, докато не видях счупената бутилка, лопатата и угасналия фенер до себе си. Покрай мен премина сутрешен бегач. Спря и ми помогна да се изправя.

— Тежка нощ, а? Май си прекалил с бутилката? — попита шеговито той.

— Да, нещо такова — рекох му аз и той отмина.

Когато се посъвзех, се върнах вкъщи и взех душ. Докато бях под душа обаче, една мисъл не ми даваше мира. Какво беше пленило джина? Коя сила беше толкова могъща, че да го направи?

Явно си имах работа с нещо много сериозно, но нямах никакво намерение да се откажа. Събрах малко багаж. Излязох, направих някои приготовления и след няколко часа вече се бях качил на самолет от летището в Белфаст.

Връщах се в Лондон.

* * *

Лондон. Как добре познавах града. Познавах и онези части, които ги нямаше на картата и за които обикновените хора не подозираха. Отивах към това, от което бях избягал преди три години. Съдбата обича да ни иронизира.

Не исках да се бавя излишно, затова веднага след като слязох на летището, се запътих директно към първата си цел — Съдърк в централен Лондон. Пристигне ли днес човек в Съдърк, едно нещо веднага му прави впечатление — най-високият небостъргач във Великобритания — Шард, кула, която като стъклена игла прорязва лондонските висини. Тази година сградата придоби голяма популярност с откриването си за публиката. Или поне на надземната й част. Защото аз знаех, че макар кулата да бе представена като най-модерната и иновативна сграда в Обединеното кралство, тя всъщност беше кораб между измеренията, пристигнал на земята през 2009 година, още докато живеех в града. След като този плавателен съд вече беше тук, започна и конструкция на надземната част, която да осигури по-добро прикритие за дейностите, развиващи се под повърхността.

Ако знаех, че хората, притежаващи Шард, са злонамерени, бих се страхувал да остана не само в Лондон, но и на планетата. И тук умишлено ги наричам хора, а не същества или създания, защото обитателите на космическия кораб бяха пътешественици от различно измерение, паралелна вселена, в която хората са достигнали пълния си потенциал още по времето на Древен Египет и са създали свръхцивилизация. Ако днес погледнете Шард и ви заприлича на пирамида, ами… не е случайност.

А какво правят тези хора тук? Проблемът с напредналите цивилизации, е, че стават все по-амбициозни. Хората от онази паралелна вселена достигнали толкова високо технологично ниво, че успели да разберат самите устои на Вселената и да коригират базовия „код“ на съзиданието. В резултат на една малка правописна грешка обаче кодът зациклил, при което се получило нещо умопомрачително — времето започнало да се повтаря и милиарди версии на едни и същи предмети и хора започнали да съществуват едновременно на едно и също място. Единствено екип от млади учени, които били разбрали за потенциалната грешка, преди да се случи, успели да отворят пространствена врата и да пристигнат в Лондон. Оттам те продължават да развиват своята дейност и много рядко се показват на бял свят сред останалите хора.

Откъде знам всичко това ли? Ами… една от младите жени-учени, работещи в кораба, беше излязла за разтуха в кръчмата през вечерта, в която по случайност и аз бях там. Запознахме се, бяхме пийнали повечко, и… предполагам, знаете какво се случи по-нататък, но тя реши да ми разкаже за себе си след това. Може би мислеше, че няма да й повярвам и че ще сметна историята й за фикция. Повярвах й. Не я потърсих повече.

Сега обаче познанството ни се оказваше предимство, защото, когато влязох във фоайето на Шард и отидох до един сервизен асансьор, който всички подминаваха, прошепнах „Епсилон“ и вратата се отвори. Асансьорът заслиза надолу. Минаха поне 5 минути, докато асансьорът спря и влязох в огромно помещение с десетки хора, движещи се напред-назад, и също толкова терминали, разпръснати привидно хаотично в помещението. Никой не ми обърна внимание. Слезеше ли някой долу, то той знаеше кода и беше един от тях.

Отидох до близкия терминал. Представляваше кръг светлина, реещ се във въздуха. Моята тукашна познайница беше споменала за всезнайните терминали, които надникват във вселенската матрица и черпят знания директно от нея. Заговорих:

— Желая информация.

Кръгът се завъртя в спирала и замъждука. Продължих:

— Покажи ми всичко, което знаеш за магическите явления в Елпида през последните няколко седмици.

Светлината изведнъж помръкна, а след това отново се появи. Показа ми стария замък, който знаех, се намираше отвъд хълма в края на града. Нямаше никого.

