Стоян Атанасов
„Отвличането на Гениевра“ и романният цикъл „Ланселот-Граал“

Отвличането на Гениевра е откъс от по-голям повествователен масив, чиито компоненти го предхождат или продължават. Затова пълноценното му възприемане изисква той да бъде ситуиран като част от едно по-голямо цяло. Ще започна от непосредствените връзки, преди да посоча и по-далечните.

Отвличането на Гениевра е не самостоятелна творба, а част от Роман за Ланселот в проза, създаден във Франция през 30-те години на XIII в. Със своите 1200 страници Роман за Ланселот е най-внушителният роман от артуровския цикъл Ланселот-Граал. Неговата фабула е изградена на принципа на така нареченото преплетено повествование, проследяващо приключенията на множество рицари, като авторът прекъсва една събитийна нишка, за да подхване втора, трета и т.н., преди да се върне на предишните. Градивен материал в тази плетеница е епизодът — разказ за определена случка или приключение. Епизодът се прибавя към други, които очертават облика на героя и неговото развитие в хода на романното действие. Читателят лесно губи нишката в този сложен лабиринт. Затруднението му идва и от липсата на отделни глави със съответните заглавия. Единственото формално разграничение между епизодите са повтарящите се формули от типа на „тук разказът спира да говори за X и преминава на Y“. Аналогията с днешните телевизионни сериали е близо до ума. И в двата случая публиката е потопена в низ от случки, оставящи впечатление по-често за повторяемост, отколкото за развитие. Все пак тези гъсто надиплени истории протичат в определена посока, следват общ замисъл. Но той се разкрива след по-внимателен, и то няколкократен прочит — нещо, което могат да си позволят най-често специалистите. Така професионалният читател, тоест критикът, долавя по-ясно частите на масива и връзките между тях. И за улеснение на публиката поставя заглавия на отделните епизоди. Почти всички заглавия на глави, творби и на цели цикли са дело не на средновековните автори, а на медиевистите.

Самият Роман за Ланселот е известен под няколко заглавия. Във Франция обикновено го наричат Ланселот в проза. Александър Миша, автор на последното пълно критическо издание на романа, го озаглавява просто Ланселот и добавя на нов ред „роман в проза от XIII в.“^[1]. Аз използвам заглавието Роман за Ланселот: за българската публика то е по-ясно. Традиционно критиката дели този роман на три големи части: „Галео“, „Каруцата“ (или „Мелеаган“) и „Агравен“ (или „Подготовка на Търсенето“ [на Светия Граал]). Частта, която публикуваме в настоящото издание, съответства на „Каруцата“ и включва следващи епизоди, които предхождат „Агравен“. Александър Миша я е озаглавил От Каруцата до Агравен^[2]. Настоящият български превод на тази част е осъществен по двуезичното (на старофренски и на съвременен френски) критическо издание, подготвено от квебекската медиевистка Мари-Луиз Олие. Епизодът с каруцата тук е нов вариант на същия епизод от романа на Кретиен дьо Троа Ланселот, Рицаря на Каруцата, писан в периода 1177–1181.^[3] За да избегне смесването с романа на Кретиен дьо Троа, Мари-Луиз Олие е озаглавила Отвличането на Гениевра публикуваната от нея част от Роман за Ланселот. Намирам избора на това заглавие за основателен. То извежда на преден план темата за предговор отвличането на кралицата. Както ще стане видно след малко, тази тема определя до голяма степен и общия дух на Роман за Ланселот. В същото време следва да отбележим, че епизодите, посветени на отвличането на Гениевра от Мелеаган и на освобождаването й от Ланселот, представляват само една четвърт от общия обем на текста, който публикуваме тук под заглавието Отвличането на Гениевра. Става видно, че заглавието е условно и непълно.

Епизодите, включени в настоящия том, заемат средата от фабулата на Роман за Ланселот. Характерите на основните персонажи са вече изградени, а конфликтните линии — ясно очертани. Постъпките на героите са легитимирани от две ценностни системи — на светската рицарска слава и на християнския мистицизъм. По линия на първата героят търси признанието на рицарското общество, за да заслужи в крайна сметка и любовта на своята дама. Втората ценностна система, наричана „небесно рицарство“, е принципно противоположна на първата, наричана тогава „земно рицарство“. Тя предполага отказ от земните блага и наслади, който се явява условие за осеняване от Светия дух и за приемане на Божията благодат. За светската ценностна система абсолютният шампион е Ланселот. Той си е извоювал прозвището Добрия рицар, защото е непобедим в битките. С подвизите си Ланселот укрепва властта на крал Артур и дава израз на безрезервната си любов към неговата съпруга — кралица Гениевра. В този роман двете каузи на Ланселот — предаността му към Артур и любовното му преклонение пред Гениевра — запазват своята самостоятелност и не си противоречат. Произтичащият дуализъм донякъде е в ущърб на психологическата правдоподобност, но пък отговаря напълно на тогавашния манталитет на рицарското съсловие.

Шампион на християнския мистицизъм е Галаад, синът на Ланселот. Той също носи прозвището Добър рицар^[4], но го изпълва с ново съдържание. За разлика от Ланселот, „омърсен“ от плътската си връзка с Гениевра, Галаад е „неопетнен“, защото е девствен. Непорочността на Галаад е предпоставка за неговото абсолютно превъзходство над останалите рицари така, както първопричина за превъзходството на Ланселот е страстта му по Гениевра. В еднаква степен непобедими в рицарските двубои, бащата и синът не са равни в изпитанията, зад които стои Божият промисъл. Тогава Галаад превъзхожда Ланселот, защото е богоизбран благодарение на своята духовна и плътска чистота. Съдбата му на богоизбран проличава най-силно в приключенията, свързани с търсенето на Граала. „Осквернен“ от плътския си грях с Гениевра, Ланселот се оказва недостоен за тези приключения. Така, редом с дуализма рицарска лоялност към суверена/рицарска любов към неговата съпруга, двойката Ланселот-Галаад емблематизира друг вид дуализъм — на земното и на небесното рицарство, — който е основополагащ за целия романен цикъл, наричан Ланселот-Граал или Артуровска Вулгата.

Ще напомня, че цикълът включва пет романа: Историята на Светия Граал, Историята на Мерлин, Роман за Ланселот, Търсенето на Светия Граал, Смъртта на крал Артур. Вече повече от век критиката търси отговори на въпроси, свързани с автора или авторите на тези творби, както и с хронологията на тяхното създаване. Днес е прието, че най-старото ядро от цикъла е писано в годините 1225–1230. То включва Роман за Ланселот, Търсенето на Светия Граал и Смъртта на крал Артур.^[5] Другите два романа — първи в поредицата — са писани малко по-късно. Първият, Историята на Светия Граал, проследява произхода на свещения съд, в който Иисус освещава виното по време на Тайната вечеря със своите ученици и в който Йосиф Ариматейски събира по-късно капки от кръвта на издъхналия на кръста Христос. Фабулата на Историята на Мерлин включва раждането и първите доказателства за предговор свръхестествените способности на пророка-магьосник с основна заслуга за възкачването на Артур на кралския престол. Вторична версия на тези два романа откриваме в тричастната творба на псевдо-Робер дьо Борон Роман за Граала.^[6]

Във фундаменталното си изследване върху Роман за Ланселот^[7] френският медиевист Фердинан Ло представя солидна аргументация в подкрепа на тезата си за един-единствен автор на цикъла с изключение на Историята на Мерлин и продълженията на този роман. Друг водещ специалист от следващото поколение, Жан Фрапие, коригира тезата на Фердинан Ло. Според Фрапие цикълът Ланселот-Граал следва общ план, дело на един творец-архитект, но отделните части на цикъла са писани от различни автори, всеки от които се отличава със собствен стил. Днес тезата на Фрапие се споделя от повечето медиевисти. Приемам я и аз, но не забравям и многобройните наблюдения на Фердинан Ло, които навеждат на мисълта ако не за един-единствен автор, то за идейно единство на цикъла. Всеки отделен автор е допринасял за това единство, като е вграждал творбата си в общата динамика на цикъла.