Изведнъж кръгът се превърна в сфера. В замъка се появиха фигури. Бяха същества с роби, но не задължително хора. Рога излизаха изпод качулката на един от тях. А други двама водеха със себе си… Лили! Сърцето ми започна да бие учестено. Сферата премигна и ми показа изглед на целия замък и другите му магически обитатели — всичко на всичко дузина души. Картината започна да се насочва към хълма над замъка. Не дочаках да видя, вече знаех каквото ми трябва. Лили беше в стария Елпидски замък и там трябваше да отида, за да я спася.

Преди това, обаче, ми трябваше някой, който да се бие вместо мен.

* * *

От Лондонския мост до Шард хванах северната линия на метрото и стигнах до метростанция „Ангелът“ за десет минути. Тук идваше трудната част. Застанах на място на перона и се завъртях няколко пъти, за да ми се завие свят и да се дезориентирам. След това тръгнах в неопределена посока, като гледах само в краката си, за да не знам накъде вървя. И така, след още няколко минути започнах да слизам по мрачно стълбище, а когато най-сетне погледнах нагоре, една синя табела съобщаваше „Метростанция «Маб и Титания»“. Единственият начин човек да стигне до тук е да се загуби.

Не мислете, че единственото ми посещение на зловещата метростанция е било на дванадесет. Като малък любопитството ми често е надделявало и съм слизал няколко пъти насам. Бях открил, че е най-лесно да се „намери“ станцията, като се тръгне от „Ангелът“.

Влакът дойде. Изчаках обичайната тълпа „хора“ с куфарчета и костюми да слезе и се качих във вагона. Намерих празно място и седнах. Срещу мен имаше човек със свинска глава, който ядеше чипс. До него, един рицар в блестящи доспехи, му посочи табелата „Моля, не се хранете във влака“. Свинският човек остави чипса си с разочаровано изражение. На следващата станция във вагона пропълзя малък скорпион и се качи на седалката до мен. Погледнах го. Той ме погледна. Влакът продължи да се движи. След малко почувствах позната тръпка, полазване на лек хлад по цялото тяло и вибрация в мотрисата. Догади ми се. Реалността като че се изкриви около влака и той спря рязко. Бяхме стигнали до крайната станция — „Пазар «Вдън земя»“.

* * *

Дали наистина се намирахме вдън земя, не исках и да знам, но мястото определено изглеждаше противно. Беше мрачно и осветявано от мъждиви факли тук-таме около сергиите и павилионите. Колкото по-скоро намерех каквото ми трябваше, толкова по-бързо щях да се махна от тук. Огледах се. Наоколо имаше всякакви същества, от най-скверните, като един дрипав коболд, който продаваше вехтории, до по-почтени като един нефилим, който търгуваше тъкани с ангелска изработка. На мен обаче ми трябваше магазин за оръжия. Продължих по импровизираните улички в огромния пазар, докато не попаднах на „Волф и Ко., Умният избор на оръжие“.

Влязох в магазина. Беше малка постройка, но вътре изглеждаше още по-тясно заради претрупаните с всякакви оръжия рафтове. От мечове и лъкове до модерни пистолети и огнехвъргачки — вътре имаше всичко. Зад стъклена витрина бяха наредени сребърни куршуми от най-малък до най-голям калибър. Докато оглеждах, към мен се приближи собственикът и по вида му предположих, че именно това е Волф. Огромен, със сива козина и вълча муцуна, Волф беше чистокръвен върколак. Носеше викторианско облекло — сако с елече, в чийто джоб влизаше позлатената верижка на часовник, а върху главата си беше нахлупил цилиндър.

— Добре дошли в моя магазин. С какво мога да Ви помогна? — любезно попита Волф.

— Здравейте — сухо отвърнах аз. — Търся си оръжие.

— На правилното място сте. Какво Ви трябва? — Волф ме изгледа от глава до пети. — Имам чудесни мечове за хора с вашия ръст.

— Вижте, да Ви кажа честно, не ме бива много с битките, затова си мислех за едно от „умните“ Ви оръжия. Ще ми ги покажете ли?

— Разбира се, разбира се. Но… те не са за всеки. Колко сте готов да платите?

Извадих две огромни кесии със златни монети и ги сложих на тезгяха в магазина. В момента в Елпида имаше един много ядосан леприкон…

— Е? — рекох.

— Заповядайте в задния склад, моля.

Волф отвори вратата и ме въведе в специално помещение, посветено на „смарт“ оръжията, които предлагаше. Това бяха привидно обикновени мечове, щитове и други, които обаче притежаваха способността да се бият сами или да защитават собственика си, без той да трябва да се грижи за това. Някои бяха просто омагьосани. Други — обладани от демони, а трети дори имаха душа. Косъмчетата по врата ми настръхнаха. Имах чувството, че оръжията ме гледаха.