Фактът, че Отвличането на Гениевра е част от Роман за Ланселот, който пък се вписва в цикъла романи в проза, наричан Ланселот-Граал, изисква мрежов — или интертекстуален — прочит на романа. В същото време следва да отчитаме и друго ниво на интертекстуалност, доколкото в темата за отвличането и освобождаването на кралицата авторът използва — и го признава открито — същата тема, залегнала в основата на романа на Кретиен дьо Троа Ланселот, Рицаря на каруцата.

Съвременната наука не е в състояние да посочи рождената дата на Ланселот като литературен герой. Две творби, които са оказали решаващо влияние за зараждането на артуровския роман и чиито дати на създаване са ни познати — История на британските крале от Джефри Монмутски (1138] и Роман за Брут (1155], нейна адаптация от Вас на англонормандски диалект — изобщо не говорят за Ланселот. Първият достигнал до нас литературен източник, споменаващ за Ланселот, е романът на Кретиен дьо Троа Ерек и Енида (1170). Като изброява най-видните рицари в двора на Артур, Кретиен споменава и Ланселот. Но тук той е само едно име от сравнително дълъг списък на рицари, част от декора на кралския двор, без да участва по никакъв начин в действието. Истински герой Ланселот става едва в четвъртия роман на Кретиен — Ланселот, Рицаря на каруцата. Тук авторът премълчава раждането на любовната страст между Ланселот и Гениевра. Разказът е фокусиран върху отвличането на Гениевра от Мелеаган и върху изпитанията, на които Ланселот е подложен в усилията си да освободи кралицата. От Гастон Пари (1839–1903) насам критиката вижда в този роман първообраз на рицаря, чиято страст олицетворява това, което Пари нарича куртоазна любов. Ланселот изпълнява като абсолютен императив всички желания на своята дама. Да обича, за него означава да служи всеотдайно. Това обуславя и всичките му действия в Отвличането на Гениевра. Неслучайно героят споделя пред крал Бодмагю: „Аз не принадлежа на себе си“ (фрагмент 94).

Преди Кретиен дьо Троа във Франция е писан и друг роман за Ланселот. Кретиен не говори за него и по всяка вероятност не го познава. Интригата на Рицаря на каруцата е изградена от мотиви, които явно са липсвали в първия френски роман за Ланселот. Въпросният роман не е достигнал до нас. За него съдим по адаптацията му в 1195 г. на средновисоконемски, дело на швейцарския свещеник Улрих фон Цацихофен. Тя е озаглавена Ланцелет и представлява поредица от епизоди, връзка между които често няма. Накрая рицарят Ланцелет се оженва за красивата Иблис. Тук Гениевра е епизодична героиня. Отвлича я Валерин, а Ланселот участва в нейното освобождаване. Но любовна връзка между двамата няма. Най-вероятно от Кретиен дьо Троа води началото си идеята за любовта между кралицата и най-добрия рицар. Неговият Рицар на каруцата се различава значително от Ланцелет.

Авторът на Роман за Ланселот е повлиян много повече от първия френски роман за Ланселот. От него той заимства фигурата на крал Бан, бащата на Ланселот; след смъртта на Бан невръстният му син бива отгледан от езерна фея; дълго време младежът не знае нищо за своя произход, не знае дори името си и т.н. Ала след посвещаването на героя в рицарско звание фабулите на Ланцелет и на Роман за Ланселот се разгръщат в различни посоки.

Авторът на Роман за Ланселот заимства от творчеството на Кретиен дьо Троа редица мотиви и похвати. Най-силна е връзката между Отвличането на Гениевра и Ланселот, Рицаря на каруцата.^[8] Но авторът на Роман за Ланселот следва свой замисъл, различен и от романа на Кретиен, и от Ланцелет. Тук наблюдаваме типичния за Средновековието генезис на едно художествено произведение: новото се ражда не от разрив със старото, а като негово надграждане и продължение.