Върколакът започна да ми показва колекцията си — меч, който познава седем бойни техники, арбалет, стрелящ винаги точно в целта, както и различни други. Честно казано, не знаех какво ми трябва. Никого не бях докосвал оръжие, а сега се канех да си купя такова с душа…

Минахме покрай една красива златна гривна.

— Това пък какво е? — попитах.

— Това ли? Щях да го пропусна. Това е Лун де йенлей, Драконът на сълзите. Изключително могъщ артефакт. Много отдавна, когато един китайски дракон, който достигнал над пет хиляди годишна възраст си отивал, могъщ магьосник успял да вплете частица от отлитащата душа на създанието в гривната си. Тя дава на разположение на притежателя си могъща сила, извиквайки духа на дракона, когато той е необходим.

— Искам да я взема — казах аз, без много да му мисля.

— Опасявам се, че гривната е доста по скъпа от двете кесии със злато…

Извадих трета торба, още по-пълна от предните две, и му я подадох. Волф се озъби с вълчата си усмивка и ми подаде гривната. Сложих си я.

— А как да призова дракона?

— Не се безпокой, той сам знае кога ще се лее кръв.

При думата „кръв“, гривната леко засия, а после пак застина в обикновено златно украшение.

Вече бях готов.

* * *

На другата сутрин пристигнах в Елпида. Градът изглеждаше спокоен. Взех такси и помолих шофьора да ме остави в покрайнините на града, близо до хълма. Старият замък беше от другата страна. Не се чувствах особено подготвен да се изправя срещу злите твари, но вече нямах време за губене. Знаех, че Лили е там и трябваше да й помогна по някакъв начин.

След десетина минути зърнах замъка — стари руини, останали от Средновековието. Не представляваше нищо внушително, но беше идеален за свърталище на магическите изчадия, защото хората много рядко идваха тук, знаейки, че стените всеки момент могат да рухнат.

Приближих се към замъка. Очаквах да има някаква защита и бях прав. От сенките изникнаха двама качулати войни. Нищо не се виждаше изпод качулките им. През тялото ми пробяга тръпка на страх. Бях поверил живота си на златна гривна. Най-вероятно нищо нямаше да стане и тези двамата щяха да ме убият.

Преди да си довърша мисълта, гривната на ръката ми се загря, и от нея със свистене се появи блед силует на китайски дракон, голям колкото едро куче, който се рееше над китката ми. Драконът се спусна и светкавично отхапа главата на единия от мистериозните войни. Захвърли я настрани и, докато другият замахваше към него с масивен меч, духът на дракона се вля в тялото на пазача, което след секунда се пръсна на безброй парчета, които полетяха около мен. Когато се заприбира, забелязах, че по полупрозрачната глава на дракона се стичат сълзи.

Бях впечатлен от мощта на духа. Тръгнах по-уверено към замъка и преминах необезпокояван през портите.

От едната страна на двора се беше събрала група от съществата, които сякаш извършваха някакъв ритуал. Не ме забелязаха. Погледнах от другата страна. И там видях Лили. Беше вързана за някаква метална конструкция. Трима от закачулените войни я пазеха.

— Лили! — извиках.

Тя не ми отговори. Беше в безсъзнание. Войните се обърнаха към мен. От другата страна на двора се чу дрезгав глас:

— Убийте го! Никой не трябва да ни пречи!

Петима души тръгнаха към мен. Един от тях бе рогатото същество, което бях видял през терминала в Шард. Той носеше жезъл със странни извивки на върха, по които пропукваха искри. Насочи го към мен и изстреля огнена вихрушка. От гривната излезе дракона и улови огнената топка с уста. После я преглътна. Изглежда му се услади.

След това Драконът на сълзите се стрелна напред и започна да сее смърт сред нападателите. Двама от тях паднаха, преди да успеят да реагират, а рогатият се сгърчи и изви от болка, докато духът изсмукваше живителната му енергия. Другите двама също станаха лесна плячка.

След кратката схватка побързах към Лили. Тя все още беше в несвяст, но аз я освободих от оковите и я положих да легне на земята, докато се разправех с останалите същества. Вече нямах съмнения в силите на моя дракон. Обърнах се към тях. Но беше твърде късно. Ритуалът им беше приключил.

Във въздуха започнаха да се образуват малки мехурчета светлина, които се насочиха към Лили. Докато осъзная какво се случва, ярки лъчи вече струяха към нея, сякаш тя ги привличаше по някакъв начин. Какво ставаше? Какво й бяха направили тези изчадия? Не знаех дали да се насоча към тях или да й помогна. Но как?

Изведнъж светлината спря да сияе. Лили отвори очи. Наведох се над нея.

— Майкъл? Какво става? Отидоха ли си? — беше объркана и звучеше изтощена.