Главният герой в Отвличането на Гениевра е Ланселот. Той освобождава похитената кралица, като побеждава и накрая убива похитителя Мелеаган. Следват епизоди с приключения на група рицари на Кръглата маса, сред които се открояват Боорт, сенешалът Ке, Сагремор, Додинел, Говен, Хектор, Ивен, Мордред. Всички те са свързани по един или друг начин с Ланселот, или с Гениевра. Тези връзки осигуряват единството на романа, макар че то невинаги е видимо. Тъкмо раздробяването на интригата и множенето на героите са отличителни черти на стила на автора, който обаче не губи основната нишка. Ще се опитам да представя нейното изходно начало, както и основната й идейна ориентация.

Мотивът за отвличането на кралицата не е инвенция на Кретиен дьо Троа. В него долавяме отзвук от стар келтски мит, засвидетелстван от редица разкази отпреди появата на артуровския рицарски роман. Така например скулптурна група от началото на XII в. в катедралата на италианския град Модена изобразява няколко артуровски герои. Американските медиевисти Роджър Шерман Лумис и Лаура Хъбърд Лумис^[9] интерпретират тази сцена като отвличането на кралица Гениевра (тук тя носи името Уинлогея) и нейното освобождаване от Артуровите воини. Оказва се, че първото скулптурно свидетелство в Европа за крал Артур и неговото обкръжение е посветено именно на отвличането на кралицата. Роджър и Лаура Лумис обясняват проникването в Северна Италия на този мотив с присъствието на нормандска войска, участвала в първия кръстоносен поход (1096–1099). Сред бойците имало и разказвачи, чийто репертоар включвал най-вече келтски легенди от Уелс, Корнуол, Ирландия. Най-вероятно от тях местните ваятели са чули за легендарния Артур.

Френският историк на келтската култура Жан Маркс отделя специално внимание на мотива за отвличането на кралицата-фея, съпруга на Артур.^[10] В келтската традиция кралицата е отвлечена от владетел на Другия свят. Тогава роднина на Артур, или любовник на кралицата прониква в Другия свят и я освобождава. В по-ранните разкази освободителят е племенник на Артур. Затова и скулптурите от Моденската катедрала изобразяват как Говен ръководи военната операция по освобождаването на кралицата. Ланселот влиза в ролята на неин освободител по-късно, в първия френски роман, адаптиран впоследствие от Улрих фон Цацихофен. Едва Кретиен дьо Троа отрежда на героя двойното амплоа на любовник и на освободител на кралицата. Жан Маркс търси митичните корени на мотива, като го обвързва с гръцкия мит за Персефона, богиня на пролетното пробуждане на природата, похитена от владетеля на подземния свят. Друг историк на келтската митология, Жан Маркал, вижда в мотива за отвличането на кралицата космически мит за връзката между Слънцето и Луната: „Жената Слънце е в плен на нощта и само лунният мъж, огрян от Слънцето (тоест под въздействието на чувствата си към кралицата и на плътската си връзка с нея), може да съхрани светлината и да позволи на Слънцето да изгрее отново.“^[11]

Не смятам, че тези митологични препратки могат да бъдат ключ за тълкуване на Ланселот, Рицаря на каруцата или Отвличането на Гениевра. За разлика от Жан Маркал, че „никой от артуровските герои не е литературно творение: митът прозира зад лицата на куртоазните рицари, които са на мода през XII в.“^[12], аз мисля тъкмо обратното. Когато едно литературно явление носи заряда на толкова жизнена идеология, каквато е куртоазната рицарска етика, то поглъща дълбоко в себе си митичните архетипи, които го захранват, но ги претопява или преобразува до неузнаваемост. Ето защо търсенето на митичните пластове в мотива за отвличането на кралицата е полезно само доколкото ни позволява да видим колко много се отдалечава от тях художествената му обработка в артуровския роман.

В Ланселот, Рицаря на каруцата Мелеаган, син на краля на Гор Бодмагю, отвлича Гениевра пред очите на Артур. Постъпката на Мелеаган е открито предизвикателство към краля. Тук, подобно на останалите романи на Кретиен дьо Троа, Артур олицетворява кралската власт, но не я отстоява с оръжие в ръка. Тази роля изпълняват най-храбрите рицари на Кръглата маса. Отправеното от Мелеаган предизвикателство създава кризисна ситуация в двора на Артур. Кризата е последица от нарушената хармония между кралската власт като принцип и кралската власт като действие. Двете хипостази на кралската власт се представляват съответно от Артур, от една страна, и от Ке, Говен и Ланселот, от друга. Разбира се, всеки от тримата рицари на Кръглата маса предприема да освободи Гениевра не само за да спаси кралската чест: Ке търси повод да задоволи болезненото си самолюбие; Говен е загрижен за репутацията си на образцов рицар; Ланселот е воден преди всичко от страстта си по Гениевра. В романа на Кретиен дьо Троа кралската власт няма безкористен защитник: нейните стожери следват и лични подбуди.

На пръв поглед Отвличането на Гениевра възпроизвежда сюжета на Ланселот, Рицаря на каруцата. В действителност романът в проза вгражда творбата на Кретиен в общата структура на Роман за Ланселот, чиято основна идея е, както отбелязах, различна. Кретиеновият Ланселот е съвършеният рицар. Любовта си към Гениевра той изживява като абсолют. Заради нея е готов на всякакви страдания. Неслучайно критиката вижда в героя на Кретиен наслагване на две типологични фигури — на куртоазния влюбен и на светеца мъченик. Кретиен дьо Троа сигурно е разполагал с по-обширен изходен материал, но е изградил интригата на своя роман единствено около темата за любовта като всепоглъщаща страст и безрезервна преданост към дамата.

Отвличането на Гениевра, пък и целият Роман за Ланселот, полагат тази страст в значително по-широк контекст. Тук Ланселот научава важни истини за своето родословие, което води началото си от ранното християнство и е свързано с пренасянето на Граала на Запад. Разбира също, че рицарското му превъзходство има своите граници заради греховната му любов към Гениевра. Така Ланселот претърпява неуспех в домогването си до Граала, символ на Божията благодат. Впоследствие в тайните на свещения съд ще проникнат само трима целомъдрени герои — Боорт, Персевал и Галаад. Последният, син на Ланселот и на дъщерята на краля на Корбеник, където се съхранява Граалът, единствен ще бъде посветен в неговите тайни. И тук стигаме до основния дуализъм земно рицарство/небесно рицарство. В Търсенето на Светия Граал небесното рицарство излиза на преден план. В Смъртта на крал Артур обратно — действието проследява съдбата на земното рицарство.

С въвеждането на мотива за Граала започва християнизацията на рицарския роман. Първите стъпки прави Кретиен дьо Троа с последния си роман Персевал или разказ за Граала. Романите в проза от цикъла Ланселот-Граал задълбочават тази тенденция. В тях се чувства влиянието на цистерцианския религиозен орден, макар че църквата като институция не се намесва пряко в тази литература. Нещо повече, тя никога няма да приеме Граала като християнски символ. По същия начин никой християнски монарх няма да се отъждествява с крал Артур. Идеологическата рамка на цикъла Ланселот-Граал няма аналог в тогавашната историческа действителност.

Между двете разновидности на рицарството — земното и небесното — се наблюдават и редица пресечни точки. Ако най-изявен представител на първото е Ланселот, а на второто — синът му Галаад, то Боорт, първи братовчед на Ланселот, носи по нещо и от двамата полюсни герои. Много от приключенията и жестовете на Боорт възпроизвеждат тези на Ланселот. Така например Боорт се качва на каруцата на позора, на която вече е бил Ланселот. От единствената му любовна нощ с кралска дъщеря при обстоятелства, напомнящи за съдбоносната нощ на Ланселот с дъщерята на крал Пелес, се ражда син, бъдещ император на Константинопол. От друга страна обаче с отказа си от плътски отношения с жена Боорт подготвя появата на Галаад. Редица други рицари (Говен, Сагремор, Додинел, Хектор, Ивен) подражават — все по-бледо — на Ланселот. Героят е център, пораждащ кръгови, но заглъхващи вълни, които очертават траекторията на останалите герои.