— Спокойно, Лили, всичко свърши.

Прегърнах я и целунах челото й. Каквото и да беше се случило, изглежда не й беше навредило. Успокоих се.

И тогава се чу най-страховитият звук, който някога бях чувал. Ужасяващо ръмжене, сякаш идващо от дълбините на земята, примесено с грохота от трошащи се канари. Земята над замъка започна да се тресе, а от нея се надигна демонът.

Беше огромен, извисяваше се поне десет метра над крепостта, но не това беше най-впечатляващото нещо у него. Това, което ме вцепени бе, че създанието имаше най-малко сто ръце и още толкова глави.

Когато четях като малък за сторъките великани в гръцката митология, си мислех, че описанието им е крайно преувеличено. Знаех, че са съществували, разбира се, но сто ръце… Сега обаче виждах какво се е имало предвид. Ръцете на съществото бяха навсякъде — човешки, космати или пипалести. То откъсваше парчета от замъка и ги трошеше между пръстите си.

Но това в никакъв случай не беше по-страшно от момента, в който то заговори в унисон с всичките си сто глави.

— Най-накрая Елпида е пленена! Най-накрая съм свободен! — а сетне той се разсмя — влудяващ звук, идващ едновременно от сто усти.

Елпида ли каза? Нима легендата бе вярна и това беше демонът, победен от Надеждата преди хиляди години? Нямах много време за разсъждения по въпроса. Драконът излезе от гривната ми. Изви се и се засили към стоглавия демон. Беше буквално всмукан от страшилището. Както се беше случило с джина в гората преди два дни.

Останах напълно беззащитен.

Демонът продължи да говори:

— Нищожество! Нищо не можеш да ми сториш. Елпида е пленена и ще остане в тялото на това момиче, без да може да ми стори каквото и да било.

Погледнах към Лили. Тя трепереше. Бледа светлина струеше от нея.

Демонът започна да се приближава и да руши замъка по пътя си. Слугите му се разбягаха.

— А теб ще убия пред очите й, бавно и мъчително!

Великанът ме улови с четири от ръцете си за четирите ми крайника и ме вдигна над земята. Усетих ужасна болка. Обърнах се към Лили за сбогом.

И видях как тя забива кама в сърцето си.

След това всичко се случи толкова бързо. Лили се сгърчи и падна на земята, а светлината, която се беше вляла в нея преди малко, започна да се излива и да се материализира, докато не прие формата на малко момиченце, реещо се във въздуха. Сетне усетих отпускане на хватката на демона. Паднах на земята. Момичето от светлина нападна сторъкия. Той изкрещя гръмогласно и се строполи на земята. От светлината момичето създаде дълга верига, с която започна да оковава изчадието. Десетки ръце се опитваха да достигнат врата на детето и да го прекършат. Но то бе твърде бързо, летейки над великана и овързвайки ръцете му с тежките окови. Накрая демонът бе безпомощен. Лъчистото създание направи жест с ръце и във въздуха се появи трепкащ портал към друго място. То вдигна с една ръка огромния великан, сякаш изобщо не тежеше, и го запрати през портала, който се затвори след него.

Отидох до Лили и хванах безжизнените й ръце. Заплаках. Бях пристигнал твърде късно. Лили се пожертва, за да спаси света от демона.

Момичето от светлина дойде над тялото на Лили и се зарея във въздуха.

— Моля те, помогни й! — извиках през сълзи.

Момичето продължи да се рее и ме погледна.

— Няма ли никаква надежда? — попитах. И осъзнах нелепостта на думите си. Та аз говорех на самата Надежда, Елпида.

— Винаги има надежда. — Почувствах гласа й вътре в себе си, стоплящ и успокоителен. Всяка болка в тялото ми изчезна. Затворих очи и заспах.

* * *

— Майкъл, Майкъл, събуди се! Добре ли си?

Отворих очи. Над мен се беше надвесила Лили. Тя се наведе и ме целуна.

— Лили? Ти си жива?

Прегърнах я силно и я разцелувах. Бях изпълнен с радост. Най-сетне всичко беше свършило. Изправих се и се огледах. Намирахме се в руините на стария замък, а от Елпида, демона или слугите му нямаше и следа. Побързахме да се махнем от там и след половин час бяхме в града. Там сякаш никой не бе разбрал за случилото се отвъд хълма.

Погледнах Елпида. Слънцето залязваше. Градът бе окъпан в златисти отблясъци, а уличните лампи една по една светваха. Улиците бяха изпълнени с глъчката на десетки хора, които се прибираха от работа или излизаха да се разведрят навън. В Елпида цареше приятна вечерна атмосфера. А този път настоях да изпратя Лили до дома й.

Край