По същата логика романът извежда последователно на преден план ключови мотиви. Мотивът за търсенето на похитената Гениевра е последван от мотива за търсенето на Ланселот, в което участва елитът на Кръглата маса. Това търсене пък предхожда търсенето на Светия Граал. Повествователната всеобхватност изисква строга организация на разказа — безпрецедентно явление в тогавашните повествователни жанрове. Множейки епизодите и действащите лица, романът множи и разказвачите. Много епизоди имат двуделна структура: на първо време един рицар се сражава с друг или помага на онеправдана девойка; след това победеният рицар или освободената девойка разказват своята история. Вставените епизоди пораждат вставени разкази.

Колкото и да е обръгнал на насилие от заливащите го екшъни и трилъри, читателят на Отвличането на Гениевра трудно приема нескончаемите двубои, пролятата кръв и отрязаните глави. Тези елементи са в центъра и в развръзката на почти всеки епизод. Ала за разлика от днешния свят, в който за насилието няма правила, и от съвременната масова култура, където кръвопролитието е самоцелно зрелище, в Отвличането на Гениевра то е строго регламентирано — или, по-точно казано — протича в рамките на рицарския кодекс. Парадоксално: насилието се оказва своеобразен език на куртоазната етика.

Негов контрапункт е куртоазната любов. И в това отношение Роман за Ланселот внася нещо различно от досегашната артуровска традиция. Докато в романите на Кретиен дьо Троа, в Тристан и Изолда на Томас, в Роман за Тристан в проза любовното слово съпътства чувствата на героите и нерядко носи белезите на схоластически трактат, Отвличането на Гениевра е чужд на любовните теории от предишното столетие, на любовните монолози и диалози, на лирическите излияния.^[13] Тук предмет на повествованието е не толкова любовното чувство, колкото последиците от него. Любовта си към Гениевра Ланселот доказва с меч в ръка и се сражава срещу всеки, който дръзне да петни името на кралицата.

Любовта в средновековната литература се въплъщава от две емблематични двойки: Тристан и Изолда и Ланселот и Гениевра. Сравнението между тях е неизбежно. Изолда и Гениевра са съпруги на крале, на които изневеряват без видими угризения. Тристан и Ланселот дължат рицарска вярност на кралете, чиито жени обичат. Но първоначалният тласък на любовта в двата случая е различен. Любовната страст на Тристан и Изолда се разпалва под въздействието на вълшебно биле. Ланселот се влюбва в Гениевра от пръв поглед. В първия случай любовта е плод на свръхестествена сила, във втория — на чисто човешко чувство. За повечето автори на разкази за Тристан и Изолда влюбените са заплаха за властта на крал Марк, докато Ланселот нито за момент не изпитва колебание и служи вярно на Артур. У него лоялността към Артур и предаността към Гениевра съжителстват безконфликтно. Подвизите на Ланселот укрепват властта на Артур и защитават честта на Гениевра. Подвизите и находките на Тристан целят единствено да оневинят Изолда, или да му позволят да се срещне тайно с нея. Любовта на Тристан и Изолда е преди всичко прелюбодеяние. Основният конфликт тук е между любовта и брака. В този смисъл митът за Тристан и Изолда е модерен: от него води началото си богата литература за несъвместимостта между любовта и брака. Любовта на Ланселот и Гениевра е немислима извън феодалния контекст на XIII в. Тя е по-средновековна и по-малко универсална от страстта на Тристан и Изолда.

Авторът на Отвличането на Гениевра е усвоил и идейните, и естетическите уроци на предходниците си в артуровския роман. Но той отива по-далече от тях, като разширява значително обхвата на своя разказ и като го обвързва по-дълбоко с двете доминиращи идеологии — на светското рицарство и на християнския мистицизъм.